Георги Михалков

Тази сутрин леля Данка се събуди рано. Отвори прозореца на малката си стая и дълго гледа ясното, безоблачно небе. На изток слънцето вече се показваше като голяма алена роза. “Какъв хубав майски ден, помисли си тя. Дали е бил така слънчев и ясен, когато съм се родила или е валяло дъжд и е било хладно? Колко отдавна никой не ми е подарявал рози. Навремето Богдан се сещаше да ми подари по някоя и друга роза, но отдавна го няма.”

Днес леля Данка навършваше седемдесет и три години. Животът й беше преминал бързо като планинска река. Какво ли не преживя, какво ли не видя, но благодарение на Бога беше още жива и здрава. На пет годинки остана сираче, почина майка й, татко й сам ги отгледа. Бяха пет деца - двама братя и три сестри. Татко й беше свещеник и тя често се чудеше как се беше справил сам с петте си невръстни деца, но всички те израснаха и си намериха пътя в живота. Единият й брат - стана учител, другият - офицер, а сестрите й се омъжиха в различни градове и създадоха добри семейства.

Омъжи се и леля Данка. Мъжът й Богдан се случи добър човек, но болнав. Не можеше да работи тежка работа и тя беше мъжът вкъщи. Тя работеше, тя въртеше домашната работа. От сутрин до вечер крак не подвиваше. Хората се чудеха откъде намира сили. Слаба, висока с дълга гъста коса, сплетена на тежка плитка, с меки гълъбови очи, почти винаги усмихната, тя не се спираше за миг. Сила й даваха трите й  деца - две момичета и едно момче,  и за тях тя би отишла и до края на света. Какво ли не беше работила: шивачка, готвачка в ученически стол, а когато парите не стигаха, грабваше мотиката и отиваше да копае лозята на близки и познати.

Радост, като птиче пърхаше в сърцето й, защото децата й се учеха и я слушаха. Лила, най-голямата й дъщеря, стана шивачка. Много сръчна, удаваше й се този занаят. Шиеше и ателието й от сутрин до вечер беше пълно с жени - и по-млади, и по-възрастни. Знаеха я като най-добрата модна шивачка в града. Търсеха я и от други градове, а когато наближаваха абитуриентските балове, Лила не можеше да си вдигне главата от работа. Оставаше в ателието до късно вечер и леля Данка се чудеше как издържа. Вярно две момичета й помагаха, но Лила вършеше всичко; вземаше мерки, кроеше, правеше пробите.

Другата й дъщеря, Мила, стана учителка. Нея леля Данка най-много обичаше. Още като малка Мила се учеше отлично и отгоре до долу имаше само шестици. Мануил, синът й, завърши инженерство и сега беше голям началник, ръководеше някаква служба по строителството на мостове. “Не е лесно да се строят мостове - казваше с гордост леля Данка. - Трябва много да си учил и много да знаеш, за да изградиш мост от този до онзи бряг. Ако няма мост, как ще преминеш реката или как ще стигнеш оттатък пропастите и деретата. Мостовете събират хората, водят ги един към друг.” А като дете Мануил беше буен, палав и създаваше грижи и ядове на леля Данка, но сега вече  сериозен, умен, зрял мъж, истински началник. Понякога го даваха по телевизията и като го гледаше радостно вълнение напираше в гърдите на леля Данка и я задушаваше.

Когато Богдан, мъжът й, почина, Лила, най-голямата й дъщеря каза: “Мамо, дай да продадем къщата. Ще дойдеш да живееш у нас, за да не си сама.” Пари й трябваха на Лила, за да направи шивашкото ателие. Продадоха къщата и леля Данка раздели парите по равно на трите си деца, на Лила, на Мила и на Мануил. Мъчно й беше за къщата. Бяха я построили двамата с Богдан. Гладуваха, страдаха, но я построиха и в нея отгледаха трите си гълъбчета. Не беше голяма къща, с три стаи, с малка кухня, а дворът - широк. Садяха домати, краставици. Имаше цветя и плодни дръвчета: праскова, кайсия, круша, ябълка и един голям, почти вековен, орех, под чиято сянка лете играеха децата.

