Радост Даскалова

ЩЕ МИ БЪДЕШ ЛИ ДОМ?

Колко път извървях - по-добре не пресмятай…
Треволяче на вятъра - корен без дом.
От онези, които си търсят местата,
пък дори да е шепичка пръст във разлом.

Колко дъжд изваля, колко буря ме млати…
Би ме град - изпомля ме до голо стебло.
Вечно удрях на камък в скалите чепати
и не случих да чуя: “Добре си дошло!”

Колко малко остана от мене след всичко…
Само стръкче обрулен, премачкан живот.
Аз - една полужива, бездомна тревичка,
дето даже не може да върже на плод.

По вратата ти драскам - корен разнищен,
закачил се случайно на кривнат пирон.
Знам, че късно е и не приличам на нищо,
но довя ме при теб - ще ми бъдеш ли дом?

МЕЖДУ ДВА СВЯТА

Зелена е тревата на късното ми бягство,
но котиджът не стъпи в темелите на моя дом.
Пътеката ми пак е сред мъхове и папрат,
но вече съм постфактум, подобно гилза от патрон.

Ръждясала отломка, заровена в браздата,
разбридаща посоки от сънища за азимут,
без всяка принадлежност към двата мои свята -
на границата легнах, а не на нечий топъл скут.

Едното ми сърце е меланхоличен скитник
и броди по бърдата на детските си ветрове,
а другото се срутва в себе си - термитник
от ежедневен хаос, от малките ми страхове.

И няма ме на изток, на запад - не се вписах
и в Акашови записи няма да оставя знак…
Преглъщам се в зелено - една тотална липса
със място назначено - граничният гръбнак.

Зелена е тревата и повече от ясно
разбирам, че съм нейна и тя е истинският дом.
И между двата свята, на границата тясна,
оставам да ръждясвам - ненужна гилза от патрон.

ДЪРВО СЪС СЪРЦЕ

Яворът сведе очи и кората му
възли пови - уморени ръце.
Тежко пропука ли, просто проплака ли,
с някога вдялано в ствола сърце.
Някой изрязал бе с джобното ножче
букви в сърцето и крива стрела.
Плака тогава дървото, но още
носи от чуждата обич следа.

Мъртви са тук, дето клеха се двамата -
времето прах при прахта разпраши.
Помни дървото и сърцевината му
там, под кората, все тъй го боли.
Чака то някого от лютиерите
да го хареса, да го отсекат
и във цигулка начало намерило
да си изплаче до нота гласа.
Цялата болка и цялата обич -
своята, чуждата - да изкрещи,
в музика да заговори, с акорди
да се разкаже под вития гриф.

Яворът сведе очи и от вятъра
с тяло проскърца, разперил ръце.
Тежко въздъхна ли, просто проплака ли…
Беше такова дърво - със сърце.

**
Две хапки хляб,
и малко сол от снощната вечеря.
Вода две глътки,
зрънце топлота.
Два метра само горски мъх -
да си стъкмим постеля.
Две шепи време -
да съм ти жена.

**
На босо две души,
и голото доверие.
Две думи -
за да си ги разменим.
Очи, в които да се губя,
за да се намеря.
И още път.
(Дано да е един!)

22.02.2009

КРЯСЪК

Ще те крещя
след всяка седмица с лисичи дири.
От трън - на глог, през шепата сачми.
Преди край лакътя на петъка ми да отсвири
зиг-заг от капки -
кървави следи.

Преди викът ми да повисне -
умъртвена птица,
в захапката на вчерашния ден.
Сега
устата ми е откопчана белезница
на изстрел пушечен -
от теб до мен.

Ще те крещя,
без дума даже да ти проговоря.
(без друго думите са само лов)
Остава краят,
като жадна двойна цев отворен -
смъртта е също форма на любов.

МЪЖЕТЕ НЕ ПЛАЧАТ

Бедняшки квартал,
и кофи, и кал -
мъглива и влажна е късната есен.

Играят деца,
поправят кола,
припада отчаяно ранната вечер.

Към къщи върви,
и пак без пари…
(той чакаше днеска да вземе заплата)

От вчера неял,
от студ пребледнял,
със дупка в обувката - там, на петата.

По острата скула
клепачът търкулва
самотно, настръхнало топче от влага.

Не беше сълза,
а просто…така…
Нали всички знаят - Мъжете не плачат!

