Йордан Хаджиев

Било отдавна, през миналото хилядолетие и миналия век, днешните старци не вярвали, че толкова бързо ще остареят младите жени, че ще повехнат, а на социалистическия реализъм и през ум не му минавало какво ще го сполети. Мене – също.
По това време един съмнително млад автор написал разказ. Новела. На френски е същото.
- Защо го написахте? – ще зададе глупавия си въпрос някоя журналистка.
- И все пак защо го написахте? – ме попита доста смислено служителят на Шесто, не зная какъв чин имаше, беше цивилен.
Ама чакайте, бре хора, нали човекът току що си призна, че бил съмнителен автор, тоест автор без съмнения, който иска да увери младата си жена в същото. Бил женен отскоро. И може ли някой да обясни, защо къде по-умни от него са написали “Пътуване по Харц”, “Божествена комедия”, “Смъртта на Иван Илич”? Чакай бе, кои са те, кои сме ние!
Какво му стана на нашия – Хайне е бил евреин, Данте е живял в тринайсти век, а Графът е имал две педи брада и нам колко деревни с мужици. Моят партиен секретар в ЕТЗ “Подем” ме попита тогава загрижено: “Другарю Хаджиев, ти като пишеш разкази, кой те ръководи? Става дума за политическо ръководство. Ти си още млад и лесно можеш да изпаднеш в уклон”.
Аз тогава му отговорих уклончиво, а той да бил прав. Шест години училище, десетина месеци затвор и двайсет години партийна работа си бяха казали своето.
Хайне, като описва чудесната река край Гьотинген, отбелязва, че ако искаш да я прескочиш, трябва да се засилиш отдалеч.
Налагало ми се е къде питан, къде непитан, да давам обяснения какво съм искал да кажа с този разказ, каква ми е била идеята, имал ли съм концепция. Разправят, че попитали споменатия Лев Николаевич какво искал да каже с “Ана Каренина”. “Каквото съм искал, съм го казал на седемстотин страници”. А аз какво да отвърна с моите седемнайсет или малко повече!
Светата истина си беше, че аз изобщо не знаех какво искам да кажа. Срещал нашият автор разни хора в една почивна станция и ги описвал. Никаква идея. И досега не съм сигурен, какво означава “концепция в един разказ”. Цялата работа беше в това, че жена ми учеше задочно и тръгна на лекции, а авторът тръгна на море. Там, в станцията, ял, спал и се къпал, всеки ден пишел писма. Разказвал й каквото е за разказване, останалото го премълчавал. Сетне тя му искала сметка за премълчаното, а останалите за написаното. На никого не можеш да угодиш. “Защо не пишеш?” – са го укорявали тоз-онзи, например Благовеста Касабова, литературен критик. “Защо пишеш!” – ми крещя с юмруци над главата Камен Калчев, виден началник в СБП. И аз точно това правех – ту пишех, ту не пишех. Пешо Алексиев, мой престижен в известно отношение приятел, ми сподели веднъж: “Аз ту изневерявам на жена си, ту съм й верен”. И мене в работата ту не ме уволняваха, ту ме уволняваха.
Твърдя, че все пак е по-добре да пишеш, отколкото да не пишеш. Зная, че всеки ученик ще ми възрази, но доктор Пастухов от Водиците ми благодари и ме почерпи кафе. Щеше да се самоубива, казах му първо да си напише спомените. От Шесто научили, те всичко научават, и го посетили, дошли му на гости. Помолили го за тетрадките, той поласкан, искал да им ги даде, но някъде ги забутал. Разбира се, те му помогнали да ги намери, взели ги, прочели ги, и му казали, че ако продължава да пише, няма нужда да се самоубива, те ще се погрижат.

Седнали сме с Кольо Севов в покойното писателско кафене и от дума на дума му заразправях за моето морско пребиваване. Той е варненец, поет, бохем. Обича подредените приказки и ги тъкми в стихове. Тя и обстановката задължава, пък и съм се упражнявал вече в моите писма до госпожа Х. Кольо възкликна: “Мръснико, будалкаш ме със своята станция, разказваш ми написана книга!” Цяла минута му се клех, че не съм и помислял да хабя хартията, не съм като него морски автор, и не обичам да описвам легнали красавици. А той: “Тогава си най-големия бунак, ако не я напишеш!” Аз навремето му спестявах името пред другарите, крих го, а той си беше истинският подбудител и подстрекател, тоест, концептуален съучастник.
Че не съм най-умния, го зная, но не исках да бъда и най-глупавия. Заложих на Кольо, тоест на червено, защото беше партиен член, нашарих едни листи и най-добросъвестно си признах, че е “Почивка на море”. После ги предложих на авторитетния “Съвременник” с главен редактор Павел Вежинов и заместник Максим Наимович. Последния го познавах покрай Венко Христов, мой състудент и приятел, фигура в кафенето и не само. Венко пишеше предимно статии за Ленин и донесения, беше човек на Людмила Живкова. Класифицирана личност.
Максим Наимович заяви, че му допаднал моя разказ и че бил много изненадан, което означаваше, че не е имал високо мнение за автора. Подпис, печат, хонорар. Берекет версин.
Пак съм в кафенето. Билетът Габрово – София беше четири лева и половина, сега е дванайсет. На съседната маса е седнал Здравко Петров, зам. главен редактор на официоза “Литературен фронт”, срещу него е главният – Ефрем Каранфилов. Единият професор, другият академик. То “академик” по целия свят означава много, само у нас може нищо да не означава, но този беше съпруг на Лада Галина. Здравко ме повика при тях и ме запозна с шефа. Имал да ми съобщи нещо любопитно, макар и недотам приятно. Получили рецензия за моя разказ, не само отрицателна, но и мръснишка, кална, от типа “донос”. Пълна с политически квалификации за автора и неказан, но подсказан въпрос: “Този защо не е в мазата!”. Чели я в редколегията и с удоволствие я турили в най-долното чекмедже. Вестникът отдавна бил скъсал с тези публикации-доноси.
