Христина Панджаридис

Гледа как вятърът язди клоните и донася мирис на дива пролет. Обича пролетта в началото. Когато зеленото не е наедряло от дъждовете и хорските възклицания. Преди дърветата да се закръглят от цветове и плодове. Преди слънцето да перчи рамене колко сила е събрало. Харесваше му хралупката, както наричаше бунгалото, преди Мая да го напусне. Харесваше боядисаните в бяло дървени плоскости, неокосената трева отпред и  беседката. Приятно му беше да се навърта  жена наоколо, а те, жените, търсеха повод да му обърнат гръб. Първо Наташа все отлагаше да имат дете. Денят и така не й стигаше, а с бебе на ръце - не се виждала. Подготвяше се за майчинството сезон след сезон, изчакваше да започне по-платена работа. И на четвъртата година от сватбата им намери оставената й бележка. “Не съм за теб. Сбогом!” Клюката му донесе, че отишла да живее при вдовец с две деца. А на него дори едничко не му подари. Мислеше си, че той е странен мъж. Втората му съпруга не въздишаше по звездите, а по картините. Художничка искаше да става. Събуждаше се, правеше си кафе, и светът се завърташе около новата й картина. В края на септември вилата отсреща се оживи с народ. Неговата художничка се премести там да пие кафето си и се залепи край единствения брадат мъж от компанията. Художник бил! Прииска му се да я попита какво следва оттук нататък, но се правеше на търпелив. Тя, като по-нетърпелива, му каза, че тръгва с брадатия. Щял да й помага. И му хвърли заради добрите им дни ключа от бунгалото. Подарявала му тяхното любовно свърталище. Прииска му се да открадне пушката на горския и да се прицели в някоя от картините й. Не! Да ги надупчи всичките. Да й го върне по начина, по който и тя постъпи с него.

Майчиният апартамент го чакаше, но той би отишъл само насила там. Поне докато майка му е жива. Недоволството й винаги избухваше като действащ вулкан. Беше го родила, а от устата й излизаха все лошотии: “Сине, у теб е дефекта. Две жени да те напуснат… Вината си е твоя. Приличаш на баща си, дето търсеше нещо, ама неизвестно какво.”

Баща му. От него, на левия крак, над коляното, имаше белег. По рождение. Когато за пръв път видя същото петно и на крака на татко си, изпита усещането за любов. Представяше си как чувството минава от единия в другия и му дарява белег. “Твой съм…” Беше на седем години и отидоха по мъжки на риба. На някакво специално място. Държаха рибите гладни и щом се появеше желаещ да се прави на рибар, собственикът на рибарника им даваше малко храна. Още щом метна въдицата и шаранчето клъвна. Вероятно се надяваше  хапването да продължи. Последва друга, трета. Баща му плати.  Обърна се, за да не гледа мъжът, който удряше с чук по главите им. Но после ги опекоха на скарата и двамата ядоха заедно. “Твоите риби! Ти си рибарят!”, цяла вечер повтаряше той. Какво ли не би дал сега да чуе гласа му… Чуваше вятъра. Тишината беше неестествена. Побеляла от самота. Тишина, накъсвана за кратко, подобно хартия, от априлския вятър.

Тишината, която търсеше, за да избяга от недоволството на майка си. Да, сигурно беше права. Не го свърташе. От ученик захващаше нещо и го зарязваше. Записа да учи пиано. След десет урока се отказа. Последва акордеон. Отщя му се. Тръгна на немски език заради приятеля си, той пък замина с родителите си в друг град. Заредиха се футбол, тенис на маса, хокей на лед. Приеха го да следва химия. Цели четири години надлъгваше себе си, че му е интересно, презаписа едната година, накрая се спря. Неудовлетворен се чувстваше. Не това търсеше. Не знаеше как точно и ясно да го определи, но беше сигурен - ще го познае. След художника вилата отсреща се изпразни. Остана кучето. Никой не го беше грижа за косматкото, а зима се задаваше. Приюти песа и двамата иззимуваха И тогава, когато луната толкова му приличаше на виещ вълк, а кучето спеше, ритайки насън с предната си лапа, прописа. Не стихове. Думи, които образуваха дълги изречения. История за самотата му, стоплена от непознато куче. Страниците станаха разказ. Последва друг. Зимата трупаше сняг, а безкрайните нощи го превръщаха в рибар на думи. В кашона, където държеше двайсетина книги, намери и албума от детството си. Нямаше спомен, но видя, че хваната риба беше увековечена на снимка. Усмихнато момче с въдица и на нея улова. Тъгата подкоси краката му. Стана малък и безпомощен. Готов да се свие от караниците на майка си. Със сълзи, стискани да не изпопадат от очите му. Всичките бяха изплакани на погребението на татко му. Така набразден от миналото го завари сестра му. Изобщо не се сещаше да й е казвал къде живее. Тя съзря изписаните листове на масата и притихна. Зачете се и сякаш се смали. Косата й засия като ореол.

- Татко също е писал. Последните му месеци в болницата, преди да умре, е написал няколко разказа. Прочетох ги - разбиращо заговори сестра му.

- Е, и?

- Твоите са много хубави!

Тя постоя час, но от неговото мълчание реши, че е излишна и си тръгна. Той стана, за да я изпрати, но се спря. Дали една жена не би разведрила еднообразието му?

Топлина изпълни хоризонта. Пред него се синееше водата и рибите чакаха да ги повика. Баща му държеше ръката му и повтаряше: “Твоите риби!” Беше малко момче.

Животът му едва започваше.

Някаква сянка изпълни прозореца. Горският наминаваше да го предупреди за последно да не сече дървета за огрев без разрешение…