Йото Пацов

Именувам се Лазар Цончев Лазаров, другарю съдия. Шофьор съм, карам една молотовка - да беше кон, щех да я приколя. Роден на 21 август 1938-ма година в средно бедно селско семейство. Съден, ама неосъждан. Де да не бех, ама съм женен. Познавам ги и двамата, нищо, че са по-малки от мене, то в шашкъниите нема по-голем и по-малък. Данчо Брулето, да де, Йордан Трифонов Данов и Наката Петранчовски, да де, Найден Христов Петранчовски. Редовни момчета. Аз затова ги виках, като стана така на дансинга. Ами така - напил се Бабаната, да де, Стефан Атанасов Врътенишки, обръща масите, посега на момичетата, псува. Нещо му криво и нали ми е набор, знам му адета - като му е криво, дири кого да бие. Май половината мъже от село са му яли попарата. И ако така - да се загърбат на светлото, пък да прават каквото щат - иди-доди. Ама този път не - налюскал се нашият, покъсал си ризата - кой, мене ли! - и само чака некой да му уйдиса. Понеже докарал свои акрани от Пещерово - да им покаже кой е сайбията в село. И като му се опряха нашите - те се млади момчета, ама пиперлии - и пещерчани скочиха да му помагат. Разбрах какво ще става, свирнах на Данчо и на Наката и побегнах да ги разтървавам. Ама само пристъпих и един от другоселците като се възсука, та ме случи в главата, и ми изби окото. Не, то е стъклено, държавно един вид, аз понеже като малък с една кабза ловджийска… Ама сега така съм го докарал на цвет - също като другото - е, гледай, можеш ли позна кое си е мое, кое е джам? Обиколих България, добре, че в Пирдоп кандърдисах един арменец да си сменим очите, та му пробутах мойто черното, ужким че по ще му отива на другото, неговото си, зелено на цвет, та взех това. Ни ми убива, ни нищо. И като ми го избиха, аз забравих и бой, и всичко - клекнах да го дира. И като клекнах, айде всички връз мене - мислят, че дира камък да удрям. Мола се да ме остават, ама кой да те чуе… Добре, че Данчо и Наката смогнаха да ги умирът - не верват, че окото си дира, ама като видеха каква дупка имам под веждата - наколеничиха и те да ми помагат. И Бабаната и той - две не види, ама занича по джедето. Къде ли не гледахме - нема ми окото и това е. А пък то ми спомен, другарю съдия. Остави другото. Като се ожених за Сийчето, за жена си де, и нали първа нощ, младоженци, ще си легаме значи, аз си вада окото и си го слагам в една плитка чашка с кърпица постлана. Да ми не тежи в главата нощес. И Сийчето като ревна - мале, мале, ми ти си бил кьорав, бе! Абе, аз съм кьорав, ами ти мигар много видиш, като си ме взела с тоя джам? - питам я. Та я успокоих.
Да де, на дансинга. То работата се оттече, пещерчани си заминаха. Бабаната заспа, както лазеше, и чак после Данчо ми намери окото - да фръкче и да се заглоби баш между двете гуми на задното колело на рейса - можеш ли се сети? Ако не го бехме видели, нали знаеш какво щеше да стане? Кара си заран некой след рейса и изведнъж гледа - задната гума му смига с мойто око. Е го, как стават произшествията, ами добре, че го намерихме. Пооплакнах го на чешмата, глобнах го под веждата - светна ми пред очите. Да де, пред окото. Събудихме Бабаната, да си го приберем, че заран всички сме на работа. Що ли ни требваше, ама кой да се сеща… Като скочи, кървясали му очите, джуките му обърнати, косата му щръкнала като на разгонен котак - да пази господ. Докат му насмогнем - зор видехме и тримата. Е, гледай ги - остави дали майките им ще си ги познаят, ами и техните си кучета ги лаят, като си влезат в двора. А пък Бабаната как го гримирахме - одран язовец виждал ли си? Ей, и не кандисва бе, прост и як. Ама го омаломощихме, турнахме го да седне, и Данчо му вика: а сега речи „Извинявай, Данчо, извинявай Нака, извинявай Лака, повече нема да се бия”. Не ще. Посбутахме го оттук-оттам. Кандиса. Псува, ама се извинява. Той си е такъв - и да ти се извини не може, без да те напсува. Свикнали сме му. Чудо големо като ни псува - нали ни се извинява човекът?
