ДЖЕНДОВИТЕ
Горещо беше. Усилно. Из Ръжанлъка, и отсреща - по Диканаря, вече всички ниви бяха ожънати, та се плешивееха като бръснати глави. Отшумяла беше глъчката и надпреварата на жътвата.
Из синурите не се щураха деца, пребрадени с бели жътварски ръченичета, в нивите не бляскаха сърпове, по пътя не се търкаляха тежко натоварени каруци със снопи. Нийде не се чуваше ни говор, ни смях, ни песен. Жив човек не се мяркаше… Като след празник.
И кръстците бяха вдигнали, и целият шум и глъчка се бяха пренесли другаде - там, далеч в селото, по харманите, край запрегнатите дикани. Тук вече нямаше никой.
Само Джендовите не насмогваха. А и как да насмогнат? Как да пожънат навреме, като бяха двама само, а третият лежеше повит и гукаше в люлката под шарената сянка на крушата…
Наскоро се беше гътнал старият Джендо, като завлече със себе си и тайната за златните ермелици и рубета, дето ги беше заровил, и дето му бяха останали от продаденото стадо.Такъв беше станал - саможив, от дългите години вдовство… Караше се из къщи, седеше намръщен в кътата, и току мърмореше на снаха си: “Лехуса-холуса!”
“Холуса, зер… - мислеше Юрдана, свела глава - че то… с това дете, каква ли работа мога да свърша?!”
Един само Ранко имаше старецът, и друга година по жътва викаха хора от полските села, че малка им беше фамилията, и нямаше насмагане, ама като си замина, и не обади, къде са парите, да платят на жътвари…
Затуй сега жънеха тъй късно, затуй бяха останали последни и голушът се ронеше презрял, а душите им бяха свити… Нито сядаха, нито почиваха, а все така монотонно се навеждаха и изправяха под планинското слънце самотните им фигури.
А то, слънцето тихчеше и недобро жареше из пустия кър. Като на дъжд.
Отвреме-навреме, зачула тънкия гласец откъм люлката, Юрдана оставяше сърпа, изхлузваше паламарката и поемаше по ожънатия чакъм назад към крушата. Ранко се обръщаше след нея:
“Че не се бави, хем!”. А тя леко-леко стъпяше по бодливото…
Хубава беше Юрдана. Най-хубавата в селото. Колко не му я даваше баща й.
“Аз чифчия човек не ща!”. И колко чакане чака Ранко, дорде се изпоженят по-големите две сестри на Юрдана… Да не ги прежени!
На два пъти й реква да му пристане, ама тя - “Пристануша - викаше - не ставам! Да ме разнемат после из селото…”
Младата жена се надвесваше над люлката, а бебето спираше да плаче и примляскаше към нея с устнички. Тя го подаяше, ей тъй - без да го вади от люлката, изправена до нея. Гледаше смръщеното му от усилието, и оросено с пот челце, слушаше го как жадно преглъща и сърцето й пърхаше от умиление, възземаше се над Ръжанлъка като птичка, извиваше се над Усойната и се вдигаше на възбог чак над планината…
След това омекнала, потънала в сладка умора, жената вдигаше бъкела, изтриваше с ръченик лице, пак се пребраждаше ниско и влизаше в чакъма…
Подухна вятър от Усойната, грабна хлад от реката, която ромолеше нещо зад гъстия плет върби и храсти, разпиля го към пътя, и после се върна да погали изпотените чела на мъжа и жената. Нейде далеч прогърмя, и въздухът, тежък и задушен, още повече натежа и се напрегна. Слънцето се зави с жълтакава мъглица и се надвеси над житото - голямо и лошо…
Ранко се изправи, тръшна завързания вече сноп, огледа се, и сърцето му се сви - само оставаше и дъжд да падне…
Юрдана също се изправи. Рязко. И се ослуша… Сетне и двамата стреснато се обърнаха нагоре към пътя - тропот. Конски копита биеха някъде отъпкания път. Че кой язди по това време?! И коне и катъри сега, покрай харман, работа са впрегнати да вършат! Зачу се гърлен мъжки вик, и някъде далеч зад дърветата покрай пътя се мернаха чалми.
Страхът запълзя по голуша, по снопите, скочи на сърповете, метна се в пръстите, вкорави ги, и попъпли студено по телата.
А конниците вече наближаваха, и тропотът на конете глухо се блъскаше в тежкия въздух. Слънцето ту се скриваше, ту се показваше, и тъмни облаци бързо пълнеха небето. Пак прогърмя.
Ездачите още бяха далеч, но вече се виждаха ясно - двама бяха. Турци.
Рядко идеха насам турци… не щяха да кондисват, ни да си разиграват коня по тия планински села, дето ги плашеха с мрачната си хайдушка слава… Тия бяха от башибозука и тежко ти да им паднеш сам… и на къра.