СПУСЪКЪТ НА МЪЛЧАНИЕТО

Тегнат над двете ни бири облачни плажове -
неутешими пастелни чудовища.
Малкият пъб е последната линия, врязана
в поливалентните наши кръстовища.
Лодки разсъхнати спят по очи, и лагуните
тихо сънуват в сгъстено безветрие.
Кеят приплясква със длани и дави ни думите,
морен от плач да им прави молебени.
Ние сме спусъци на заредени мълчания,
втренчено в пяната бирена спрели дулата си.
Тя ни рисува планински вериги в Хаваите,
и се топи на вода за веслата ни.
Два стръмни острова сме в чекмеджето на лятото -
(няма ни в картите на Пасифиците)
двама самотници, хвърлили брод през Екватора -
остри скали за гнездене на птиците.
А помежду ни - онази, която я имаше,
с кротки очи разпуска косите си,
за да измоли смирено за мене и зимата,
нощ още само със теб…за помилване.

ЗИМА

Хрупкави стъпки изплете пъртината,
бистри сълзички - висулки от лед,
меко е, сипкаво, скрипнало тихото,
по-синьо, синьото, ясно небе.

Зимното слънце разкошно обтегна,
синкави сенки в блестящия сняг…
Птица приплесна случайно, и черна,
нещо си клъвна от голия храст.

Вятърът, само, със шепи студени,
щипе и палаво бузи черви,
свирне и сурне от нейде снежинки,
после зад преспите се закроти…

Мерне се, пухкава, сетне изчезне,
нечия пищна опашка из клоните,
тупне шишарка, блесне оченце,
падне по снежното вейка отронена.

Сякаш кристалчета захар, снегът…
Въздухът глъхне и димен опива,
хрускаво-ледени клонките спят,
чисто е, бяло е…Зима е…

ОТ ПРАВИЛНАТА СТРАНА НА ТРЕВАТА

Ще се престоря, че съм люлката на двора,
(понеже топката се цупи до комина).
Ще люшкам куклата, която се кокори,
а в джоба ми ще има шепичка малини.
Ще бутна сръчно от перваза чаша мляко -
на баба да се белне по престилката.
По плиткото ще джапам боса из реката,
в подмолите ще заплета рачилката.
От мен, където криеше се котката,
език ще боядисам в синьо със къпини,
валун в реката ще ми бъде лодката
по оня къс небе - на разсипия синьо.
В гнездо от дядовите длани ще намеря
врабче - да разбера какво е “пърхане”.
Баирите ще питам мога ли да пея,
и всичко ще е мое чак до мръкване…
Ще се престоря, че навършвам днеска седем,
че без значение за мен са времената.
Ще бъда там!…Поне докато не погледна
от другата (погрешната) страна тревата.

СКАЛИ В ОЧИТЕ

Макар, че исках да съм бяла и добра
и да садя трапчинките си в битието,
се срутвам каменна, премазвам утринта
и се улавям, като в сламка, за кафето.

Не давам пет пари дали го има рая.
Отдавна вече корозирах до епичност. -
Насилвах се с години роли да играя
на положителна и много силна личност.

Подали пръсти през оскъдната ограда,
да ме усмихнат с нещо седмиците искат,
но пъдя ги с наум изречена тирада,
и вредни хапчици осакатени мисли.

А как го исках да съм бяла и добра…
Да ми трептят от палав смях чак обеците.
Не бях…Сега не зная как да обясня
наличието на скали в очите.

ЧЕРНОТО ПАЛЕ НА БЕЛИ ПЕТНА

Един посред нощ е. Ръмжи булевардът
с гърла на таксита и късни коли.
С очи на кибици, улични лампи
от локвите гледат как ситно вали.
Пияни, бездомници и закъснели
тропосват паважа на мокър тегел.
Прозорците горе - от сън притъмнели,
са стиснали в шепи деня уморен.

А там - на витрината на магазина,
между папагала, клюмащ с глава,
и хамстери, дремещи във стърготини,
е черното пале със бели петна.
И днес не го купиха и е самотно.
(А толкова сръчно опашка въртя…)
И всеки минаващ, макар през стъклото,
и близна, и моли със кратичък лай…
Поспираха, зяпаха… С пръст по стъклата
почукваха във непонятен сигнал.
После си тръгваха - куп непознати,
делящи дъжда на един булевард.

В един магазин за домашни любимци,
в един през нощта на витрината седна
(тя често присяда до някой по принцип)
онази, която умира последна.
Тя дълго и тихо за нещо говори
на черното пале със бели петна.
И то я разбра! - Вдигна тяло нагоре и
витрината с предните лапи подпря.

Вървят часовете и в утринна шапка,
на друга октава, ръмжи булевардът.
А там - от стъклото две розови лапки
и днес ще подпират света да не падне.