Абе по-нататък… Простихме му, ама знаете ли колко хора е бил в село? Не може в кръчмата да замръкнеш от него - пие две менти с мастика и айде - бой. Днес един, утре - друг, че и по неколко на една вечер. Нема живот. И Данчо му вика - тръгвай, вика, сега на целото село ще се извиняваш. Посбутахме го оттук-оттам - тръгна. Тоест той не може сам си, та му помагаме ние с Наката. Данчо ни води. На жиците една месечина - като фенер от любеница. Нощта преваля, петли пеят, у баба Въта един като щръкнал на дувара - пее, та ще орони звездите. Данчо му вика - да ми е аз да ти попея…
Почнахме от Каменица, от неговата си махала. Влезе Данчо в двора, събуди дедо Васил Гущерски, води ни го по бели гащи и му сочи Бабаната: той бил ли те е? Хък-мък, дедото нема накъде - бил ме е, вика, аз да не съм в години, ще му изялова семето да се не чуе, да се не види такава гад. Айде - бута Данчо Бабаната - извинявай му се. Приклещили сме го яко, нема накъде, гледа в дувара и приказва на стареца - извинявай, дедо Васо, нема да те бия вече никога. Обещаваш ли - пита Данчо и ние с Наката го подсещаме от двете страни. Обещавам - казва. Старецът се прибра, ние на следващата вратница. „От тая къща да си бил некого?” - пита Данчо. „Не съм” - вика Бабаната. „Я си помисли”! „Нема кво да мисла, не съм - тия хора са ми род”. Айде на другата - ами тука? Тука само Стефката, ама то си нищо, един шамар само, че не щя да ми донесе бира. Нема значение колко шамара са - обяснява Данчо - щом посегаш, ще се извиняваш. Събудихме Стефката Рагьовски, излезе той, жена му, баща му. Бабаната гледа в земята. Не-е, вика Данчо, ти в очите ги гледай, а ние с Наката му помагаме да си дигне главата. Извинява се, обещава да не бие повече никого от тази къща. Стефката му вика - а така бе, бате Стефане, сега каквото искаш от мене - твое е, не бира, ами две торби цимент на гръб да ти донеса - готово. „Не ми требва цимент” - вика Бабаната, докато го влачим към другата вратница. „Ами тука?” - пита Данчо. „Ами тука май всички съм ги бил, освен гости ако имат нещо” - вика Бабаната. Събудихме Драганските, те младите - двама братя близнаци - като го видеха - рипнаха, чакай да си ти платиме, пиле шарено. Сънени, ама люти - не можем ги спре. Добре, че старият свирна като смок, иде, закопчава гащите и съска. Близнаците се дръпнаха. „Дойде видов ден, а, Стефка, та си тръгнал да си събираш вересиите, а чедо? А сега - вика - Лака, и ти, Нака, дайте го по-насам, на дръвника - нема да го кола, само десницата му ще клъцна, дето ребрата ми почупи, дето ушенцето на внучето ми отпра, дето сватбата на Тинка съсипа - нарежда бай Стойчо Драгански и луната лъщи на наджака в ръцете му. Ей, не лъжа - видех как на Бабаната гривата му щръкна и почна да пуща електричество - и мене ме втресе. Нема този път да го побутваме, нема нищо - сам вика „Прощавай, жив да си, бай Стойо, на бой доде съм жив нема да посегна, каквото искаш ще ти работа, не ми сечи ръката, жив да си”. Близнаците и те го удариха на молба - недей, тате, кво ще правиш като идеш в затвора, нали ни се извинява, може пък да се е уталожил вече, я как са го докарали тия тримата. Насам-нататък, кандиса старият, заби наджака, посъска-посъска и се прибра.
Ей, тая нощ разбрах колко големо е нашето село - край нема. Млатим по портите, будим хората - кой разбрал, кой не разбрал защо - ама всички доволни, че Бабаната им се извинява. Поизпъчихме се и ние - нали добро правим, влачим го по портите, че и той давръндиса, научи си урока, почна да пристъпва даже. Като стигнахме долу, край Вита, почна да се моли да сме приказвали с Верка от пощата утре по радиоуредбата да се извини на всички с един масраф, дето ще го влачим от къща на къща. „Щом си ги бил поотделно - поотделно ще им се извиняваш” - обяснява Данчо и пита съгласни ли сме. Ние сме съгласни. Него никой не го пита, ама и той съгласен. Абе, влиза в пътя един вид, и по-редко псува даже.