Доволна беше леля Данка, че с парите от къщата помогна на Лила да си направи ателието. Когато Мила роди Симеон, я помоли да отиде да живее у тях, за да й помага. С готовност леля Данка се премести в дома на Мила. Симеон растеше, тя го гледаше, а Мила работеше. След Симеон, Мила роди момиченце. Кръстиха го Камелия. Малко мъчно й стана на леля Данка, че не го кръстиха на нейното име или на име, близко до нейното, но си замълча и продължи да гледа и Симеон, и Камелия. И Лила, и Мануил имаха деца, момичета и момчета, но никое от тях не носеше името на леля Данка. “Е, това не е важно - казваше си тя. - Да са живи и здрави.”

Симеон и Камелия пораснаха, станаха гимназисти и една вечер Мила каза на майка си:

- Мамо, извинявай, но Симеон и Камелия вече са големи. Не могат да спят в една стая, а апартаментът ни е тесен. Ще говоря с бате да отидеш да живееш у тях. Той е началник, неговият апартамент е голям, ще те вземе при тях.

Леля Данка нищо не каза, само се усмихна и си помисли: “Докато децата бяха малки и ги гледах, апартаментът не беше тесен, имаше място за всички ни. А сега, когато пораснаха и вече нямат нужда от мен, стана тесен.”

Мила каза, че ще говори с Мануил и леля Данка си приготви багажа, за отиде да поживее и при Мануил, а и какъв багаж имаше. Всичките й дрехи се събираха в един мукавян куфар, който й беше останал от едно време, вече доста олющен, а от ръбовете му се подаваше картонът.

Дните минаваха, Мила мълчеше и не казваше кога леля Данка ще се премести да живее у Мануил, а и тя рядко виждаше сина си. Зает човек беше той, много работеше и почти не идваше у Мила, за да навести майка си. Само понякога се обаждаше по телефона да попита: “Как си, мамо, какво правиш?” “Добре съм” - отговаряше леля Данка и толкова, но не му се сърдеше. Зает беше, мостове строеше, отговорна работа, трябваше да внимава. Та нали, ако някой мост падне, той ще отговаря. Хората на него разчитат, а хората не могат да живеят без мостове, как ще преминават реките и пропастите, за да се срещат.

Един ден Мила заговори, но притеснена и объркана.

- Мамо, - продума и не знаеше, откъде да започне. - Говорих с Мануил, но той ми каза, че не може да те вземе да живееш у тях. Не е удобно. И неговите деца вече са големи, а пък знаеш каква е Соня, жена му, особена е, все мълчи, все нещо е недоволна, няма да се чувстваш добре у тях…

Леля Данка я слушаше, нищо не продумваше, само я гледаше с кротките си гълъбови очи, а Мила се потеше и заекваше, чудеше се как по-меко да й обясни какво е казал Мануил.

- Говорих и с кака - продължи Мила зачервена като ябълка, - но и у тях е същото, пък и те далече живеят, няма да мога да идвам често да те виждам. Но ти не се притеснявай. С Мануил и Лила решихме да ти намерим квартира. Ние тримата ще плащаме наема. Ти за нищо няма да имаш грижа. Всичко ще плащаме: и тока, и водата, и отоплението… Ще бъдеш по-спокойна, ако си сама. Ще си лягаш, когато искаш, ще ставаш, когато искаш. Никой няма да те притеснява. Ще идваме при теб, ти ще идваш при нас. В един град сме, няма да сме далече едни от други…

Намериха квартира и леля Днка заживя сама. Мъчно й беше, че на стари години трябва да е сама, но какво да прави, не можеше да притеснява децата си. Те имаха големи семейства и децата им вече бяха големи.

