Димитър Златев

Със своя роман „Бавен огън” писателят Иван Енчев от Хасково достойно защитава престижа на творците извън столицата. Не се е налагало да ходи в „творчески командировки” за изучаване на живота, да бъде „близо до народа”, за да избегне кухите приумици и построения на някои „авангардни” автори.Дълги години като журналист и учител той е потопен в битието на тази южна провинция. Внимателното изследване на нейните проблеми и нрави е оплодило неговия белетристичен талант. Романът „Бавен огън”, макар и възприеман като самостоятелна творба, е всъщност продължение на романа „Кървав пелин” и поредната книга в една тематична поредица под общото заглавие „Чедата на Тракия”. По законите на романовите епопеи той проследява трагичния геноцид на българите от Беломорска и Източна Тракия през 1913 година и по-нататъшната съдба на техните потомци. Макар че тук не е постигнат вълнуващия драматизъм на „Кървав пелин” поради факта, че действието се развива в една друга, по-спокойна обществена атмосфера, „Бавен огън” е своеобразен тематичен, проблемен и характерологичен принос в съвременния български роман.
Незабравимият Николай Хайтов казваше, че в повествованието няма ли значителни конфликти, не чакай стойностна белетристика. Именно в уловените конфликти трябва да посочим първата сполука на автора. Основен е общественият конфликт между стария партиен деятел Гочо Пърнаров и младия кмет Атанас Маджарски по откриването на новата мандра, без да е построено предвиденото пречиствателно съоръжение.
Главната героиня Яница Андреева, внучка на бежанката Яна Тракийска, изживява напрегнати любовни интриги с артиста Младен Развигоров, а после и с кмета Маджарски. В остър морален конфликт е със своя баща д-р Андрей Беломорски. Конфликти разтърсват битието и душата на баба Яна, на Ганчо Белев от службата за опазване на околната среда.
В различни по типология стълкновения авторът съумява да изгради сложни, ярки и добре индивидуализирани характери. И тук, в основната същност на литературата като „човекознание” Енчев е постигнал следващата си голяма сполука. Младата литераторка и журналистка Яница Андреева съчетава богатата душевност на своята баба Яна с непреклонната воля на съвременната разкрепостена интелектуалка. Тя защитава своята любов дори когато разпътният артист Развигоров я изоставя. Тя се опълчва срещу връзкарското покровителство на своя баща, за да се развива по собствен път и принципи. Тя се противопоставя на официалната власт преди политическите промени през 1989 година по особено болезнения за времето и крайграничната област етнически проблем, съзнавайки сложните преплитания на гени и съдби тук, на кръстопътните Балкани. Без да стига до космополитизъм, тя дълбоко вниква в историческите колизии и техните шокиращи последствия.
Тази нравствена философия ще даде сили на внучката да изпълни последната заръка на баба си: в един гроб да събере костите на Яна и на Адем, под един мрамор с кръст и полумесец, обявявайки се срещу позицията на близки, съселяни и свещеници. Но постигнатата мъдрост от възрастната Яна и младата Яница в живота не се налага лесно. Анонимен „патриот” ще издълбае от надгробния камък знаците на несъвместимите религии. Когато д-р Беломорски вижда, че в гроба на майка му са погребани костите на кръвния му баща, изживява психологически срив, пада на гроба, покосен от инфаркт.
Така Иван Енчев отразява и своята позиция в голямата съвременна дискусия по етническите проблеми и пътя към омиротворяването на размирните Балкани. Това придава и особена обществена стойност на неговите романи по посоката минало-настояще-бъдеще.
В силни сцени и размисли авторът е изследвал любовта на своите герои. Сложни са поривите на сърцата и житейските обстоятелства. Баба Яна признава пред внучката си Яница, че на младини с разума си е мразила красивия турски офицер Адем ефенди, но със сърцето и плътта си го е желаела, за което пък цял живот се е проклинала. Подобни противоречия изживява и Яница из лабиринтите на любовта. Колко чист, дори свенлив е в любовните си трепети Наско Лебеда, а нелепото стечение на думи и обстоятелства погубва любовта му с Яница.
Сякаш по-малко внимание обръщаме на художественото претворяване на сюжетното действие. А тук е третата сполука на Иван Енчев. Богат език, отразяващ нюансите на преживяванията, характерите и настроенията в пейзажа. Твърде место авторовата реч звучи афористично: „Любовта не е подарък в целофан за рожден ден. Любовта е дива шипка. Чака да я облагородим, за да се превърне в роза…” И други подобни сентенции. Читателят е поразен от изобилието и точността на сравненията. Те правят възприемания образ осезаемо конкретен, говорят и за наблюдателността, за богатия житейски опит на писателя. Често частицата за сравнение се пропуска и изразът се превръща в опиваща метафора.
Заслужава подробно изследване на образното мислене у Иван Енчев, но това може да стане в отделна студия. Все пак не мога да не призная, че в дълголетния си читателски опит не бях срещал толкова образно представяне на еротична сцена без нищо пошло и цинично, както той е пресъздал екстазното отдаване между Яница и Атанас в нощта край язовира. Възторжено сливане на дух и плът!
Действието на романа завършва с катастрофата на социалистическия период на десети ноември 1989 година. Между редовете напира надежда за лелеяни промени. Ала в епилога /1993 година/ картината е още по-нелицеприятна. Синът на партийния кадър Гочо Пърнаров, довчера също на ръководен пост, вече се е превърнал в хищник с вулгарно самочувствие, че е нов господар на живота. Той мисли, че всичко може да купи, да издаде книгата на Яница Андреева срещу еротични компромиси от нейна страна. Но удря на камък. Тук е последният щрих в характера на главната героиня и това ни дава надежда, че все пак българинът не е предал тотално нравствените си позиции пред либералния лъжедемократизъм.