Георги Н. Николов

След 1989 г. стотици българи напуснаха страната в търсене на живот, който според тях е по-добър от предлагания у нас. По същество този процес, след смяната на политическата картина в България, вече е изцяло икономически. И е продължение на общия емиграционен поток, разселил българската диаспора по всички краища на света. Но е логично още с “масовизацията” по напускане на родните предели да се появят и проучвания за законовата й уредба в по-напреднали държави. Да се надникне в самата същност на емиграцията и причините, които откъсват хората от полето или от затънтения град, за да поемат по пътя на надеждата и неизвестността. А често пъти - на горчивото разочарование.
През 1911 г. в печатницата на Бандулов, Цариград, се появява “Емиграционният въпрос” с подзаглавие “Принос към българското емиграционно дело”. Автор на книгата е д-р Симеон Табаков: юрист, краевед и дипломат. Тя определено може да претендира за изчерпателност за времето си. Защото обхваща, според встъпителния указател “Вместо оглавление”, организацията на емиграционното дело в Италия и статистически данни за емиграциите въобще. Установяването на чужденци в САЩ, Канада, Бразилия и Аржентина и условията на труд там. Анализ на емиграционните движения като явления и проблеми, а още - характер и насоки на българската емиграция. Сам Табаков отбелязва: “Не зная до колко съставителите на нашия закон за емиграцията (1908 г.) са проучили на времето причините по които емигрират българските селени… Колкото и, обаче, нашата емиграция да се наложи на правителството ни като факт, а не като проблема, защото трябва да признаем, че тоя род българско емигриране (презокеанно) е сравнително много ново у нас, досегашната практика на взетите срещу него мерки идат да ни убедят до колко е належаще вече, щото колебливо прокарания принцип на въздействие да влезе от сега нататък в своята решителна форма и сила. Че с временно и набързо стъкмените мерки въздействието не можеше да бъде освен рахитично - това се виждаше още при прокарването на казания закон и при прилагането му - заобикалян за или от имеющите интерес, и нарушаван тъй редовно, както от самите власти, тъй и от емигрантите, емиграционните агенти, и от представителите на чуждите параходни дружества”.
В размислите си Табаков се основава на италианската практика съвсем не случайно - от тази страна отдавна хиляди люде пътуват отвъд океана. Преразказът му започва от набавянето на необходимите документи до качването на парахода, спазването на правила по време на пътуването… до слизането на чуждия бряг. Научаваме какви са леглата за обикновения пасажер, за бременни жени и майки с кърмачета. При колко човека на борда в екипажа се включва лекар. Каква храна се полага: хляб или бисквити от първо качество, ориз и супа всеки ден. Прясно масло с фасул за пет дена на седмицата, а риба тон, сирене и картофи - през постните дни. Кафе, вино, вода и т.н. Предвидено е как да се постъпва в случай на болест и въобще, защото “емигрантите трябва да се държат прилично, отнасяйки се към жените и децата с дължимата почит и грижи, избягвайки пренията и шума”. И така на теория - до самото пристигане…
За нас всъщност е по-важна втората част на книгата, която се отнася съвсем конкретно до сънародниците ни, макар размити в общия разноезичен преселенски поток. Тя донякъде изненадва с твърдението на д-р Табаков, че “българска емиграция с цел за прехрана, препитание няма и не може да има поне за още няколко декади години. Истинската, самобитна и отчасти от економически характер българска емиграция е тая на градинарите ни. Тая емиграция е професионална, а не пролетариатска…” Като доказателство авторът сочи примери с градинарите, с производството на хляб и сухари за султанската армия във време оно и пак там - временните работници по пътища, в обозите, конярството и пр. Доколко гурбетчийството в пределите на една и съща страна е вид емиграция, може да се спори. Но заедно с традицията, отмряла с разни занаяти след независимостта на България, се ражда “презокеанно” преселение, което Табаков не може да отмине. Той цитира “Летоструй” от 1909 г. Тогава, според изданието, в Аржентина имало 20 хил. българи, толкова - и в Америка, а в канадско Торонто - хиляда. Пак там се съобщава, че броят на годишно връщащите се от САЩ у нас странници е средно 900 човека. Вестник “Пряпорец” от 1910-та говори за 80 хил. нашенци из всички краища на Северна Америка и т.н. Без конкретни цифри изрично се споменават и групи, тръгващи от родните си места към Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка. Независимо, че авторът е против напускането на България с икономически мотив, той усеща лавинообразната му същност. Изнася разнообразна статистика от кои краища и в кои посоки по света се ориентират емигрантите. Прави опит за анализ на стопанската картина в русенски, търновски и шуменски окръзи, защото именно от тях напускат най-много хора. И се притеснява, че хиляди земеделски ръце ще се превърнат в надничарски. Тъй като са тласкани според него не за прехрана, а от стремеж към печалби и големи американски надници. Ще пострада и армията - много младежи не ще се влеят в наборните й редици. За да покаже обратната страна на медала, Симеон Табаков помества редица писма на съотечественици, дълбоко разочаровани от действителността. Мотото е: “Не се лъжете като нас, братя!” Като обобщава не съвсем пестеливо емигрантския хал: “При пристигането си в американските пристанища, след изпитните в параходите, те са обезличени като човешки същества, и властите ги третират съответственно. Те не се посрещат от никакви агенти или чиновници на български покровителни дружества; слезли вече на суша, от кея на пристанището нагазват други океан - тоя на имиграционната страна - много по-шеметен и откровен. От тук нататък почват изпитните по пътя за квартири, храна, пътуване, намиране работа и т.н. - по всички от които културата на емиграцията е дала своите най-префинени мрежи”.
