Йордан Нанчев

 „Блажен оня, чието престъпление
е простено, чийто грях е покрит.
Блажен оня човек, комуто
Господ не вменява престъпление
и в чийто дух няма измама”
Псалом 32:1-2

За „Жетварят” на Йордан Йовков критиката никога не е била многословна. Тази повест или „мини-роман”, както сега е модерно да се казва, винаги е оставала някак встрани или в сянката на останалото му творчество. Още навремето и особено в предишните години на идеологически натиск и примитивна гавра с ценностите на вярата и християнските добродетели. Днес, когато на думи това е минало и уж вече всичко е позволено, още повече. Така като че ли съзнателно и безотговорно продължават да се доразрушават и без това достатъчно разклатените устои на здравия морал и исконната нравственост. Липсата на задълбочен прочит и пренебрежението се дължат сигурно и на традиционната православна нравственост и „идейност”, които толкова рядко са били изтъквани у нас като национална добродетел.

 Прононсираната литературна критика по принцип избягва да споменава  подобни творби извън руслото на обичайното, на позволеното от властта или дори на провокативното. Последното също винаги се е вмествало в рамките на общоприетите модели на художественото писане. И дори взе да се повтаря до втръсване, да ни обсебва от известно време насам.

Е, как да се сети човек за нещо друго тогава! Пък и за необичайни литературни творби като „Жътварят” да се пише хвалебствено не си струва, защото въпреки своите своеобразни художествени качества, те никога не се превръщат в бестселъри, да се критикуват пък винаги е спорно, пак поради същата причина, че в тях все пак има нещо, което няма как да бъде категорично отречено. Ето така, струва ми се, че за разлика от безспорните и едногласно утвърждавани разкази и дори драматургични творби на Йовков,  тази повест ще си остане непрочетена докрай, а в известен смисъл и неприобщена към класическото ни литературно наследство. Или ще продължи да бъде третирана като неуспешна, незавършена и пр. Дори повече от „Чифликът край границата”, който все пак беше и филмиран. Самият Йовков преработва „Жътварят” преди второто му издание, но въпреки това сякаш и той предпочита да се афишира като писател повече с другите си творби.

Безспорно повестта има своите несъвършенства на фона на познатата ни разказваческа традиция. Но в нея има и положителни примери, житейски обосновани и интригуващи събития, случки и човешки характери, каквито едва ли ще срещнем другаде в родната литература. Макар може би това да не се вижда от пръв поглед, да не се натрапва на вниманието, а по-скоро да е някак стаено в гънките на повествованието, неосъзнато и от самите герои дори. Ето защо тази позабравена повест на неповторимия разказвач Йордан Йовков има смисъл да бъде препрочитана и припомнена отново.

Обществено-политическите отношения в края на деветнадесетия и началото на отминалия век, съпроводени с морална деградация и  разпад на традиционните ценности  и довели до промените в живота на българското село, са любима тема на писателите от онова време. Тя очевидно вълнува и Йовков, който прибавя към многобройните й интерпретации и своята.  Бидейки наясно разбира се, че процесите са необратими, той все пак се опитва да остане верен на себе си и на вярата си в красотата и доброто, които са извечни. С „Жътварят” той търси и открива източникът им в християнското смирение и в труда, които са благословени и благодатни.

Принудени против волята си да свикват с живота извън трудовия си делник и в чужда на обичайната си битова и обществена среда, героите на тази Йовкова повест сякаш са изпаднали в безвремие. На път да загубят традиционната си битова ориентация на земеделци и скотовъди и естествения си усет за красота и нравственост, те без да щат попадат в мрежите на нови изкушения. И никак не е трудно при това да бъдат подведени и тласнати по пътя на  порока и греховността.

В известен смисъл събитията, за които ни разказва писателят представляват някаква аналогия и със сегашната ни действителност, с обществените и „цивилизационни” промени, на които и днес сме свидетели. Отрицание на здраво вкоренени стойности и морални устои в бита и публичните отношения, смяна на един трайно установен начин на живот, материална разруха, несигурност, и илюзорни перспективи за бъдещето,  престъпни посегателства и тежка криза в духовността, хаос и безредие в обществото. И като резултат тотален срив на нравствеността и исконните добродетели, включително  и на вярата като небесна благодат и спасителна опора в житейските крушения. В това са и част от актуалните послания на „Жътварят”. 