- Шефът може да потвърди, аз все пак съм “зам”.
Каранфилов се съгласи, заяви, че вестникът не би се злепоставил с такива писания и ме попита откъде съм. От Габрово, всъщност съм от Бяла черква.
- Така ли? – изненада се и отведнъж се въодушеви. – Навремето преживях една голяма любов с момиче от Бяла черква. Тя беше необикновена, от тия, за които се пишат романи. Военното училище организираше срещи с девически клас на някоя гимназия. Последен клас. Познанства, час по ухажване и танци. Там я срещнах. Глас, усмивка, интелигентност. А как танцуваше! Успях да се справя с неколцина съперници, аз също изглеждах добре в кадетската униформа. Изпратих я. По улицата се тревожех, че ей сега ще стигнем, и ще си отиде. Пристигнахме. Тя ми подаде ръка, поех я и казах нещо без да мисля: “Искам да се оженя за вас!”. Тя замълча, улови вратата и отвърна: “Благодаря, много мило”… След това я виждах няколко пъти, всяка неделя, когато ни пускаха в отпуск. И всеки път нито “да”, нито “не”. Разхождах я из световната литература, много четях, мислех, че с това ще й направя впечатление. В края на краищата дочаках – каза “да”. Само че следната неделя я нямаше, хазайката й ми съобщи, че нейни близки дошли с кола и я отвели. След години разбрах, че е била обещана на друг, който следвал в Швейцария, бил син на богати родители… Помня много добре името й – Недялка Хаджиева.
- В нея се влюбваха всички. Аз се казвам Йордан Хаджиев, с нея сме братовчеди. Някога също тревожно я преживях, макар да е с дванайсет години по-голяма. Ожени се за онзи от Швейцария, но не беше щастлива. След време пътувах в едно купе с дъщеря й Ани. И в нея се влюбих, приличаше на майка си. Но вече бях женен.
Приказка на маса между равни – нито аз щях да ставам професор в София, нито те щяха да ми искат службата в Габрово.
След десетина дни, било е ден четвъртък, следобед, срещам в Габрово Любен Дилов. Точно пред паметника на Априлов. Здрасти, здрасти, по какъв случай насам? – питам. А той:
- Видя ли днешния брой на “Литературен фронт”?
- Не.
- Не ти и трябва. Омаскарили са те в духа на най-добрите “забравени” традиции. Ще речеш, не сме помръднали от онова време. Турили са те най-отпред, като уводна. Може би е някакво предупреждение към всички. Обсъждахме я снощи, питахме се дали не е знак, напомняне към “свободомислещите”. Иначе защо ще е уводна? Но искам да те предпазя от едно недоразумение – твоят екзекутор няма чувство за хумор, а ако има, то си е само негово. Той е кумец на Пантелей Зарев и това обяснява много неща. В твоята новела почти всичко е ирония, ти я пишеш заради нея. И там дето аз ще изръкопляскам, той стои в недоумение и почуда: “Как може да се пише така! Какви са тия глупости!”. Ние смятаме похвала от И. П. за провал, нещо като – дотам ли стигна да те хвали И. П.! Хубавото е, че сега всички ще се юрнат да те четат. Приеми, че ти е направил услуга, реклама.
Веднага намерих вестника. Там бях – най-отпред: “Лекомислие ли?” Въпрос достатъчно подъл, защото съдържаше отговора. В онова време политическият намек, политическото съмнение, изключваше всяко съмнение. И беше сигнал към органите. Живеехме в години на задължително щастие и единомислие, ръкоплясканията бяха бурни и продължителни, преминаващи в овации. Литературата трябваше да бъде гражданска, мажорна, градивна, ангажирана и партийна, подстригана по модата на опричниците.
И отведнъж някакъв самодеец беше започнал да пише лекомислено, както си ще!
Пак тогава чух един милиционерски майор да казва на едно хлапе, негово или чуждо: “Вачо, взе много да знаеш, ще се наложи да ти вкарвам чужди мисли в главата!”.
Четях отзива за лекомислията си със смесени чувства. Първото беше радостно – занимават се с мене! Сума ти автори публикуват големи и малки книги, очаквайки нестихващи похвали и дочакващи нестихващо мълчание. А пък аз съм се вмъкнал с трийсетина страници в петстотин и петдесет и ме забелязаха. И ме извадиха на показ за посрамление мое и просвещение чуждо. В наказателното правораздаване има един съдебен шаблон – “генералната превенция”. Другото, горчивото в сладкото беше, че и И. П. не ми беше харесал писанието – нито замисъла, нито конструкцията, а най-вече концепцията. Защото изобщо липсвала. “Обобщаващи недомислия”, “утвърждаване на безредието”, “засягане на официални институти”, “герои чужди на времето”, “пошло дискредитиране на комсомолската секретарка”. Стефко бил син на активен борец и по този параграф момчето записало в университета. Бил съм казал, че днешните хора искат да се лутат в красотата на грешките и да налучкват сами истината. (Логическото ударение беше върху “сами”). Имало и вулгаризми. (Имаше).