Сборникът на д-р Табаков е четиво, интересно днес в няколко посоки. Статистиката в него е съпоставима със случващото се у нас след цял век и в приблизително еднакви рамки. Причините за откровеното бягство - също. Защото дестинациите почти не се различават, а мотивите пак са главно икономически. Различното в съвременна България е, че стремежът да я напуснат е проникнал във всички етажи на социалната пирамида. И за разлика от предците, заминаващите не планират връщане иначе, освен за кратък отдих и екскурзия по родните места. Някога, в необозримо бъдеще. Светът днес е далеч по-цивилизован и страданията на диаспората в процесите на създаването й остават на заден план. За диаспора не е мислил и Симеон Табаков, който прибързано твърди: “Нашата емиграция в Америка е карикатурна, изкуственна и пристъпна, бидейки предизвикана от една страна: от жаждата за печалби (а не от нуждата за прехрана), и често пъти от авантюризм, а от друга - от емиграционни агитации, професионални и “литературни” - от интересите на имиграционни капиталисти, на емиграционни транспортни дружества, агенции и агенти. Единственното предимство на нашата емиграция - припечелени суми в Америка и внасяни в нас - не компенсира загубите на самите емигранти вътре и вън от отечеството им, а при това, се противопоставя на държавата с разни други щети: загуба от капитал, от работни въобще ръце, загуба частно за замледелието, за войската и т.н., за да привеждаме по-осезаемите финансово: разноски по репатрииране, подържане емиграционна служба и т.н. Безпредметна за нас като чисто “социал-економическо” явление и проблема, нашата емиграция се нуждае на първо време от административни, полицейски мерки, и трябва да се ограничи до минимум”.
Любопитно би било мнението на Табаков за потоците от нашенци, тръгващи на път днес с еднопосочни билети. Броят им не намалява, а опитите да бъдат разубедени, за да останат у дома, са неуспешни. Затова книжката му е любопитен опит да осмисли сериозни процеси от позициите на човек, загрижен за икономическия хал на страната. И на радетел българите да чувстват родното си място наистина като родно. Отминалото време показва, че прехраната, добруването на семейството и щастието на децата е водещата сила за мотивите на “малкия” човек, а не словната демагогия. Особено когато се тиражира от сити, финансово обезпечени и духом мъртви люде. Такива у нас никога не са били много, но не са и рядкост. Затова “Емиграционният въпрос” е вехта по рождена дата, но актуална и днес илюстрация какво се получава, когато понятията “народ” и “държава” се разминават жестоко. Днес разминаването е толкова страшно, че трудно се вмества в страници - юридически, статистически, литературни. То прозира в жалки реклами как тате ни прати парички от чужбина и с мама щастливото българско дете отива на пазар. И как друго дете има рожден ден, та… малък подарък от родителите за него, защото то е отвъд океана. За разбити съдби и семейства, обезценено образование, поломени надежди, изгубени за всички обществени сфери специалисти, не става и дума. Тогава защо възраждаме книгата на Симеон Табаков, писана преди век? Ами, защото с кратко прекъсване във времето, България отново е мащеха за поданиците си. И защото наивно вярваме, че камъкът си тежи на мястото, а човекът там, където е роден… Лошото е, че у нас май въобще не е така.