Героите на Йовков по своему преживяват всички тези промени. Някои от тях са обсебени от порочността, други успяват да устоят или се лутат ту в едната, ту в другата посока. Тачката е пропаднал окончателно, Вълчан опитва да балансира, залагайки на имотността, ковачът Йордан на уникалния си занаят, Монката на своя оптимизъм. Дядо Недко и Гроздан пък с нечовешки усилия и с помощта на вярата и небесния  покровител преживяват своя катарзис. Но никой от тях сякаш не е пощаден от пагубната власт и от последиците на греховността.

Впрочем усилията на злото в тази посока не са преставали никога. Така е от библейските времена, така и ще бъде до края на този свят, обречен да носи като неизменно и непосилно бреме тежестите на грехопадението. Надеждата за спасение, според Йовков, е човекът да обърне очи не към злото в себе си, а към доброто, към небесната благодат и съвършенство. Този е единственият път, по който може да оцелее на тази грешна земя, да се избави от дяволските изкушения. Нищо друго освен самоотричането на „аз”-а,  ведно с покаянието и прошката, не е в състояние да надделее над предопределеността на греха. В това също е художественият смисъл и хуманистичното послание на „Жетварят”.

Земеделският труд е бил извечната орис на почти всички Йовкови герои. Тежък и непосилен, но и благословен, благодатен. А границата между тези две реалии, колкото близки, толкова и взаимноотричащи се е почти невидима, недоловима. И от хармонията помежду им, от почитта към земята и от смирението пред чудната власт на неземните духовни сили зависи всичко. И в бита, и в психологеческата нагласа на човека - богатството и бедността, радостта и мъката, животът и смъртта и всичко друго, с което съдбата го е осенила.

В този идеен контекст едва ли е случайно, че развитието на действието започва точно на Димитровден, който бележи междинната линия, краят и началото на неизменния и вековечен цикъл за земеделеца. Когато свършва и започва не само годината, но и реалният живот за селския труженик. Той вече е отдал на природата всичките си усилия и е взел от нея всичко, което е било възможно. Това е денят, в който ще вдигне глава от земята и, пременен с новите си дрехи, ще се почувства значим и независим. Този кратък миг наистина си струва да бъде отпразнуван и не къде да е, а пред всички.

А кои са местата за това в селото? Мегданът, църквата и…кръчмата - публичният топос, в който светът изглежда още по-хубав и желан, където самоволно/самодоволно подвластни на празничното си опиянение, бедняците са готови да повярват, макар и само за един ден,  че „господарите са слуги, а слугите господари”.

Но точно, когато в оскъднелите им души най-сетне се е събудила радостта от дълго чакания Димитровден и удовлетворението от свършената работа,  конфликтът между отколешните врагове Гроздан и селския старейшина Вълчан Дуков, отново ги връща в реалността. За да им напомни, че доброто и злото, празникат и делникът никога не са разделени, че в земния път на всекиго те вървят ръка за ръка. Като кавалът на Дамян, който отначало им навява „черна и непонятна мъка”, та всеки бърза да я „удави с повече вино”, а после  засвирва ръченица и „грабва” скръбта и болката, за да я заменя с безгрижие и бурна веселба.

Такъв е селският бит, това са тъмната и светлата страна на  мирозданието. А човекът е  ту в едното, ту в другото, без да разбира, че и двете понякога са еднакво опасни, когато го тласкат в обятията на греха. И сега, тъкмо в разгара на веселбата, в кръчмата влизат Нейко кметът, секретар-бирникът, двама-трима от по-богатите селяни и между тях Вълчан Дуков. Това е почти цялата управа на новооснованото спестовно-кооперативно дружество, което като всяко непознато и ново нещо се посреща с подозрение. Най-вече от тези, които са извън него. Като учителя Радулов, да речем, един все още неясен за българските нрави образ на анархиствуващия интелигент с тъмна дреха или с рубашка, по руски пристегната с шнур на кръста. Един  външен белег за произхода на идеологията, която той самонадеяно се опитва да проповядва в селото и най-вече сред онези, които и без друго отдавна вече са загубили вяра и в себе си, и в Бога.

