Иван Енчев

Вечер. Часът на чувствата ръми ли, ръми: ситен дъждец гали вселената на твоята същност. Потъваш, потъваш в най-дълбокия въртоп на денонощието. Петлите на надеждата пеят до пресипване за разсъмването на най-честните чувства, насила приспивани цял ден, притиснати за гушата от гладното ежедневие в борбата за хляб.
В часа на тази вечерна разбуда денят на делника ти е проснат на пода, капнал от умора. Кучетата на злобата са изяли своя кървав залък. Чужбината е взела своя кръвен данък. Чиновникът на времето е изгризал ушите на търпението ти като хронично сив изряден плъх. В този час на откровение часовникът кълца твоето време като листа на зелка за салата - всяко парченце зачева нова утрин. Ала ти не виждаш как крачка по крачка нагазваш в бездънната пряспа на нищото.
Нощта блещи гладни кравешки очи към тебе, готова да те схруска като тънка тревичка. Ти не забелязваш тази опасност - ти си гол наивник! Затваряш очи, жаден за сладка целувка, от която се ражда временен живот, а не ялова надежда за мъртвата вечност на светците. Часът на благословените митове те гали с най-човешкото съзвучие на разума и съня на временното безвремие.
Скоро ще застинеш в черният ледник на нощта подобно древна мушица в янтарна бучка от времето преди Потопа…
Сграбчи се в ръка, превий се като жилав кълн в капнал жълъд! Поплачи си сред ситния дъжд на своята човечност: утре вечер ще почине майка ти…

27.10.1996