Да си призная, И. П. беше прав, обвинявайки ме в липса на концепция. И през ум не ми беше минавало да я търся, макар че някой като него щеше да ми услужи със своята… Днес, обаче, си мисля, че съм имал някаква каква да е, може да е била “виртуална”, тоест да нямам никаква. Всъщност и това надали е така. Дайте да зададем въпроса на който и да е селянин, който оре земята си и той ще ни отвърне: “Концепцията – това съм аз!”. За жалост, тогавашната концепция за земята се наричаше ТКЗС. Подобна беше и при писането на книги. Нищо чудно, че тогавашният председател на литературното ТКЗС, неговият кум, онази държава и най-вече онази партия са сметнали идейността на нашия автор за безидейност, присвоената му свобода на мислене за обществено опасна, а писменото й изразяване за наказуемо провинение. Авторът на социалистическия реализъм беше един единствен, пак той четеше лекциите в университета и пишеше оперативната критика. Дали тази рецензия-реплика щеше да се подпише с И. П., или с П. И., нямаше никакво значение, затова не изписваме името му, то е формалност. Както и съгласието или несъгласието на редактори, професори или академици в “Литфронт”. В КНДР книгите дори не се подписваха, тогава се приемаше, че истинският им автор е Великият вожд. Цитираме нашия пръв партиен и държавен ръководител: “Питат ме в чужбина има ли в България дисиденти. Има – десетина души, писателчета, изроди. Нашата художествено-творческа интелигенция стои здраво зад партията, гръбнакът на нашата литература е партийната линия”.
Милият академик Ефрем Каранфилов, който насмалко да ми стане роднина, как ли се е чувствал, когато е приемал заповедта по телефона? Добрият професор Здравко Петров, който беше на “ти” с Белински и Кохан, колко ли пъти е трябвало да изпълнява съвети на глупаци. После той ми се извини – обаждането било от отдела на ЦК. Решението било взето с участието на П. З.
Ще помена един голям български интелектуалец – Стефан Гечев. Струва ми се, че той може да олицетворява днес някой от великите енциклопедисти. Бяха го попитали: “Нещо си намръщен, нямаш настроение?” – “Остави, бесен съм, ядоса ме един голям глупак, но не мога да му кажа името, защото е председател на СБП!”

Всяко чудо за три дни. След поменатите уводни квалификации, нашият автор се поуспокоил. Завалията, той не знаел, че тепърва му предстои да го квалифицират и класифицират. Полека драги, ще стигнеш и до МВР. Дано ти се размине! Засега сценарият продължава да се пише. Съвсем скоро председателят ще го изтипоса в голям доклад в компанията на Ивайло Петров и Любен Станев – едно общо “петно”, срам в съвременната българска литература. След това ще се проведе теоретична конференция на СБП, в която десетина-петнайсет самоотвержени привърженици на властта ще се упражняват да го наричат такъв и онакъв и ще подкрепят безрезервно линията на председателя и цялото ръководство. Дори без някои от тях да са го прочели. Една фронтова организация има нужда не толкова от разисквания и разум, а от монолитност.
Но винаги ще се намери един, заради който се пишат документални разкази, че и новели. В случая се казва Симеон Султанов. Представителен, големите му очи излъчват ирония, гласът му е мек. Минава за тежката артилерия в критиката. Мисля че беше последен в публикацията: “С прочитането на тази работа видях, че авторът е талантлив…”. Хайде де, цялата рота бърка, само фелдфебелът в крак!
Толкова полифонично дотука и – дисонанс!
И нашият си помислил – по-умните са на моя страна. Е, не са много, само един.
Симеон Султанов беше на всичко отгоре директор на съюзното издателство. С молепсания автор се срещат на тротоара пред кафенето. Подават си ръцете.
Йордан Хаджиев, Габрово. “Почивка на море” – ирония. Виноват!
- Великолепна работа! – придърпа ме леко. – Но сте допуснали две грешки. Трябвало е да се дистанцирате от героя си, за да не ви смесват с него. И второ – малка е по обем. Тази работа плаче за роман. Можете ли да го направите?
- Мога.
- Напишете го и ми го донесете.
Написах го, занесох го, и веднага го включиха в издателския план. Там си и остана. Във всяко посолство има един дребен служител, който е по-голям от посланика – ми каза един бивш дипломат. Кажи ми кой е против тебе, да ти кажа и ти кой си. А аз имам един недостатък (не е само един), с който печеля загуби. (Оксиморон). Не мълча. Сам съм в стаята, да речем пиша, и пак си приказвам. Старият Дюма бил такъв, и аз да се метна на него! Когато мускетарите пришпорвали конете си, той ги насърчавал, викал, крещял, друг път плачел. А един от фундаменталните закони на социализма беше – трай си! Какво да кажа сега за една моя тогавашна глупост? Камен Калчев, член на ЦК, “зам” на СБП и пр., написал една малка книга – разказ и отчет за едно мероприятие – как го разхождали с ТУ 104 из Братската страна. На сто и двайсет страници се поменаваше сто и трийсет пъти името на “прелюбезния Аркадий Петрович”, “внимателния Аркадий Петрович”, “неуморния Аркадий Петрович”, “гостоприемния Аркадий Петрович”, който го съпровождал през цялото време и е бил толкова все такъв, додето всячески ни досади още в първата половина. Разбира се, по вина на автора, иначе човекът си е гледал службата, за която му се плаща. В края на книгата издателството молеше възможния читател да изпрати мнението си. И аз го пратих – три страници бърборни. Пак лекомислени. Всъщност предумишлено подигравателни, някакво отмъщение за празнодумието. Признавам, ако не беше вярно, щеше да е пасквил. Жена ми се смя до сълзи, после Камен Калчев тръгна мене да разплаква. Намрази ме, както не е мразел селските фашисти от Керека, доколкото ги е имало. Моят приятел Алев е от там, каза, че в Керека нямало антифашисти, защото нямало и фашисти. Иначе, бойци против фашизма и капитализма наспорила селската земя.
На партийно събрание или заседание на ръководството трябвало да ми помогнат като ме обсъдят и запишат в някакъв черен списък. Каза ми го Орлин Орлинов в Боженци, където баща му, Орлин Василев, ми държеше конско един път седмично.
- Ако знаеш другарят Султанов колко неприятности си има заради тебе! – ми каза секретарката му. – Шест месеца си отиде по-рано заради твоята “Почивна станция”. А пък колкото протести от Габрово бяха – поне десетина.