„Бедните хора пропадат и ще пропадат. Дребен собственик ли си, имаш ли малко капитал и малко земя, рано-късно ще ги загубиш. Това е закон и никакви дружества, никаква човешка сила не може го измени”…

И ако тогава селяните все още не вземат насериозно тези политически проповеди, та дори и Гроздан го иронизира, такива като Радулов и като младия поп Дочо, също бивш учител като него,  тепърва ще тровят и озлобяват хората, ще ги насъскват един против друг за собствената си изгода, разделяйки ги не на добри и лоши, а на богати и бедни. Но още е рано и никой в Люляково, освен тях двамата,  не мисли да сваля „царството божие на земята”. Макар подобни отвън привнесени идеи вече да мътят главите на селяните, политиката все още не ги е покварила масово и „театърът” на техните свади и противоборства си остава главно кръчмата.

При всеобщото сбиване, последвало плесницата на Гроздан по лицето на най-богатия човек в селото обаче, набраната „злоба и мъст” против чорбаджията избликва в „някаква свирепа и горда радост” и, както казва писателят,   „сякаш едвам сега започна истинската веселба, буйна, разюздана - мрачното и страховито тържество на пияни хора, затъкнали в поясите си ножове и револвери, готови на всичко”.

А това съвсем не е най-добрият знак за бъдещето. При все, че възрастните и  заможни селяни още тежат на мястото си и думата им се чува, че селската задруга не е загубила моралните си устои. Но грубите думи и жестове вече все по-трудно се забравят, липсват смирението и почитта у младите.

Писателят, който сякаш отдавна е предузнал краха на патриархалната нравственост, знае и какво идва след това. С „Жътварят” той се опитва да спре лошото или поне да го забави. Защото въпреки временния триумф на мрака в човешките души, силите на красотата и доброто не са отслабнали. И тяхната всепобедност е без алтернатива в бъдещето.

Затова, когато Гроздан излиза от кръчмата и цялото село тъне в „черен мрак” в унисон с мрака в душата му, високо над него е изгряло „ясно и светло небе, посипано с толкова много звезди, като че дълбоката и пространна лазур беше изпълнена с несметни роища от сребърни пчели” и трептят звуците на неземна музика. Отчаян и озлобен обаче той сякаш няма очи за тая вълшебна красота, духът му е свит и поруган в оковите на злото. И макар да  чувства, че е прекалил и на другия ден да се залавя с голямо усърдие за работата си, не устоява в своя порив,  не намира сили да осъществи добрите си намерения.

Не устоява на мимолетното си желание да надвие обидата и Вълчан, макар унесено да повтаря на синовете си:”Да мине празника, че да си гледаме работата. Всичко друго е лъжа…Лъжа е всичко друго”…

Работата, трудът, който е животът на селския човек, този път не успява да му донесе спасение. Злото вече го е победило. Животът му е объркан, нарушено е равновесието в него.

 И белезите на това зло стават все по-видими и сякаш непредотвратими. Дори старият иконописец дядо Недко  вместо да свещенодейства, както някога, вече пие като за последно и „Рука Недкува” рисува развратни сцени, търговски фирми, дъна на каруци и завеси за селски театри. Тачката опорочава селото със самото си присъствие. Заслепен от злоба и алчност Вълчан представя в съда неистински документи. Змийските очи на баба Ангелина сякаш също са предвестник за бъдещи нещастия… Самият Гроздан е вечно пиян, краде заедно с Тачката, разпродава покъщнината и земеделския си инвентар, нехае за съпругата си и детето…

Тъжно и страшно е всичко това. То дава лош пример на останалите,  води цялото село до морално падение и материална разруха. Но причините са още по-дълбоки.

„Някога в селото имаше традиции и обичаи, пазени много строго.- пише Йовков. Имаше и една осветена от времето патриархална власт, която поддържаше реда и сговора, управляваше и съдеше по свои собствени закони. Тая власт и тия обичаи се рушаха вече. Първенците и по-старите хора, които някога уреждаха селските работи, гледаха да бъдат добросъвестни и справедливи, но вършеха и много неправди, прибягваха често и до насилие. А това никой не искаше вече да търпи. Пътеките към адвокатските кантори и съдилищата станаха известни на всекиго. Неограничената власт на беловласите старци от селския синедрион рухна изведнъж. Миналото беше оставило много недъзи, черковни, училищни и читалищни капитали се разпиляваха и укриваха. Някога бе създаден селски хамбар, но и сега още не се знаеше кой беше платил и кой не взетата от него храна. По-заможните хора, избирани редовно едни след други за черковни и училищни настоятели, нарочно потулваха всичко, защото сами не бяха съвсем чисти”…

Всичко това преобръща живота на Люляково, установяват се нови обществени отношения, появяват се нови хора с нови умове и нови възгледи - както за добро, така и за лошо. Раздухват се стари вражди, зараждат се и нови конфликти. Селото е разделено. На едната страна стои Вълчан, на другата застава Гроздан. Противоборството от ден на ден все повече се ожесточава. Времето обаче е такова, че вече нетолкова възрастта и белите коси, колкото имотът, парите започват да накланят везните към лагера на чорбаджията. Правдата не се вижда никаква, не се ценят нито съвест, нито чест, нито добродетелност.

