ПЛЕТАЧКА НА ДАНТЕЛИ
ПЛЕТАЧКА НА ДАНТЕЛИ
Все на двора я виждах приседнала,
(а вън цъфтяха глухарчета),
облегната на стария стобор на въздуха,
бели дантели да плете.
Нали я чакахме седем гърла на софрата
и нищо, че ръженият хляб струваше само
петнадесет стотинки.
Наши бяха върволиците от вечери безхлебни.
В такива мигове очите й ставаха гневни
и ние тичахме в дома на галантериста
за бартерна сделка -
черен хляб за бели дантели.
В такива мигове навярно й се искаше
да избяга от действителността -
безръка и хилава.
Чувах ечемичената й болка да плаче
безпаметно тихо - като предене на къделя.
Когато й писваше,
тръгваше безпътна и безпосочна
във времето,
(както и аз сега го правя),
но по главната улица на паметта й
като удивителни стояхме ние.
Така я запомних - плетачката на дантели,
(а вън цъфтяха глухарчета),
облегната на прегърбената стена на въздуха.
Сине, ти знаеш ли, коя бе тя ?
Тя беше моята майка.
МОНОЛОГ НА СЛЯПАТА
Аз съм сляпата.
Живея сред възбудения глас на Вселената.
Някъде коват пирони в мъката,
някъде децата играят на челик,
някъде се молят пред църковните икони.
Слушам вятъра, който лази
сред пукнатините на Времето,
слушам чепатия глас на съседа,
който се дрогира с руска водка
срещу стреса,
слушам дрезгавата изповед на безработния -
лумнал факел от реалност,
(Боже, да нямаш пукнат грош за хляба си),
на хамалина, който ръмжи срещу безръкото
си битие,
вика на сирачето, което учи карате,
за да се отбранява от кучешките зъби
на злото.
Аз съм сляпата.
Вървя по ръба на две столетия
и добре, че си имам илюзорен свят,
в който гладният е сит,
под яшмака на утрото ръми любов
и душата ми жадна пирува
сред фойерверки от човешки разум.
Аз съм сляпата.
Вървя по междата на две столетия
и се страхувам да прогледна.
***
Елате в душата ми - шумна чаршия,
поръчайте сиртаки, нагарчащ пелин
подреждам се неделна по икиндия -
поръчайте узо, гарниран със дим.
Елате в душата ми - върла ракия,
поливам лютичета късно по залез,
моля се тихо във бяла джамия,
спасявам Любов под вселенския навес.
Елате в душата ми - напъпило лято,
раздавам по глътка вечерен екстаз,
раздавам от порива на птичето ято,
тюркоазена нежност поделям с Пегас.
Елате в душата ми - луда вечерница,
постойте и чуйте как вия на глас,
докато спектакъла тръгне по ризница
и кърпи живота ми морав в аванс.
Елате в душата ми - неизригнала лава,
поръчайте чувства, лиричен акорд,
циганска обич - лятнометафорна
в божурена дреха със мургав бод.
Елате в душата ми - овално небе,
поръчайте дъжд, пакетиран по грамове
и усмивки, които някой яко краде,
и изгреви бели от летни храмове.
Елате в душата ми - небесен чардак,
чуйте щурците в смарагдова нощ,
раздадох се до босо, аз нямам враг,
вечерям с илюзии под звездния кош.
Елате в душата ми - щура магия,
изпийте по чаша шампанско на екс,
търся се песенна във окарина,
търся се янтарна пред оня Мъдрец.
***
Мама си кърпи роклите,
(а някога бяха
пъстра палитра от лято,
бяха капки роса
върху червени макове),
със оранжеви кръпки от месечина.
Фамилна черта.
Така, някога и баба ги кърпеше,
кърпеше ги с конците на белите мигове.
Мама си кърпи роклите,
приседнала в топлата шепа на залеза,
а тези, които не стават
ги изхвърля като колабирали думи
през балкона на съвестта си.
Мама си кърпи роклите,
сякаш кърпи вярата
на астматика за въздух
и на вярващия в Бог.
Мама си кърпи роклите,
със оранжеви кръпки от месечина.
А кой ще изкърпи
черните кахъри на този Свят?