Така стигнахме до къщата на поп Петко. А-а да подминем, щото щехме да знаем, ако е бил и попа, ама добре, че Данчо се има с него, та го събуди за проверка. Леле-мале, каква стана тя! Изскочи поп Петко по подрясник, дигнал ръце като топоришки, чорлав и разлютен. „Бог даде да сърбаш попарата, дето си дробил” - вика. Не бе, дедо попе, ние му я надробихме - уточнява Данчо. Хилим се. А попът вика и кълне: „В египетската пустиня да съхнеш, акриди и див мед да ядеш, по корем да се влачиш, на влечуго да се уподобиш, прах да ядеш във всички дни на живота си дето свети Великден съсипа, музиката циганска дигна, та с нечестиви звуци богомолците разгони, накара антихристите около църквата да обикалят, маанета да пеят - прости господи… И на тоя, и на оня свят покой да дириш, да не намериш…” Така разбрахме, че една нощ Бабаната дигнал Ибо тромпетиста, накарал го да свири „сбор”, после под звуците на „Изправи се, гора от стомана!” повел духовата музика към църквата, където току-що се били струпали светулките на свещите, с които богомолците обикаляли и се кланяли един на друг. То какво ли да се кланят - нали са всичко десетина бабички, коя от коя по-изгърбена, та и когато си мислят, че са прави, пак са сгънати одве. Е, не щели бабичките на хоро да се наловят, както искал Бабаната, влезли в църквата да се спасят от него, ама той вкарал музиката вътре. Това не може да му прости попът. Извинява му се Бабаната, ама попа не слуша, кълне. Чак когато кандиса кръст да направи и пред бога да обещае, че ще изсече трънето из черковния двор другата събота, поп Петко ни прекръсти и нас и се стопи под надвисналите асми в двора.
Така беше. Зор видехме, ама обиколихме всички. Когато пуснахме Бабаната да се прибере, той и да стъпи като хората не смееше, на пръсти ходеше. Беше вече съмнало, хората добитъка изкарваха и Бабаната на този „добрутро”, на онзи „добрутро” - мирен, кротичък, само да не го гледаш, щото от мутрата му може да ти излезе страшница. Какво е правил, къде е ходил - не знам. Ама когато вечерта слезе от рейса - друг човек, ти казвам. „Здрасти, Лака! - вика. Как я караш?”. Забекнах се, не можах да му отговора. Подмина ме. Пред бръснарницата насядали хора - той пак „Добър вечер”. Те в хор, сащисани - „Дал ти бог добро, Стефчо!”. То ми се намокриха очите - голема работа свършихме, викам си, на шега, на истина, ама е го Бабаната, страшилището - мек на памук, с перо да го галиш и с боза да го черпиш.
Само че как и тогава не ми дойде наум за бозата, ами като го настигнах, викам му: „Страшен си, Бабана, не съм вервал, че и от тебе може човек да стане.” „Що бе, Лака?” - пита той, хрисим един такъв, чак ми дожаля. „Я - викам му аз - ще свирна на Данчо и на Наката, да си се почерпим по братски, разгеле бай Иван Алайджийски таман е отворил. Айде, Бабана, аз черпа, да се забрави старото, да спи зло под камък!”.
И както рекох, така стана. Дойдоха онези двамата, чукнахме чашите, развързахме приказките и каквито сме засмени, кръчмата се напълни - нали Бабаната на всички се е извинил, обещал е да не се бие вече и даже се е кръстил пред поп Петко - нема страшно. Дойдоха и хора, дето май никой не помни да са стъпвали в кръчмата. Те това сбърка работата. За трети ли, за четвърти път ли чукнахме чашите, гледам - Бабаната стегна зъби, гледа през мене и в гърлото му нещо ръмжи. „Стой, Бабана!” - викам му, ама къде ти, реве оня ми ти Бабана, сочи над главите ни и вика - „Те го бай Нако Шопски, ни съм му се извинявал, ни съм му обещавал - сега ще му разкатая верицата”. И скочи, обърна масата връз нас, като си ударих тила в цимента окото ми пак изфръкна, додето го дира, Бабаната се оправил с бай Нако, нахлузил една бирена каса на главата на Данчо, обърна и двете маси пред тезгяха, ама като се хвана и него да обърне, малко се озори и поспря, та имахме време с Наката да дигнем пейката и да го светнем по темето…
Това е, другарю съдия. Кой крив, кой прав - ваша работа.

1984 г