Стаичката, в която настаниха леля Данка, беше в стара къща в един от крайните квартали на града. Хубаво поне, че къщата имаше двор, та когато беше топло, леля Данка излизаше на двора и сядаше под асмата. Хазяите и те бяха възрастни хора. Семейство. Живееха сами. Децата им отдавна се бяха запилели някъде по чужбина. Разбираше се леля Данка с хазаите, понякога разговаряха, но с едно не можеше да свикне. Хазайката, Параскева, беше много пестелива жена. Току повтаряше на леля Данка по-малко вода да ползва, да не полива цветята, защото вече и водата била скъпа, а и наемът е малък и не стига.  А леля Данка не можеше да гледа как цветята вехнат в двора. Обичаше тя цветята. Едно време в техния двор имаше много цветя и всичките бяха като усмихнати деца, свежи, пъстри. Данка ги гледаше, грижеше се за тях, поливаше ги, прекопаваше ги, разсаждаше ги. Понякога, като седеше сама в двора на чуждата къща, тя си спомняше за своята къща, в която живееха с Богдан, в която отгледаха Лила, Мила и Мануил. Малка беше, но винаги чиста и подредена. Всичко вътре светеше. Прозорците измити, перденцата бели като сняг, изгладени и сякаш трептяха като криле на пеперуди.

Днес леля Данка реши хубаво да полее цветята в двора, пък нищо, че Параскева пак ще мърмори. Беше необикновен ден - имаше рожден ден, навършваше седемдесет и три години и започваше седемдесет и четири. Почисти тя малката си стая, измете, избърса праха, подреди. Нямаше кой знае какво в стаята: легло, маса, няколко стола, гардероб, хладилник и телевизор. Когато вече хубаво се разсъмна отиде да близкия магазин и купи пиле, картофи, хляб, лимонада, бутилка червено вино… Беше си скътала малко пари от пенсията и искаше да се подготви за празника, както трябва. Щяха да дойдат Лила, Мила, Мануил, а можеше да дойдат и някои от внуците й. Преди няколко дни беше говорила с Мила и й беше казала, че ще ги чака на обяд.

Върна се леля Данка от магазина и в лятната кухня, която беше в двора на къщата, приготви обяда. Свари супа, сготви пилето с картофи. Стана ядене за чудо и приказ. Направи салата. Извади едно малко шише с ракия, която пазеше за специални случаи. Застла масата с чиста бяла покривка и подреди всичко така, както тя си знаеше: чиниите, лъжиците, вилиците, салфетките, чашите за ракия, чашите за вино. Наближаваше обед и леля Данка седна на леглото да си почине и да чака гостите, гълъбчетата: Лила, Мила, Мануил и децата им.

Стана дванайсет часа, стана един, но никой не идваше. От време на време излизаше навън, отиваше до пътната врата и се оглеждаше, но никой не се задаваше и по улицата към къщата. Е, може да закъснеят, казваше си, днес е събота, по-късно стават, няма закъде да бързат, има време. Но часовникът не спираше. Тиктакаше, сякаш неуморен кълвач чукаше с човката си.  Стана два часа, а после и три. В стаичката беше тихо като в празна черква. Леля Данка седеше на леглото и от време на време протягаше глава, за да погледне през прозореца, но никой не се мяркаше на двора. Ослушваше се, чакаше дворната врата да скръцне и шумно да влезе голяма група от хора. Сигурно са се уговорили да се срещнат и всички ще дойдат заедно, мислеше си тя.

Мина пладне и денят започна бавно да преваля, а тя все седеше на леглото, облечена в празничните си дрехи, черна рокля с бяла дантелена якичка и черни обувки с по-висок ток. Посребрената й коса, все още гъста, добре сресана, откриваше високото й заоблено чело. Навън започна да се смрачава. Масата стоеше подредена в очакване на гостите, а леля Данка не сещаше нито глад, нито жажда, макар целия ден да не беше сложила  и хапка в устата си.

На другия ден Параскева, хазайката, се обади на Мила и Лила да дойдат бързо. Не мина много време и те дойдоха с Мануил. Влязоха в малката стая и намериха леля Данка легнала на леглото, облечена в празничните си дрехи, заспала вечния си сън. Бледото й лице беше спокойно и като че ли усмихнато. Мануил я погледна и промълви:

- Мама е умряла щастлива. Дори и в последния си миг се е усмихвала.

- Кого ли е очаквала? - запита се Лила. - Масата е подредена. Щяла е да има гости.

Те бяха забравили, че на вчерашния ден майка им имаше рожден ден.

София, 26. 05. 2011 г.