Хората и особено най-бедните, са обезверени, с измъчена и ожесточена душа, лекомислени и порочни. Трудът и семейните празници, грижата за земята и за животните, макар да не престават,  сякаш вече не са онзи всеобщ извор на някогашната радост. Няма ги вярата и страхът от Бога. Мнозина от селяните вече търсят мир и покой не в храма, а в кръчмата на Къня.

„Виното е лек, виното успокоява повече и от молитвата” - такава е популярната „философия”  на вечно пияния дядо Недко, който отдавна не намира в житията на светците  теми и вдъхновение за творбите си, а най-безсрамно ги преиначава и разказва анекдоти, от които дори и старите хора се изчервяват.  

По неговият път е тръгнал и Йордан ковачът.

„Работя много и много трябва да пия. Гори ми душата отвътре, иска. И добре ми е. Пък и знаеш ли какво ще ти кажа? - говори той на кмета, който с кротост го увещава да спре с пиенето. - Майстор ли е един човек, какъвто занаят и да има, той пие”.

Късите и еднообразни дни през зимата все по-често се огласят от пиянските веселби на Гроздан и неговата почти постоянна компания.

„Това беше непрекъснато пиянство, придружено често с крамоли и побоища. По-старите и по-умерени хора се сепнаха и загрижиха. Дружеството издигна гласа си против тая страшна напаст, младият поп Дочо държа огнено слово от амвона на черквата. Той говори за седемте смъртни гряха и за най-тежкия от тях - пиянството. Ония, които най-много се бяха увлекли и провинили, бяха съветвани общо от роднини и близки. Увещаваха ги и ги молеха да се оставят от гибелния път като ги заплашваха с участта на Гроздана, Тачката и дядо Недко - трима души, безвъзвратно загинали, според тях,  от леност и пиянство”.

Всеобщото презрение и острите думи обаче, както и нестихващите люти закани на Вълчан, вместо да смирят тримата безделници, провокират същата ответна реакция и у тях. Без да каже дума някому, Гроздан тайно излиза от кръчмата и успява да запали пожар в имота на врага си, преди да се прибере пак скришом и да седне на масата до мъртво пияните си приятели. После изсича до корен лозето на Вълчана. „Чивгарите и плуговете” му, оставени в полето са надробени на парчета, а в селската черда се появяват „няколко биволици и крави на Вълчана, разсечени с брадва по хълбоците или с изрязани до дъно опашки - нечовешка жестокост”…

Но и това му се вижда малко и вече тръгнал по пътя злотворството, на кражбите и пиянството, стига и до мисълта за убийство. Ужасяващата истина за греха е, че извършването на един грях, ако не бъде последвано от изповед и покаяние, непременно води до извършването на други още по-тежки грехове за прикриване на предишните и така до неизбежната гибел на извършителя.

Пропаднал човек е Гроздан и сякаш продължава да тъне в бездните на греха, ама и съвестта на стария чорбаджия също не е съвсем чиста. Той се мъчи всякак да заличи своите грехове, да помогне някому, да свърши нещо добро,  да се издигне в очите на селяните, които странят от Гроздана, но и  от него се страхуват, не го обичат.

С такава цел Вълчан привлича в дружеството неколцина от пияната компания като им дават земя за работа и кредит срещу обещанието да не се срещат повече с останалите. Дядо Недко също започва да се осъзнава. Светостта на предишния му занаят сякаш се пробужда в него и един ден той се вижда като неизлечимо болен, изоставен и злочест.

„Призракът на смъртта се изправяше пред очите му и той виждаше края на живота си, преминал без радост и без щастие. Нищо добро не го очакваше” - пише Йовков. И точно тогава идва мигът на избора - дали да се поддаде на отчаянието и черните си мисли, които пак го тласкат към алкохола или да се бори. А този избор съвсем не е лесен. Особено под бремето на толкова предишни прегрешения и  напразно  пропилени дни и възможности.