“Бедата никога сама не ходи, приятел ти я води” – искаше да ми посвети епиграмата си един приятел.
Върбан Стаматов, моряк, кавгаджия и писател, шеф на три олющени бюра в издателството, ме попита намръщено:
- Абе, ти да не си някой, дето не го знаем кой е и какъв е?
- Защо?
- Книгата ти излезе. В десет екземпляра, на циклостил. Разпратиха я на явни и тайни места. Някой помена, че в историята на издателството няма такъв случай. Един ден като излезе, пиши “второ издание”. При секретарката е останал един екземпляр, иди да ти го даде.
Пазя го у дома – паметник на тоталитарното време. Има над двеста печата, не преувеличавам. Гърбът на всяка страница е украсен – няма мърдане, не можеш да подмениш и една дума! Най-отпред, на титулната страница, не е останало място от подписи и печати на разните служби. С този нещастен екземпляр мога да се състезавам в някои корейски или кубински конкурс. Не мога да отмина без симпатия Върбан Стаматов. Зад стола му, над главата, имаше окачен на стената “лозунг”: “Ние тук сме подкупни!”
Разбира се, Камен Калчев е научил за престъпното намерение на Султанов. Значи, “Почивна станция”, а онзи разказ беше “Почивка на море”. Съмнителна работа!
То и аз съм си виновен – Султанов ме беше посъветвал да сменя заглавието, а аз като доказан наивник (в превод думата означава “глупак”) го послушах петдесет процента. А толкова лесно беше да я кръстя “Четиринайсет мързеливи дни”, “Изненадващи срещи”, или “Незабравимият любовен дом”… Не, това нямаше да мине, пък и беше вярно петдесет процента.
Чете бившият семинарист К. К. и ликува – има нюх, не се е излъгал. И удря тревожната камбана по телефона. “Другарят Султанов се опита да ги излъже – каза секретарката, – но Камен Калчев беше направил нещо като експертиза”.
Добре, тогава издателството ще назначи вътрешни рецензенти. Зная за шест, но май са повече. Всичките са благожелателни, някои са възторжени. С изключение на една – на Андрей Гуляшки. Бяха писали Ивайло Петров, Станислав Сивриев, Наташа Манолова, Елена Огнянова и един от главните редактори. По две, три и четири страници. На Гуляшки беше седем-осем реда: “Нашата социалистическа действителност е предадена в невярна и превратна светлина…”. Имаше още нещо.
- Хаджиев – каза ми Султанов, – у нас, както знаеш, няма цензура. Но има едно неписано правило – мнението на зам. председател има цензурна сила. Иди да поговориш с Гуляшки, той иска да те види.
Отидох и прекарах с тази легендарна личност повече от час. Бяхме в “синия салон” на “Ангел Кънчев” 5, една по-голяма, добре обзаведена стая, но без бюрата на щатните служители. Впрочем, говореше се, че Гуляшки ползвал кабинет в МВР, имал генералски чин, или генералска заплата. Заслужено, разбира се – той проправяше пътя на социалистическия реализъм, а неговият Авакум Захов отбраняваше самия реален социализъм. И се бореше срещу Джеймс Бонд. Може ли да се досетите кой е победил?
Прие ме радушно, настани ме на един фотьойл и каза, че иска да сподели доста неща по повод моята “Почивна станция”. Чел я с интерес, първоначално със задоволство, което бързо преминало в несъгласие, раздразнение и най-сетне отхвърляне. Похвалните му думи и сега, в разговора, бяха една-две минути, останалият час се проточи в несъгласия, недоволство и пълно отричане. Сядаше, ставаше, разхождаше се, и ръкомахаше с една ръка, тъй като другата придържаше празна лула в устата. Учудващо беше, че не му пречи да говори, обратното – сякаш му помагаше. И мислите му бяха подредени, изказвани с лекота, с детско удоволствие. При това се увличаше все повече, речта му търсеше образи и ги намираше, убедеността му растеше. Всичко у човека се превръща полека-лека в занаят.
По пътя за него се бях зарекъл да мълча. Който мълчи, когато го поучават, печели. Изобщо не си съгласен, мълчиш подло, но си тръгваш помилван. Разбира се, ако урокът трае до четиридесет и пет минути. Психолозите са изчислили, че това е максимумът на човешкото внимание и търпение. А ние го бяхме надхвърлили. По едно време чувам:
- Кого представлява вашият герой? Кого представлява този нещастен интелигент, попаднал в чужда среда, сред работници? Кого представлява той в нашето общество, което се движи стремително напред? Кого?…
Лулата неочаквано ме сочеше. Въпросът звучеше като в съдебна зала.
- Да отговоря ли? – попитах учтиво.
- Да-да-да-да, отговорете! Кого представлява вашият герой?
- Девет десети от българската интелигенция.
- Дааа! – проточи съжалително Гуляшки. – И в това е нейната трагедия. Защото класата строи, армията бди, селските стопани орат земята и сеят, а интелигенцията мърмори, пие кафе и вечно недоволства, останала извън историческия ход. Вашият герой е един Хамлет. Какво може да направи един Хамлет? Какво? – повиши отново глас.
- Да отговоря ли?
- Да-да-да-да! Отговорете! Какво може да направи този театрален герой?
- Хамлет нищо не направи в Дания, но Хамлет на Шекспир направи твърде много.
Отведнъж Гуляшки застина с поглед в мен, извади лулата от устата си и тържествуващо произнесе:
- И в това е величието на литературата! Именно литературата като носител на идеите има значителен дял в движението на обществото и в целия исторически ход на човечеството! Литературата може да надвишава фактите, може да ги предсказва и да ги осмисля. Бих казал, че философите са ученици на Омир, Данте и Шекспир и тъй нататък…
Последва доволна пауза с някакво доброжелателство помежду ни. Гуляшки пристъпи към мене и застана на една крачка.
