Дулинко Дулев

НИЕ, ШЕРПИТЕ

Когато след поредния подвиг
щастливи и горди се черпите
и бедите отминали
си припомняте с тиха печал и тъга,
споменете две думи и за нашего брата…
                                               За шерпите!
Дето бяха до вас сред студа и снега.
Неизвестни сме.
Място за нашите чаши на масата празнична
                                                            няма.
И медалите все не достигат…
И душите ни все не достигат до звездния час…
Ние просто носачите ваши
по пътя нагоре сме само,
но нима до върха бихте стигнали всъщност
                                                         без нас?
А когато по вас тленна слава
и почит нетленна се трупат,
и когато в краката ви пада с възхита
и обич неземна светът,
ний отново багажа редим
и с поредната група
сме готови отново нагоре да тръгнем на път!
Ние, шерпите!

ДОМ “МАЙКА И ДЕТЕ”

Дом “Майка и дете”. Красива сграда,
изтръпнала от детските очи
на малките човечета. Ограда,
която скрива всичко тъй, че не личи,
че тук растат деца като децата
от къщите на близкия квартал.
Погрешно прокълнати от съдбата…
Белязани от ранната печал…

Тук всички дни са все еднакво сиви
и рядък гост е искреният смях,
а ний, доволни, сити и щастливи,
минаваме, забравили за тях…

А в тоя дом - студена и незрима -
витае мъката над детският им сън…
Защото, всъщност, майката я има
единствено на фирмата отвън.

СЪРАТНИЦИ

Той поиска да стане Икар и политна в простора,
ала падна в тълпата с разбита глава.
А след туй не отчете,
че очакваха зрелище хората
и облозите техни заплюл - оживя!

И това го разсипа. Градът му обърна
своя гръб и със злъч и позор го покри:
- Щом решил си да хвъркаш,
защо се завърна?
Или ставай Икар!
                      Или мри!

И понеже той
препоръката кротка не схвана,
разясниха му всичко по начин по-прост,
след което от крилата му шепа пепел остана,
а от него - горкия -
                              не остана и кост.

Но легендата тръгна и полека, полека
като мраморен паметник на площада ни спря.
И разказват край бюста му тия,
дето затриха човека:
- Ние бяхме до него,
                                    когато умря!

ОБРАЗЦОВ ЧОВЕК

Сънувах сън:
от времена отминали
при мен дойде забравена любов…
Отдавна бяха чувствата изстинали,
отдавна бях и зрял, и образцов.
Отдавна ставах в шест
и през прозореца
ругаех сипналото слънчево сребро,
след туй доспивах си над нова кръстословица
на старото излъскано бюро.

Отдавна знаех как подир заплатата
ще пийна чашка с някой мой събрат,
а после честно ще се пъхна във кревата, та
да укрепя семейния си свят.

Отдавна страсти, грижи и вълнения
в красивата си вила бях вградил
и влюбен бях - без ревност и съмнения -
във вносния си нов автомобил.

Затуй, когато влезе най-безочливо
в съня ми старата, забравена любов.
Аз се събудих. Да! Събудих се нарочно.
За да остана и в съня си образцов.

НЕЩО СЕ СЛУЧИ

Беше време, когато незнайни читатели,
подир някакъв мой доста смел фейлетон,
писъмце до началството бяха изпратили,
във което със гневно-решителен тон
ме сравняваха просто съвсем със земята
и ми вписваха всички световни вини…
Даже туй, че навярно съм бил на заплата
към шпионски централи на чужди страни.

И отсичаха яростно: “Нека ни хули!
Има време! Ще дойде редът му за бой.
Той се крие зад името Дулинко Дулев,
ала знаем отлично кой точно е той!”

Тъй вървеше…
Щом нещо напиша,
неизвестните пращаха контраответ.
Аз ги трупах във папки - целогодишно -
все с еднакви заплахи и с еднакъв сюжет.

Но усещам, че нещо се случи отскоро.
Не пристигат писмата.
                       И аз удивен
се замислям:
Оправих ли вече нечестните хора!?…
Или те неусетно оправиха мен!?

ПЪРВИ СНЯГ

Най-сетне мъгливата есенна дреха се скъса
и зимата встъпи в законни права.
От мократа кал красотата възкръсна
и чудно, и приказно беше това.

От всички страни от снежинки обсаждан,
избяга нанейде студеният мрак
и тръгнаха кротко почтените граждани
на кратка разходка сред първия сняг.

Засмя се земята, усмихна се здрачът,
градът посивял просветля изведнъж…
На ъгъла двама пияни обаче
с юмруци налагаха някакъв мъж.

От къщи ги чух и излязох веднага,
препълнен от ярост и праведен плам…
Но оня - спасеният - взе, че избяга
и аз се оказах до правдата сам.

И там, край дома ми, съвсем под прозореца,
сред мрака, от първия сняг посребрен,
вървяха спокойно нормалните хорица…
А двама побойници биеха мен.

БЯГСТВО

Аз избягах.
Страхливо се скрих
зад стена от лъжи изградена.
Заживях си различен,
                                 безличен,
                                 и тих,
без да виждам проблеми край мене.

Враговете си бивши така надживях.
Много бързо измряха горките!
Но и нещо от мен си отиде с тях -
бяха свързани с нишка съдбите ни.

И от своята истинска същност откъснат,
задушен от парфюмени фрази,
сам се чудя:
- Човек ли съм всъщност,
щом си нямам човек да ме мрази!?