СТАРА ЗАГОРА
СТАРА ЗАГОРА
“И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя…”
Иван Мирчев
Градът със прави улици е мой.
И аз съм негов, ако разрешите,
съграждани. И нищо, че герой
не съм и няма утре по стените
на улицата, дето съм живял,
табелките да носят мойто име.
Но тук живях - и чернокос и побелял -
шейсет лета и още толкоз зими.
И въздухът под тези небеса
поне въздишка моя съхранил е,
поне усмивка и поне сълза
и грях от грехове за мене мили…
Градът със прави улици е мой.
Дано не ви звучи егоистично.
Той преживя години на застой,
в подем бе сетне. Но началото лирично
от своето рождение до днес
той не забрави. С него ме закърми.
Аз отстоявах неговата чест
без мисълта, че мога да съм първи.
Аз писах стихове. Така живях.
Така му служиха предишните поети.
Едно осмислих и едно разбрах:
оставай вечно верен на сърцето!
А то бе тук. И днес е още тук -
в градината при градските фонтани
и на Аязмото, обърнато на Юг,
към Тракия с нивята разорани;
то е във Форума с античен зид
и камъни от римляни градени,
в Галерията с весел колорит
на живописци много поколения…
Съграждани, изправен съм пред вас
/и приласкаван съм и пренебрегван/,
заслужих ли да кажа с моя глас,
че този град е мой и аз съм негов?
Откажете ли - ще се примиря.
Но ако кимнете ми благосклонно,
аз като птица с пламнали пера
ще литна в сините му небосклони.
ЗА НАШЕТО ВРЕМЕ
Объркано време. Разблуден сезон.
И както Поета е писал:
пак свестния считат за луд. По закон
пак съдят свободната мисъл -
префинено, хитро, замазано с грим
от мними човешки подбуди,
с едничката цел: тежък сън да заспим,
надеждата в нас да прокудят.
Обзети от алчност, от тъмната страст
да грабят, живеят си в Рая.
Забравят: с присъда такава за нас
и те си отиват накрая.
Но жилаво племе сме ние.
Народ
тук мъката нас ни направи.
С венеца си кървав от мътния свод
напомня ни Бог, че сме прави.
ОТНОВО ЗА СВОБОДАТА
Няма свобода, която радва
всички хора, дето и да са.
Тя над някого издига брадва,
друг дарява с благи чудеса.
Има ли, кажете ми, държава
без пороци, глад или затвор?
Аз жадувам свобода такава -
дала хляб, човещина, простор…
Зная, че веднага в утопизъм
лесно могат да ме обвинят,
щом човечеството все не влиза
в свят такъв по своя дълъг път.
Но нима Христос не стана вечност
на Голгота точно за това?
Мракобесието не отсече ли
зарад нея не една глава?
Левски не захвърли ли си расото
пак за нея? И умря без гроб.
Христо Ботев сабя не препаса ли,
за да не живее като роб?
Ще я има, вярвам, свободата.
Тя е идеал необходим.
Не посочвам точната й дата,
но към нея всеки ден вървим!
ПОЛЗАТА
Главна роля в спектакъла кратък,
режисиран от Господ, не взех.
Другояче се стече съдбата ми:
бях в миманс, без особен успех.
Но не казвам, че мина без полза,
беше школа и задният ред -
аз презрях героичната поза
и не бръкнах във кацата с мед.
Та това изгради в мен характер -
с черен хляб и чорбицата с боб -
да не бъда на дребните факти
и на силните фактори роб.
А да гледам открито в очите,
не страхливо и вечно нащрек.
И каква ми е ползата, питаш.
Отговарям: Останах човек!