- Хаджиев – поде с променен глас, забавено, – аз не мога да пиша като вас. Аз не бих могъл да напиша тази книга. Вашите герои са живи, убедителни, без грим. Всичко в нея е истинско, но вие самият някак стоите извън времето. Писали сте без да се съобразявате с това кой ще я чете. И това говори за известно лекомислие. Аз съм за издаването на книгата ви. Пред вас има две възможности. Едната, лесната, е да турите малко идеологически бетон. Вие имате усет и ще прецените къде – на десетина места. Ще трябва да вземете отношение, да покажете своята принадлежност. Ще ви отнеме ден или два. Другата е да продължите работата си, да направите едно голямо социално платно, да опишете тези хора и в другия им живот, така както умеете. И да направите книга, която ще остане. Виждам този роман на седемстотин страници. Можете ли да го направите?
- Не мога.
- Защо?
- Нямам опит.
Гуляшки просветна.
- Дааа, нямате опит. Това се учи дълго и трудно, и е във възможностите на малцина.
Искаше да каже “като мене”, но се въздържа. Обясни ми още един път къде и как да поставя идеологическия бетон и на раздяла заяви:
- Направете го, и аз ще напиша изцяло положителна рецензия.
Аз не го направих, както не съм направил толкова много други неща, както нямаше да направя още толкова. И сега, трийсет години по-късно, карам един стар москвич, комай връстник на моята морска станция. На всеки два месеца си взема една седмица отпуск по болест, отдавна престана да ходи на море, вече не се и кани.
Султанов ме попита:
- Е, научи ли те Гуляшки как се пише роман, ако сам знае?
Разказах за невероятното му превъплъщение и идеологическия бетон. Той добави:
- Знаеш ли какъв е прякорът му от младини? “Сапунчето”. Винаги се изплъзва… Но трябва да ти кажа, че и при тебе не всичко е наред. Колко врагове имаш в Габрово?
- Колкото съм спечелил.
- Изглежда те бива… Имаш ли разкази? Събери ги, огледай ги и ми ги донеси. Тури в заглавието думата “любов”.

Нашият автор малко избързва и преваря, забърква се в софийски истории, а му предстои работа в Габрово.
Борис Максимов ни е на гости с жена си Иванка. Той е колега юрист, адвокат, сантиментален цивилист и мъжествен пеналист. Тия боклучиви думи означават ориентацията на един адвокат към граждански или наказателни дела. Не зная как го правеше, но харизмата му се улавяше от разстояние, възхищаваха му се и онези, които не го долюбваха. Обичаше да задава въпроси, беше попитал Иванка нейният Ромео какъв му се пада – зет, баджанак, или съдружник. В него пък се влюби една министърка. Та ядем, пием на петия етаж, по едно време Борис направи артистична пауза с поглед в прозореца. Предусещане за нещо.
Извърна се към мен:
- Данко, не мога да мълча.
- Ами казвай.
- И това не мога, защото съм се подписал да мълча.
- Тогава?
- Ти какво ще ме посъветваш? Чел си много книги.
- Да кажеш.
- Ще те послушам… Извикаха ме на едно място, няма значение къде, дадоха ми едни държавни листи, синкави, с редове, за да не се отклонявам и ми казаха да пиша. Най-напред как се именувам, къде живея, на колко съм години. Те всичко това го знаеха, но искаха да го чуят и от мене. После интересът към мене спадна и започнаха да ме питат за тебе. Изпърво издалеч, после по-отблизо. Защо толкова се интересувате от него, ще го жените ли? Той си има жена и две деца. Пресякоха ме – не си прави майтапи. Рекох си, дали пък не смятат да те издигат, защото се интересуваха какво пишеш, на какви теми, къде ги изпращаш, възможно ли е твое писание да излезе навън. Всъщност, ти имаш ли връзка с радио “Свободна Европа”?… И аз тъй им казах. Седем страници! Лошото, че хартията мека, наша, и трудно се пише. Много искаха да знаят дали ще емигрираш. Заложих си главата – никога!… Данко, да не вземеш да ме обезглавиш!
На другия ден срещам един драскач като мене, без малко приятел. Пихме кафе. Не съм се подписал като Борис да мълча, и му разправям за снощи. Без да поменавам имена. Той се вцепени. Какво бе? – “И аз” – Какво и ти? – “Същите листи, точно такива – синкави.”. Когато и трети приятел ми призна, усетих, че зад малката главичка се крие голяма змия. Споделих със Станислав Сивриев, той е бивш партизанин, известен писател, беше и народен представител. Окото му живна, другото е стъклено.
- Дане, то беше дебела работа. Срещу тебе беше образувано “Дело за оперативна разработка с окраска “Идеологическа диверсия”. Аз участвах от самото начало до края. От София пристигна полковник от Държавна сигурност и ръководи цялата работа. Заявката беше от партията, сведенията от твоите приятели, от пишещите братя. Разбира се, имаше и за доклада на Пантелей Зарев, за рецензията на кумеца му, за ония, многото изказвания на конференцията. Следствието продължи цял месец, тебе не те ли викаха?
- Викаха ме.
- Присъствах и на заключителното заседание при полковник Томитов. Произнесох двайсет и пет минутна реч. Завърших така: Ако трябва да обобщим личността “Йордан Хаджиев”, аз имам само две думи, които изчерпват всичко – българин, патриот. Останалото се нарича най-обикновена завист… Предложението беше изселване – цялото семейство. Полковникът седеше на един фотьойл в ъгъла, стана и ми стисна ръката. “Другарю Сивриев, ние горе-долу бяхме стигнали до този извод, но нямахме формулировката. Може ли да използваме вашата?”
