СКЪРЦАЩ ПЯСЪК
СКЪРЦАЩ ПЯСЪК
Така е придошла реката
на значещите ти мълчания,
че - хич да не - ще се разклати
над нея мостът ми в стенание.
Ще рухне май върху вълните
от гневни приливи и срички.
Изглеждаше ми монолитен,
а любовта ни - всичко.
Но от бетонната привидност
на вечност в чувствата и прочие
тъгата зачерта ехидно
устои - с многоточия
и чезнещи в безкрая питанки:
Страстта къде се сгромоляса?
Е, отговора все пак считам го
за твърде скърцащ пясък.
В ОБСЕГ НА МЪГЛИ
Светът дали дължи ми доброта
по лунна доба, изгрев и по пладне?
Аз вкусвам вече толкова лета
ледунките на сричките му хладни.
Ще се смразя. Кралица Снежна съм,
но в следващ миг - мистична като веда -
ще ти разкажа най-добрия сън,
който изобщо смъртен би изгледал.
За божествата - не. За тях важи
разкош, а подир него - чай жасминов.
Аз просто казвам - днес ме излъжи
красиво, като лъч, през мен преминал.
Фантасмагории с безмълвно-лунна страст
на склад горчиво-сладко трупам в тона.
Но инак как магнит да стана аз
за твоя ирис влюбено-изконен?
Че да ми грейнеш - в обсег на мъгли,
поляни, брегове, треви безснежни
и сетне да не питам аз дали
светът ми е дължал подобна нежност.
ПОВТОРЕН ЕСКИЗ
Но какво още искаш - трън в пета, зрънце в мида - ти, Обич?
И какво още чакаш - стих - сълза ли, на мъката - брат?
Тази песен е всичко, което извая в мен с огън.
Спря чертите на мрака, но в пламъка твой - изгорях.
Тихомълком дълбая днес в спомени - летни пространства.
Те са притча за юли, за пясък, листец и нега,
те са шепот потаен за сбъднато звездно шаманство
или сипнат цвят дюлев току над платно на Дега.
Аз какво не бих дала за повторен ескиз - отпечатък,
за бездънни въздишки и ласки в подлунния час.
Онзи ирис фатален да ме люшне към шеметни дати.
Всяка дума - излишна да бъде в страстта ни - атлаз.
И какво не бих взела назаем от морската хубост -
онзи блян песъчинков ли, бриза ли в птичия мах?
както те са поели по своя път - тъй аз се губех
и намирах. Прашинка в дланта ти и шеметност бях.
Но сега съм албум. Нищо друго, освен шепа снимки.
И така е раняващ всеки изгрев, осъмнал без теб.
Изброявам наум даже мирис и цвят боровинков,
даже бледа тинтява и тънък лъч в облачна дреб.
С този именно лъч тръгва сетната моя надежда
като ангел и дявол да грейнеш из дните ми пак,
сред Вселенската глъч тишините, усукани в прежда
мойта гръд да пленят и по изгрев да сипнат варак.
За да срина тъгата, непонятния тон неприветен
на мълва хлевоуста, разсипала мрак или сол
бих пиляла златата на всичките свои куплети.
Знам - не ще е напусто с диез да изтрия бемол.
Възкресила брега бих до сетната мида в пейзажа,
до щриха вълноломен, до късния гларусов вик.
Аз по него пристъпях, решила докрай да разкажа
как от твойта притома изригнал бе райския миг -
Бих ти дала, Любов, всяка мъничка светла въздишка,
отразена в дъжда и разискрена в приливен блян.
Знам, че в нежен обков ще напридаш прозрачните нишки,
в мит, оставил следа, но от моя мил - неразгадан.
Ако все пак дочуе плача ми цигулков и трепне,
бих изгряла с копнежа на фея от тънкия свят -
още с първите струни да сети той бризове летни,
вплели старата нежност в очите му - тъмен ахат.
Пак, любов, да ни люшнеш, през всичките тези години
утаена напразно в сълзата на спомена тих.
Просто - той да ме гушне - през огън и болка преминал.
Моят мил. Като в празник страстта да допише в нас стих.
БЕЗ ОТЛИВ
По-малко как да те обичам - световно ми е неизвестно.
По-слабо как да се вълнувам - идея нямам и за миг.
За нежно в миналото вричане морето праща дълги вести -
изглежда страсти пророкува в безсънния на чайки вик.
Изглежда много му е светло, че пак по пясъка ще минем,
към хапещия студ тъй слепи, тъй зрящи за едничък лъч
и шал от облак ще наметнем, тъй както бе преди години,
килим от водорасли степан, а ние - петимни за глъч.
Пияни от минаващ кораб, от жилки на прозрачна мида,
черупката й толкоз крехка, че всяка болка й личи,
гласът ти, който ще повтори от мен, че няма да си идеш
и моят - от възторзи дрезгав, а после - дълго се мълчи.
Когато утрото в омая пришпори делника до дупка
да хукне той напред, нататък, (а се върти във кръг комай)
ще знаем истински накрая, че вместо спомен звездно-хрупкав,
сме част от обич без остатък, без отлив също и без край.
ОРИСИЯ
Дорде изучавам живота с гледец ококорен,
той тайничко мен изучава, засукал мустак.
Така съм му дивна мишена и вратник отворен,
така ми е вгледан в отвъдно и в тукашно знак.
Така му се вдигам на пръсти - високо, високо,
но - стигна ли облак премъдър - печал ме вали,
а после си спомням за твоята страст пъстроока,
за шлейфа с раздяла, усукан от седем мъгли.
И хлипно е някак. Не съмват в усмивка летата.
Каква орисия - да хлътна в самотност - овраг,
да слушам луната, ще прати ли някога дата
с любов да се върнеш, прекрачил безсънния праг.
С ПОСВЕТЕНОСТ
Щом помилвам здрача - ти изгряваш.
Щом се взра във спомена - блестиш.
Участта ни - обич е такава,
че ни вейне в песен, току-виж.
И ни щипне с блян подир целувка,
с ромолящ следобед подир стих.
Вместо скърцащ - пясъкът е пухкав,
а пък плажът - есенен триптих
за страстта ни - прилив на талази.
И е страшно силен този миг.
Ако скланяш - нека го запазим
с посветеност - в Божия светлик.
РОДИНА
Този флаг, онзи флаг, никой чужд флаг не смогна до днес
да измести селцето на моето детство в ума ми.
То е място, където разкошното пише адрес,
изумрудено хукнало лист от лозница да хване,
блед оранж да разпръсне в кобалта над всеки комин,
да надипли къщурки акварелно над дремещи хълми,
някой щърк да погали с лек лъх - да не бъде самин
и каручки да сцепят по пладне праха от безмълвия.
Стари снимки да мушне поскришно из бабин чембер
(тоз левент ли е бил моят вече отишъл си дядо?)
“Хайде, чедо - ще каже тя, - дядо ти прати хабер
да вървя подир него, той вика ме в сънища млади.”
После, подир години, аз ще късам в лехичките лук,
ще й кажа “Ти, бабо, забрави ли, искаш правнуци.
Рано още за Рая. Виж, тук е сега твоят юг.”
И ще идем и двете да нахраним вън кучето куцо.
И това ще е мойта идея за Родина, дом.
Късче свята история, простички грижи до тъмно.
На детето смеха. И на Яворов тъжния том.
И смеха ти, любими. И нашите нощи безсънни.
