ТАБАКЕРАТА
Беше студена декемврийска нощ. Самотна мъжка фигура се спускаше по пътя откъм Осман пазар, загърната в дебел вълнен ямурлук. Рано беше паднал тази година снегът, макар не беше голям. През деня пече слънце, та поразтопи снега, но надвечер пак стегна и помрази, та хрущеше под стъпките на окъснелия човек. Краката му току хлътваха в някоя локва, покрита с тънка ледена корица, или в коловозите, издълбани от каруците. Силен северен вятър на пориви блъскаше пътника и правеше вървежа му труден.
” Ама и ветрище се случи! Дървета чесне…” - мислеше си Спас, докато се хързулкаше и напредваше бавно и тромаво по пътя към село.
Ходил беше на Осман пазар при Кольо бъчваря да поръча още едно буре за малката си пивничка на село, че голямото буре с вино бе прокапало от старост и стоката се хабеше. Заприказваха се с Кольо за положението и ей, го! - окъсня… Капаро табакерата си за бурето предлагаше, ама Кольо не щя.
” Аз не съм седял три години чирак у тоз занаят, не съм броил една капа пари на еснафа за майстор, та сега от тебе капаро да търся!” - рече му Кольо - “Ще ти го направя бурето, хем дъбово ще е, пък ти ще платиш после - нали си имаме приказката? Щом дума сме си дали…Задръж си табакерата - бурето е уговорено и мен повеке ми не трябва…”
Нов порив на вятъра почти повали Спас, а клоните на ореха, под който минаваше грабливо се свесиха над главата му. Той се позагърна пак в ямурлука, попипа табакерата в пояса си и закрачи пак срещу ледения вятър.
Как тъй се случи животът му, че стана кръчмар? Хабер си нямаше от тоя занаят, но бяха много братя и кога легна на смъртния си одър баща им - Манол, и прежълтял под козяка взе да дели имот на синовете си - само лозето на Равнището остана за него като най-малък.
” На тебе, синко, само лозето остана…- мълвеше баща му едва-едва и току приблизваше сухи от болестта устни - И този сребърен пръстен…
Манол изсухли от отънелия си пожълтял пръст пръстена-реликва от дядо му още. - “На тебе го давам, че на мене мязаш, чедо…”
После тихо склопи очи, задиша на прескакулки и тръгна след Черната.
Месечината над напредващия човек току подаваше, току скриваше оцъкленото си лице зад черните облаци, а те като подплашено стадо черни биволи бягаха на юг. Очистеше ли се месечината от облаци - ледунки блесваха като брилянти наоколо, бялото й обло лице сребрееше матово в поледените огледала на локвите.
Сред поривите на бурния вятър, който насмиташе храстите и ломеше клоните на дърветата край пътя, на Спас му се причу нещо откъм гърба му. Той отметна гуглата на ямурлука и се извърна назад - никой нямаше! Загугли се пак и тръгна отново.
Хвана се тогава с даденото лозе Спас и бая труд си хвърли, но хубаво вино докара. Ходеше с каруцата на брат си, та го продаваше по селата. Завъртя някоя пара и купи дядовото Куртево дюкянче с все дворчето отзад и малката къщица в дъното на двора - пивница да го прави. Харесаха се по това време и с Бърза.
Ама, хасал бърза беше булката му! Тъй ситно ходеше, така черни плитки тресеше до кръста, така скопосно нареди къщицата и дворчето, че и дюкяна, че нямаше как да не тръгне пивницата! То и затова оня впиянчен търговец от Ески Джумая, като кондиса в тяхно село, та тръгване нямаше - чак хората взеха да говорят, че за Бърза се осуква…И не патакса, докато не пропи всичко, а за последните половици вино - с табакерата си плати.
Ухото на Спас пак долови някакъв странен шум зад гърба му - сякаш някой ходеше зад него и извремени през поривите на силния вятър прохрущваше по леденото. Спас пак се озърна - никой се не виждаше по пътя. То и как ли да се види? - В такава тъмница и в окото ти да бръкнат - пак няма да видиш… Вече наближаваше Тепе баир, а превалеше ли го - селото щеше да му е на длан…
Понамести тежкия си ямурлук Спас и пак пое. Дебелите му навои от вълнено платно вес-водица вече бяха мокри и му тежаха, но вървеше към дома си, към топлото огнище и усмивката на Бърза.
Как само можеше да се смее Бърза! На ябълчица приличаше лицето й кога се засмее, а тетеричките на обеците й трепкаха с отблясъчета по бялата й гушка. Наедряла беше тя сега… трудна с първото им дете, ама спираше ли се? - Пак въртеше бързо-бързо домашната си работа, та и нему в пивницата помагаше. Сама сега я беше оставил да налива юзчета на тезгяха, да точи от буретата в избата и да шета на мющериите.
Пак се счу шум зад гърба на Спас…Вече бе превалил баира, селото се виждаше от високото, а отдясно Булчин геран стърчеше геранило в тъмното като кльощава ръка и злокобно проскръцваше от вятъра.