На мене ми бяха изпратили призовка двайсет дни преди датата. Мръснишки номер! Толкова ли беше трудно да ми се обадят по телефона и да ме поканят на следния ден! Онзи човек беше възпитан, хем пита, хем не знае какво да пита. Само дето не се разприказвахме за времето и за последния мач. Защо все пак съм написал “Почивка на море”. – Защото цял живот пиша и вероятно съм вманиачен. Защото ми се иска да стана писател. Защото някои ме четат и харесват. Получавам и пари. – А може ли да се каже, че умишлено си засягал официални институти, че има утвърждаване на безредие, че героите са измислени? (Чел е рецензията.) – А има ли официален институт, който да се е оплакал? И как да са измислени героите ми, когато съм живял с тях в една стая, играли сме на карти, не съм им сменил дори имената! – А защо съм се подигравал с управителя, бивш офицер? – Ами защото беше за подигравка, освен туй не аз, а началниците му са го изгонили от армията… А с кого се срещам в Габрово, на какви теми разговарям, що за личност е доктор Пастухов, правил ли съм такива и онакива изказвания?… На него му беше лесно, държеше пред себе си донесенията, струва ми се, записки от подслушани разговори, знам ли още какво, а аз трябваше да си припомням забравени приказки. Вярно, че от време навреме ми помагаше като разлистваше страниците. На моменти разговорът беше тягостен, но в края сякаш се разведри. Попита ме имам ли да добавя нещо. Казах, че ако сме в един френски град като Габрово и се срещнем, той пръв ще ме поздрави, а аз ще му отвърна с дължимото към полицията уважение. И че се учудвам защо ме викате, защо изобщо се занимавате с мене – следите ме, подслушвате ме, събирате доноси. А вашите хора се черпят с циганите, щото крадците им отдават чест и ги питат: “Началник, какво ще пиеш?”
След цялата дандания при полковник Томитов ме въведоха без призовка. Донякъде учтиво. Подарих му “Апартамент “Мона Лиза”, моята първескиня и на третата минута се надигнах да си вървя. Той ме погледна изненадано, само дето не каза: “Къде бе?”. В този момент вратата се отвори и влезе дебелата му поостаряла секретарка с поднос и две кафета. Очевидно пак трябваше да приказвам. Само че този път в погледите ни нямаше класова борба. И реших, че сега е моментът, тук е мястото да кажа каквото мисля. Разглаголих се, та повече от час. Изкарах окръжния секретар на партията Методи Владимиров за окръжно нещастие, казах, че му викаме Менто Лавиров, че му пробутват на дребните габарити дългата секретарка, че той е очарован и флиртува с онези, които му кадят тамян и че многозаслужилият на Дряново художник Иван Койчев си отиде прибързано от този свят заради него. От време навреме правех уговорка – сигурен съм в това, но не мога да го докажа. И за контрактациите поменах, и за крамолинското вино, и за издаването на габровските шеги, където се мъдреше името му на “редактор”. Слушаше ме като съучастник – толкова разбирам от физиономии. Кой знае дали не мислеше същото. Говорех ясно, за да се записва по-добре. В края ме изпрати до коридора и ме улови за лакътя.
- Хаджиев, какво можем да направим за теб?
- Няма да ми напишете разказите.
- Няма, но може би имаш някакъв проблем.
- Имам, но и там не можете да ми помогнете.
- Какъв?
- Жена ми е проклета.
- Не можем – стисна ми ръка. – И все пак, не е зле като пишеш, малко повече съобразяване.
И с окръжния прокурор Платиканов се разбрахме – той първо ме руга половин час – изложил съм съсловието, опозорил съм града – аз го питах язвително чел ли е книги и отложихме разправията след като му дам “Съвременник”. Каза, че четял от малък. Втория път диспутът ни се оказа съвсем кратък.
- Би им мамата! – заяви. Ама все пак малко внимавай с приказките.
- Искаш да се съобразявам ли? С кого точно?
- Не ща да те уча.

Работите като че ли взеха да се оправят…
Не бързай, драги! Оказа се, че не съм бил само аз, че зад малката мишена имало по-голяма – главният на списанието Павел Вежинов. И хората около него разбира се, в това число Максим Наимовеч. Зам. главен. От години Павел е под обстрела на своите “приятели”, които го подозират в ненужна интелигентност и талант, а някои са сигурни в това. Естествено това ги вбесява, защото стоят по-високо в йерархията, и са писали повече за партията. За хората от РЛФ тези думи “интелигентност” и “талант” носеха неизлечим буржоазен оттенък. Завиждаха му и за младите жени, които го прегръщаха (за някои от тях той се женеше), за книгите му, които се издаваха в най-завистливи тиражи. Около него непрекъснато се мотаеха млади асистентчета, кандидати за доценти, с едно око вперено на изток, а другото на запад. Обсъждаха с неприлично самочувствие “екзистенциални проблеми”, бяха чели или чували за Киркегор и Унамуно, знаеха, че Ортега и Гасет не са двама. Те всички изглеждаха някак европеидно, еврозаничащо, а около тях смърдяха понятия като “реализъм без брегове”, “социализъм с човешко лице”, “конвергенция”. Да не говорим, че той спортуваше игра на покер, и често опитваше капиталистически напитки. Въпреки това го приемаха като свой в ЦК. Изглежда, и там бяха започнали да стават едни работи… Но слава на Вишния, да е жив самодеецът от Габрово, сега могат да поговорят за другаря Вежинов където трябва.
Павел също не е вчерашен, познава много добре коридорите на властта. Вече е поукротил таланта си, поприказвал му е за осъзната необходимост и му е посочил новия, по-съвършен и по-добре платен творчески метод. Преди да загуби младежките си илюзии ги е поотстранил. Морската новела не я е чел предварително и се налага да го направи постфактум. Хваща се за главата. Как е могъл Максим Наимович, най-ревностният му пазител, хвалител и приятел, при това евреин, да не види опасността! И ето ти служебна разпра между свои:
- Как си могъл да я пуснеш!