Страхът, превърнал се в ужас, хвана сърповете, тръшна ги връз класовете, захвърли ръкойките, подпали огън под петите на мъжа и жената, заблъска ги, подгони ги, и те хукнаха… Бързо! Надолу! Към реката и върбалаците…
Тичаха обезумели от страх, презрялото жито се ронеше под краката им, бодил се лепеше по дрехите им и уплашени скакалци се блъскаха в коленете им.
- Детето, Ранко! - изпищя Юрдана и се повърна назад…
Той я сграбчи за ръката и я повлече.
- Недей, булка… далече е… доде идем… Ами, току… в шумата!
- Детето миии…! - изви пак тя и се задърпа назад като бясна.
- Мълчи, булка, ще ни угадят!… Що ще му сторят?… Пеленаче нали е?!… Мълчи сега! Мълчи! - и неумолимо я теглеше към реката…
Тя пак отвори уста да изплаче, да завие като на умряло, заблъска се, задърпа, извила очи към люлката, но мъжът я стисна в прегръдките си, коравите му пръсти затулиха устата й, впиха се в лицето й, и силните му ръце я потътриха към храсталака в ниското… Белият ръченик се изви над рамото на жената - като крило, после бавно се спусна надолу и се сгуши сред стеблата.
Конският тропот тук не се чуваше. Само шумът на реката и тежкото дишане на двамата пълнеше въздуха. Изтрещя. Светкавица пролъкати и освети всичко със странна бяла светлина… Замириса на зелен, на дъжд…
Тръшнаха се Джендовите на земята - разтреперани, уморени, убити… Юрдана заби колене във влажния мъх, преви се на две, стисна глава с ръце в скута си и се умълча. За нея вече нямаше нищо… нищо.
“Боже, помогни, Боже!” - и простичката молитва я удряше в слепоочията, туптеше в тялото й, докато целият и свят се сриваше в черното…
Ранко приклекна до нея, сниши се и разтвори полека клоните. Изтрещя страшно и светкавица блесна по оръжията на онези - бяха слезли от конете и вървяха към крушата, с шарените си елеци и гъжви, мустакати и наперени гълчаха нещо и подвикваха на конете…
Огледаха нивата, потърсиха с очи тия, дето бяха жънали тука, пък като не видяха никой, единият посочи гората, а другият се изсмя… После се нахвърлиха на бъкела - пиха, заливаха си главите, пък като разляха всичката вода, за поразия съсякоха бъкела… Намериха дисагите с хляба и сиренето и ги метнаха на единия самар.
Конете, с отпуснати поводи, бяха навели шии и пощипваха трева край пътя и току остреха уши и виреха глави при всеки тътен.
Турците още малко се повъртяха под крушата, понадничаха изпод клоните нагоре към черното вече небе, заджумолиха пак нещо и единият се насочи, смеейки се, към люлката. Извади ханджара си, хвана връвта на люлката, надвеси се над нея и замахна…
Там, в храстите край реката, един мъж изхълца от болка. Едно мъжко сърце се сви и изплака, и две груби, тежки ръце безсилно се отпуснаха - като отрязани…
Най-после бременното небе роди първите капки дъжд. Те падаха тежко, брулеха гъстия листак и се забиваха в топлата суха земя. А тя ги ловеше жадно и ги попиваше. Отначало падаха нарядко и пошумоляваха тук-там като живи, после зачестиха, поляха се буйно и лятно - като потоци. Шавнаха на струйки по шумата, запляскаха, заиграха по водата в реката, запениха я… Жестоко и диво заблъскаха недоожънатото жито, зарониха го, замятаха се по кръстците, по снопите…
Джендовите нищо не виждаха.
Турците отдавна си бяха заминали, а те все тъй седяха свити в храстите - тя - неподвижна и скупчена, той - свел ниско глава с потрепващи под мократа риза плещи. Убити, смазани, изпепелени…
Дъждът ги бръскаше, шибаше с водните си камшици и се стичаше по лицето на Ранко, та не се разбираше - сълзи, или дъжд се стичат…
Изведнъж… през шума на дъжда се чу тъничък плач!
И двамата се надигнаха, спогледаха се и пак се ослушаха… Първа Юрдана скочи. Хукна през драките, през храсталака, през синура, в дъжда, замята ръкави гологлава по голуша… Плачът се усили!…
Как бягаха към крушата, как ги заливаше дъждът, как се препъваха в стеблата, как се хлъзгаха и падаха по мократа земя, как ставаха и пак хукваха… И как растеше в ушите им този плач - по-хубав и от най-хубавата песен!
Дотичаха до люлката запъхтени, кални, мокри, и се надвесиха над нея…
Вътре разсърдено и голо, бебето се късаше от плач. Студените мокри капки го плескаха по беззащитното телце. Пелените и повоят висяха раздрани от острието, а там - около китките на ръчичките, дето бяха му вързали сребърни парички против уроки, червенееха драскотини. На вратлето му висеше скъсан дебелият червен конец, а златното кръстче го нямаше.
Човечето яростно риташе с крачета, ядосано размахваше юмручета, и посиняло от рев, сърдито се заканваше на целия този голям и мокър свят.