***
На Филип Хорозов
Събрате,
изпращам ти пергамент
с дунавски вятър в ръката на просяк,
парченце изгрев
от дунавско небе,
коматче хляб от равнината
да заситиш поетичния си глад,
(зная колко е стръмна Родопа),
пращам ти дунавски приливи
да промиеш душата си до бяло,
мирис от дунавска пръст -
във бял месал го скътах,
речен въздух
във коравите длани на хамалина,
изпращам ти речно камъче
да мъдрува в изворчето на душата ти,
(нали знаеш колко сме чупливи),
сложих ти муска за здраве
във бохчата с водорасли.
Събрате,
изпращам ти звезда
по синята парабола на небето
(както си пращат поетите
от Алпите до Егея).
Вярвам да ти свети.
Вярвам!…
КОЛЕЛО
Сине,
това колело ми е по наследство,
с него педалите на времето въртя
и извалявам дъждовете на душата си,
страха ми е прилегнал облак,
а някога ме втрисаха съмнения
и носех белег на петата си,
и възелче от седем уруки.
Завоите ми бяха пропасти,
но в мен крещеше самодива,
научих се да карам педантично,
но гумите се пукаха
от острие на дума, от стъкло,
спиците буренясаха от тежки проклятия,
в спирачките озъбено ръмжаха снегове.
Колелото смени кожата си
(като не можа да смени аурата си) -
малко ли сърцебиенето на фалша го мъчеше,
малко ли предателства - ръждясали пирони,
го дебнеха в тъмното,
малко ли
астматичен задух по ръба на нощите.
Сине,
колелото го заключих
до мълчана вода
да се пречисти
и да чака твоето завръщане.
ПИСМО ДО БАТЕ
Бате, не залоствайте портите на сърцата си
и мене бучки от носталгия ме давят.
Ще си дойда посред нощ
по люляци,
когато завалят гергьовските дъждове
в душата ми.
Все сънувам разпилените пясъци,
подобно разпилени съдби,
залезите керемидени в лютичета,
кея със цъфнали мазоли
във шепата на докера,
баирите с кръпки от лято,
старата ни къща
с мирис на индрише и черен хляб
от петнадесет стотинки, които нямахме,
вечерите - студени айсберги.
Бате,
знам, че въздухът при вас е в кръпки ,
знам, че града е осеян с некролозите на мъката.
Нали Свищов погреба дванайсетте си дечица -
дванайсет бели ангелчета.
Мили мои,
навярно душите ви се скитат още
край бреговете смълчани на Лим -
наивни и объркани, навярно….
Мили мои, в мен мъката ръми!
Бате,
със сина ми - два самотни изгрева,
стъпваме в облаци,
в тютюневи нощи и дни,
в тънките пръсти на вятъра
много сами.
Бате,
не залоствайте портите на сърцата си.
Ще си дойда - носталгично натежала.
Ще си дойда!
***
Ако решиш да се върнеш,
недей ми звъня,
телефона продадох,
не се вписва в сметките.
Ако решиш да се върнеш,
недей да ми пишеш,
отдавна не чета писма,
(те са моравият бунт в кръвта ми),
вместо тях, чуждите мисли чета.
Ако решиш да се върнеш,
усмивката ми избяга,
откраднаха я катунари -
в катуна я отнесоха.
Ако решиш да се върнеш,
ще ти липсва смеха ми -
отдавна не се смея,
да не би да се задавя
във извивките му.
Ако се върнеш
и навън е виелица,
и няма кой да ти отвори,
(нали знаеш, ключът
е в олуците на къщата),
отвори си и влез.
Ако се върнеш…
ПРОДАВАЧКАТА НА ИГЛИ
От векове ги продавам
върху този бордюр.
Толкова камъни се смениха,
толкова хълцащи утрини,
толкова сопнати минувачи,
трубадури и бездомници,
толкова правителства,
а аз все продавам игли.
Сутрин с махагонов глас
сепвам небето
да озапти ураганните
ветрове и любови,
да опази дъгата
девствено млечна.
Съшивам орхидеи
в тюрбана небесен,
заключвам вратите си
срещу бомбардировачи
на илюзии
и хапливия студ,
омотал дните ни.
С острие от иглата
разнищвам времето,
оставило бодове
по расото на Паисий
и българското знаме -
да се помни,
кърпя Вселенското палто,
за зимата, като Серафим
й подарявам огънче.
Когато притъмнее,
съшивам мъката
във камъка
и чакам изгрева
в ясминеното утро.