Спас ядно отметна гугла, извърна се назад, прокашля се - да се чуе къде е, и раздразнен се взря в пътя зад себе си. Кой му играе тези номера? Ако е човек - да беше се обадил! Какво току се тътри отзаде и го стряска?
В този момент месечината пак се показа иззад косматите облаци и открои по бялото на снега няколко силуета. Късите им черни сенки, настръхналите козини, жлътнатите гладни очи, нервното престъпяне - вълци! Гладна глутница беше вървяла по него! И сега, вече близо, настъпваше отгоре му!
Спас се втрещи, студена тръпка полази като гъсеница по гърба му, сърцето му се разблъска така, че от гърлото му щеше да изскочи…Ами сега?
“Кешки ножа си да бях взел!” - пролъкати през уплашения му мозък и накара тялото му да се метне към Булчин геран, да прислони гръб към масивното дървено геранило, а ръката му, отметнала полата на ямурлука, опипом взе да търси каквото и да е - за защита.
Глутницата полека взе да скъсява разстоянието - вече се виждаха оголените им зъби, чуваше се тихото лакомо ръмжене, жълтите им очи, подушили плячка, святкаха все по-близо…
Ръката на Спас напипа откършен от вятъра клон, подпрял се на герана. И без да откъсва очи от наближаващата глутница, той го грабна и с двете си ръце и силом го размаха отпреде си.
” Ха! Ха!… Ваш’та мамка…Сус, бря!” - пресипналият му глас прозвуча глухо и задънено в нощния студ.
Вълците изпървом отскочиха назад, но после пак бавно взеха да доближават…
“Курбан ще стана…и то на разкрач от село…” - мерна се отчаяно през ума му и студени, костеливи пръсти сякаш стиснаха сърцето му.
Пак усилено размаха клона пред глутницата. Размахваше и размахваше… - да държи вълците надалеч, да ги подплаши, да се махнат… Пот шурна от челото му и накваси ръба на калпака му. Чуваше как свисти клона, цепещ ледения въздух, ръцете му се вдървиха от усилието и взеха да не го слушат, да се отпускат уморено…
Незнайно как в този миг - табакерата се изхлузи от пояса му, дрънна на вкоравения сняг и стресна вълците. Те побегнаха десетина разкрача назад, но пак се обърнаха с муцуни към него и загледаха жертвата си с хищни очи…
“Ахаа…такваз ли била работата?! - Табакерата ви плаши? Ей, сега ви наредих аз!” - и Спас започна с треперещи ръце да развива пояса си.
Взе падналата на снега табакера, защипа я в ресните на пояса, хвана другия край на тъкания вълнен пояс и тръгна заднишком към село, повличайки след себе си дрънчащата по ледунките на пътя табакера.
Малкото нещо произвеждаше невъобразим шум! Бели искри от сребърната повърхност на предмета се запремятаха по снега, а лунните отблясъци и тракането плашеше глутницата, но гладът бе по-голям от страха им, та сподириха Спас на безопасно разстояние.
Вече не помнеше откога върви заднишком, блъскан от ураганния вятър, с натежали крака, тресящи се ръце и свито от ужас сърце… Очите му оставаха приковани в силуетите на вървящите след него вълци. Табакерата, влачена по леда, дрънчеше и просветкваше - единствената му защита срещу смъртта!
Най-нахален беше главатарят им - едър и озъбен, излизаше сегиз-тогиз пред глутницата, ръмжеше застрашително и аха - да се метне връз Спас, но необичайният звънтеж и бялата светлина от табакерата го плашеше и той се отказваше да напада.
Спас вече не чувстваше ни студа, ни вятъра, ни умората - вървеше и вървеше заднишком, вцепенен от страх и напрежение. Мисъл нямаше в главата му. Той беше само една голяма жажда за живот, само едно неистово желание да допре с гърба си първите дувари на селото…
Наблизо лавнаха кучета. - Явно наближил бе… Глутницата все по-колебливо го сподиряше…
Само да издържи! Само малко още! Там, при огнището, при Бърза, при наедрялата й снага и топлия дом…
Вълците спряха. Кучетата зад оградите на селото, подушили вълци, усилиха лай, задраха се, завиха на звяр дрезгаво и глутницата се совна назад в тъмното. Изчезнаха, сякаш не бяха го гонили толкова време.
Заби се мирис на дим и човешки домове в ноздрите на Спас, погали го, стопли го, отпусна вкопчените му в пояса ръце, върна примрялата му душа и му прошепна, че е жив още.
Той свали бавно калпака си, впери благодарни очи в небето, преглътна с вдървеното си от преживяното гърло, вдигна трепереща ръка и широко се прекръсти.
Отгоре месечината го гледаше бяла и усмихната - един намъчен, малък човек насред снега, а нему се стори, че лицето й домязва на човешко лице…лице на дете…на неговото неродено дете.
