ЧОВЕКЪТ
ЧОВЕКЪТ
Неразгадано същество
човешка реч откак изрече!
Злодей ли или божество,
кое от двете си, човече?
От глинените древни дни
до днешни времена железни
ти стигна звездни висини
и слезе в океански бездни.
Чрез Пушкин, Гьоте, Айнщайн, Григ,
Толстой, Юго, Рембрант, Бетховен,
с дълбока почит свеждам лик
пред гения ти свръхмисловен!
Кой стигна ледната Луна
и я съгря със дъх човешки?
И кой в безумната война
покри земята с рани тежки?
Кой друг проклетник - зъл и див,
на дявола се цял обрече
и пълни днес света със взрив,
не ти ли, озлобен човече?
Ти хвърли атом в този век,
ти - сътвореният от глина!
Проклинам те, античовек,
за смъртоносната лавина!
Проклинам в теб жестокостта,
греха, мъстта, ръката тежка!
О, как е зажаднял света
за радост и любов човешка!
1977 г.
СБОГОМ
Бе май. Последният учебен час.
Когато влязох в стихналата зала,
с усмивка ме посрещна моят клас,
с усмивка като роза разцъфтяла.
Аз бях така смутен! Нима сега
ще трябва да се разделя със всички?
В душата ми заоблачи тъга,
тъгата по отлитащите птички!
Урокът беше кратък. След това,
застанал както винаги в средата,
опитах се да кажа две слова,
но ги сподави в гърлото тъгата!
Класът полека прошумя и вмиг
левент един сред залата израсна,
секунди помълча с наведен лик
и заговори бавно с реч прекрасна.
Занизаха се като на екран
минути свидни в дружба отшумели.
Тук всеки миг бе буйно изживян,
с младежки порив към високи цели.
От устните не думи, а цветя
се ронеха във стихналата зала.
Във тоя час щастлива радостта
на чистата любов бе среща дала.
Пред мен букет от рози запламтя
и том от Пушкин с огнена корица!
Сега разбрах, че в техните сърца
от моето оставил бях частица!
Една сълза гореща вместо мен
на бликналата обич отговори!
Незабравим остава този ден
под грейналите витошки простори!
ИЗ „ПРОЩАЛНО”
За мен под купола голям
на тая вис небесносиня
училището беше храм,
народна крепост и светиня!
И в нея влизах аз пречист,
смирен и със сърце готово
и с трепета на горски лист,
да не сгреша със взор и слово!
И не учител вътре бях,
не учех и не преподавах:
аз просто целият горях
и без остатък се раздавах!
Жив спътник бе ми радостта,
с наука чиста се опивах,
със нея срещах утринта
и с нея вечерта заспивах!
За труд човекът е призван!
В труда е само той достоен!
Аз дадох вече свойта дан
и си отивам тих, спокоен!
И в тоя час (о, час голям!)
на скръбни мисли и печали
аз се прощавам скръбно ням
със хора, знамена, скрижали!
Откъсват ме от свиден праг
годините със власт могъща
и аз не ще се върна пак,
тъй както младост не се връща!
Със всеки ден и всеки час
животът бавно догорява!
Какво че ще отмина аз -
България нали остава!
В ТРАМВАЯ
Веднъж в трамвая разгоря кавга голяма.
Причини: грубост, простотия, нервен тон!
Гърмяха: Сврака! Селяндур! Ах, твойта мама!
Простак! Пачавра! Чукундур! Змия! Галфон!
Нищожен спор прерасна в грозна разправия
и скоро се превърна в истинска война.
Настана невъобразима олелия
и близо там припадна бременна жена.
Да вложа своя скромен мъжки дял в кавгата
аз рипнах, но ме дръпна старец беловлас,
изгледа ме с усмивка блага на устата
и тихичко ми каза с дружелюбен глас:
„У всекиго дълбоко някъде, ей тука,
зло куче спи и кротко гълъбче живей.
Стреми се да накараш гълъба да гука,
а кучето да дразниш, моля те, недей!”
1978 г.
ДОКАТО СЪМ ЖИВ
Хубав си, животе, дявол да те вземе,
па макар понякога да си горчив!
С теб погаждаме се вече доста време
и така ще бъде, докато съм жив!
Колко си ме мъчил - само аз си зная,
но нали съм си добър и незлобив:
даже затова, че дишам и мечтая,
пак ще те обичам, докато съм жив!
Мила и добра е майката-природа,
па и Господ-Бог е благ и милостив!
Ала от човека - тази зла порода -
патя и ще патя, докато съм жив!
Затова от диви зверове и птици
съм решил да правя горски колектив,
без доносници, клеветници, мръсници -
в него ще прекарам, докато съм жив!
1982 г.
S O S
Живеем в страшно време.
Светът за мир е глух.
Ах, кой от нас ще снеме
на Марса злия дух?
Безумна мъст клокочи
в човешките души
и кървав меч се точи
лют спор да разреши!
Чудовища фабрични
боботят ден и нощ.
Сатрапи демонични
натрупват взривна мощ!
По етера се носи
омраза и злина
и парят ни въпроси:
„Кога? Къде? Война?”
Инфаркти, рак, невроза
нападат и косят.
От атомна угроза
обзет е днес светът!
Планетата трепери:
след ядрения взрив
дали ще се намери
един останал жив?
След страшната разруха,
под пламнал небосвод,
ще бъде пустош глуха,
без искрица живот!
Човечество, свести се!
Спри ярост, мъст и злост!
От Марса отречи се!
Върни се при Христос!
1967