- Какво не ти харесва в нея?
- Така не може да се пише.
- Защо да не може?
- Защото така не може да се пише!
- Това го разбрах, но ти ми обясни, защо не може да се пише така?
- Защото така не може да се пише! Този глупчо не е проявил елементарно съобразяване! – тупнал с пестник главният.
- Аз пък ще ти кажа, че тази работа ще я отпечатат в най-престижното парижко списание!
- Да, но да я печата там, а не да ми прави беля тука!
Това ми го разправи Максим. С настроение. Впрочем, едва ли някой го е виждал без настроение – дори когато се връщал вкъщи призори, го правел с усмивка. “Но за да избегнеш разправията, е по-добре да се прибереш след тридневна липса. Емоционалната диаграма на жена ти е следната: среднощното закъснение носи класическа разправия; след втория ден – бяс, вадят се ножове; след третия, когато е възможно да си умрял, появата ти е избавление, спасение”.
- Защитавах те като скъпо платен адвокат не защото толкова си ми домилял, а защото се забърках с тебе и трябваше да пазя себе си. Ние двамата сме магаретата, атовете, които се ритат, са по-нагоре. Ти май обичаш да се правиш на мъжко магаре… Можеш ли да ми кажеш, защо не си проявил малко от малко съобразителност? Откъде накъде аз да губя време и да ти пазя задника!
Заслужава си да надникнем в мотивите на писателския гняв. Павел Вежинов беше голямо име и истински художник, сега не съм сигурен дали все още е точно такъв. Не се съмнявам, че се е стреснал от възможните неприятности – въздаянието за политически грешки не признаваше авторитети. Ами ако е покровителствал дисиденти – толкова добре познава своите, ще му го припишат! Но има още нещо, и то едва ли е по-маловажно. Изтървал го е мимоходом пред Максим Наимович – липсата на съобразяване. Защото на него му е съвършено ясно, че той отдавна се съобразява, че е загубил, изоставил, ако щете продал авторската си свобода. А някой си провинциален никой танцува както си ще с думите си в собственото му списание! Ако още малко продължим темата за съобразяването, ще стигнем до интелектуалната смелост и авторската продажност. Павел е значително име в новата българска литература, затова съм длъжен да добавя някоя дума.
В кафенето разправяше със стоическо спокойствие, че му остава да живее още месец или два. Разубеждаваха го, а той се подразни: “Да не съм малко дете, че ще ме утешавате! Вече и докторите не го крият. Тъй че няма нужда да ме приспивате!”. И един добави примирително: “Ти поне книгите си написа!”. Топли и силни думи!
Неочаквано Павел Вежинов заяви раздразнено:
- Можех, имах възможност да направя истинска литература, но се продадох!
А защо Максим Наимович ще разпише една разпасана новела? Нито е дисидент, нито има желание да се прави на герой. Никак!
Той беше езичник и кадеше тамян на няколко богове. Ако не смятаме парите, които са световна монотеистична религия, той се прекланяше още пред всяка власт, всяка хубава жена и всяко остроумие. Твърдеше, че е убеден привърженик на световната революция, макар и двуличен, ненадминат гъбар, общопризнат рибар и гениален електричар. Но дишаше чрез хумора. Долавяше смешното с петте си сетива. Притежаваше огромна колекция от вестникарски тъпизми, изрязваше си заглавия, снимаше всякакви лозунги и се хвалеше де трябва и не трябва. Бяха му правили бележка, но той успяваше да зарази и лечителите си.
Някакъв маргинал (аз) беше написал, сготвил манджа, по неговия рецептурен справочник. При социализма над хумора беше минал суховей, тук-там някой Мирон, Любен Дилов, Борис Априлов. Среща с иронията е щастливо преживяване, но е тежко престъпление, ако няма концепция, ако му липсва идеологически бетон.
Абе драги, ти защо го криеш този И. П.? Защото, отговарям, нямам нищо против човека, той няма никаква вина. Ще цитирам една дефиниция: вината е отношението на дееца към деянието. Тя предполага възможен избор. И. П. не е имал избор, изпълнявал е или убеждение, или поръчение. Затова.

Оказа се, че новелата на злополучния габровски автор е била докладвана на самия вътрешен министър. Ще кажа и за него това-онова, но сега ме сърби под езика да усладя читателя за вниманието му до тук, като разкажа нещо за един турски министър. Ще ми бъде благодарен след няколко реда.
Азис Несин, комшийски автор на стотина книги, бил извикан при големия човек в съпровод на двама полицаи.
- Взеха ме с джип, докараха ме пред едно голямо стълбище, после се отварят и затварят големи врати – една, втора, трета – и ето ме в огромен кабинет – става за гимнастически салон. Безкраен килим, в дъното огромно бюро, на което могат да спят двама, а зад него един дребен генерал с мустаци. Даде ми знак да приближа и аз тръгнах по килима, но не ми спори, и спрях по средата. Той пак ми помаха с ръка, приближих и какво да видя – на бюрото му моята последна книга! Стана ми топло-хубаво, значи, и генералите ме четат! Улови погледа ми, попита: “Ти ли я писа?” – Аз. – “Да ти с… в устата!”
Това Азис Несин го разказа в Габрово.
За мой късмет Димитър Стоянов не беше генерал. Историк по образование, първоначално искал да става поет, но после предпочел да е министър. В древна Гърция обичаят е бил същият – за да те направят министър, преди това трябвало да си писал стихове, по изключение разкази.
Във вътрешното министерство имаше създадена (“изградена”) писателска група. Също тъй и в МНО, Профсъюзите, Комсомола – зная ли още къде! Нещо като сегашните групировки. Евстати Бурнаски, полковник с душа на лейтенант, разправяше, че ги повикали при такъв министър, но там било МНО. Връчили им височайши заповеди: “Назначавам полковник Евстати Бурнаски за …..”. На празното място секретарката написала “поет”.
- Недоумявам дали не е подигравка, но си викам, заповед се изпълнява, сядай и почвай да пишеш!
Все пак по-добре е да съчиняваш стихове, вместо да ревеш команди и закани на плаца или в пресечена местност.
Нашият (тукашният) също тъй пишещ нахалник и сержантчик, без да е включен в която и да е групировка, без заповед от когото и да било и без никакво заплащане, продължавал да цапоти листите. Вярно, Менто Лавиров от габровската партийна “Киселчова могила” му бил забранил протоколирано да пише, печата и се изявява. Имало и такова съвещание на еди-какви си хора. Всички били съгласни с окръжния секретар, но се намерил един – Сивриев – който заявил самодоволно:
- Не можете го спря! Вече никой не може да го спре!
Сивриев много добре е знаел, че една партия с милион членове, която държи цялата власт, не може да предотврати драсканиците на едно кое да е писателче, при това “частник”. Това ми го заяви самият окръжен секретар, с когото сега се заяждам: “Ти като какъв пишеш, като частник ли?”
Събрал министър Стоянов своите хранени хора, за да им предложи кафе и други неща, да разменят думи, другарите офицери да чуят актуални напътствия от партийно-политическото ръководство на МВР, и двете страни да изкажат взаимното си задоволство. Станало дума и за рецензията-сигнал от Литфронт. Тука и сега било подходящото място да светят маслото на онзи, почивал без жена си летовник. Оказало се, че министърът знае за него. (Такава му е службата.)
- На мене ми докладваха за тази работа. Поръчах да ми я донесат – щом е толкова опасна, да вземаме мерки… Прочетох я. – Тука министърът замълчал, сякаш се чудел как да го каже. Но събрал смелост и отведнъж рекъл: Ами на мене като ми хареса! – Разперил ръце, усмихнал се виновно и продължил: – Той, авторът, бил от нашия край, от Бяла черква. И езикът му нашенски, хубав, богат - хареса ми още повече. Мислих, мислих какво да правя, и накрая реших – ще напиша едно писмо до председателя на СБП: “Другарю Зарев, работата, за която пишете, че била такава-онакава и съмнителна, на мене пък ми хареса. Езикът – още повече!”. Ще се подпиша, ще му го пратя, пък той каквото иска, туй да ме прави!”
Това ми го разказа Орлин Орлинов, пиехме кафе в боженската къща на баща му. Бай Орлин ме задължаваше да му се явявам един път седмично, за да ми чете конско. Половината от упреците му си ги заслужавах: “Обличаш се като хаймана!… Държиш се с отговорните хора на града като хъшлак!… Приказваш където и както ти дойде!…”
Орлето тогава добави с настроение:
- Представяш ли си как министерското писмо е пристигнало същата вечер на два крака или по телефона при Зарев… Само че, виж какво, не си прави илюзии, случило се министър да е Димитър Стоянов, интелигентен, писал стихове. Но да знаеш, че си имал късмет. Това те спаси.

И Орлето не е могъл да знае всичко – имало и още. Каденца.
Още преди години другарят Живков бил казал на неколцина писатели-ветерани на партията, че могат да влизат при него по всяко време, без да чукат. Похватно флиртуваше и хитруваше с когото си науми този провинциален самодеец, играл в “Хан Татар”. Казват, че се справил с Хрушчов, Суслов, Пономарьов, Брежнев… Както ще да е, но при него се запътили трима от поменатите пет-шест. Камен Калчев – разбира се! Щели да приказват за надвисналата над отечеството опасност от дисидентсво. И че някои видни наши писатели, които партията е поставила на най-отговорни места, покровителстват тези продажници, стават техни съучастници. Тогава какво чудно има, че явлението е взело опасни размери, че се разширява и подрива социалистическата идеология и култура. Възнамерявали да му дадат отпор и преминат в контранастъпление. Подготвили са брой на вестник “Народна армия” с изобличение, демаскиране на буржоазната му същност, бой с противника и неговите покровители.
Ефектът бил неочакван. Вместо да оцени партийната им, политическа и подмазваческа вярност, Първият се намръщил и ги прекъснал:
- Другари, вие не четете какво е казал генералният секретар на нашата партия само преди десетина дни. Беше публикувано във всички вестници. Аз заявих пред целия свят, че в България дисиденти няма, че нашата интелигенция стои здраво зад партийната линия, че идеологически у нас всичко е спокойно, стабилно, и че нямаме никакви проблеми. И сега вие идвате и ми казвате, че ще публикувате точно обратното! И дума да не става! Отивайте си, никакви публикации по този въпрос! А ако някой там габровски провинциалист или който и да е, се е провинил, дръпнете му ушите, без да се шуми. Толкова.
Deus ex machjna!
Подръпнаха ми ушите, колкото да се каже, защото вече не бяха сигурни дали и Тодор Живков не е станал покровител на такива мерзки авторчета и омерзителни писания.
Пропуснах да отбележа един разговор с Елена Огнянова, писател, рецензент в Б. П. изследовател на българската душевност в Западна България. (“Ние – шопето”):
- Йордане, какъв жанр е твоята книга?
- Труден въпрос. Няма жанр.
- Не е вярно – има. Само че ти не го знаеш.
- Какъв?
- Поема. Ако книгата ти излезе, пиши го под заглавието на моя отговорност.
Не посмях да го направя. Необикновено красивата Елена Огнянова е още жива и някой днешен младок едва ли ще повярва, че в нея се влюбваха всички. В това число и нашият автор.
В едно литературно произведение винаги трябва да има любов, ако ще да е в самия край, ако ще да е интелектуална. Благодаря й с любов!