„Нейко е прав, никакъв иконописец той не е. Не е и фирмописец, и прост бояджия не е. Човек дори не е. Пияница е, окаян пияница само и нищо повече!” - така си мисли старецът, докато се влачи „като пребит” из пустите улици на селото.

Съвсем неочаквано за себе си дори, стига черковния двор след това. И среща стария поп Стефан, негов някогашен добър приятел и „истински божи служител, човек с непорочно минало, с добро сърце и добродетели, каквито вече рядко се срещаха”. Двамата повеждат съкровен разговор, влизат в храма и стигат пред иконата на Христа. „Рука Недкува”- е изписано на нея.

„Нима тоя жив и хубав образ беше изписан от него, излязъл беше изпод неговата ръка? Времето нищо не беше отнело от чистотата на работата. Боите изглеждаха тъй светли и тъй пресни като че бяха сложени едва вчера. А колко отколе беше работено всичко това!”  - вглежда се в светлия лик на Божия син дядо Недко и нови мисли го връхлитат, хиляди спомени нахлуват в паметта му. Онази някогашна любов и благодат възражда душата му и той почти на глас изрича едро изписания евангелски текст:

„Дойдете при мене всички, що се трудите и сте обременени; и аз ще ви успокоя. Вземете моето иго на себе си и научете се от мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите спокойствие на душите си”…

Сълзи на покаяние изпълват очите на стария човек и той даже не чува какво му говори поп Стефан, как го хвали за зографската му майстория. После си спомня за иконите на Йоан Кръстителя, за Свети Николай Чудотвореца, за архангелите Михаил и Гавраил. И навсякъде все тоя скромен надпис - „Рука Недкува”.

Дядо Недко засрамен свежда глава. Разкаяние и мъка стягат сърцето му и той едва успява да промълви клетвата си пред свещеника, че вече няма да пие и ще се залови за работа… Поп Стефан също му обещава своята и Небесната подкрепа.

Дружеството, ръководено от Вълчан и поп Дочо също прави своето, за да се „прероди и пречисти издъно живота”, да се пресекат корените на злото в Люляково. Заразен от своя народнически ентусиазъм, попът иска то да се превърне в „едно общо, голямо и многобройно семейство и, както в едновремешните задруги, наред с труда и грижите, да зацари в него и сговорът, взаимното доверие и любовта”.

Всичко това звучи красиво разбира се, но едва ли е възможно, особено в съчетание с дребнавите и чисто човешки сметки и с раболепието в угода на Вълчан, който отдавна е превърнал дружеството в средство да печели обществено влияние и още повече лични поддържници. Факт е обаче и полезността на начинанието - закупуват се евтини колониални стоки, американска сеячка, вършачка от Германия, организират се курсове за земеделска просвета.

Селяните са доволни от това, празнуват заедно общите си постижения, веселят се. И то без да се напиват, радват се на женската хубост на Жела и другите булки, които им принасят, но сега това няма нищо общо с вакханалиите в „отделната стаичка” на кръчмата. Повечето от тях дори и не подозират скритите и чисто себични мотиви на ръководството.

Дори учителят Радулов, който е „теоретически противник на дружеството” сваля шапка пред новата вършачка, размахва я с радост и поздравява празничното шествие, устремено към двора на Вълчан. А там вече се е събрало цялото село и „хорото, наместо да стане, като други път, на мегдана при черквата, „изви се и се залюля тук”.

Поп Стефан, току-що оздравял и излязъл за пръв път след боледуването, също участва в празника заедно с всички. Какво по-добро време от това да се напомни на Вълчана и за намерението му да дари нова икона за църквата. Тя вече е поръчана на завърналия се към занаята дядо Недко и обещана, но попът отново го е срещнал след това пиян и богохулен- „хич сега време за икони ли е? Хората не вярват в истинските светци, камо ли в писаните! В нищо не вярват. Ни в бога, ни в дявола вярват. Икона! Какво е иконата? Боядисана и нашарена дъска. Целуваш я и й се кланяш. Идолопоклонство е туй, а не християнство!”

После с дни не са се виждали и сега свещеникът тръгва към църковната стаичка, в която зографът се бил приютил, за да рисува. И отдалече вижда, че вратата й е отворена, вижда изутите му обуща и тоягата. А после съзира и самата нова икона, изправена на отсрещната стена. Тя е на Исуса Христа. Такава икона поп Стефан вижда за пръв път - не е по канона, няма я в Ерминията, а сякаш пронизва душата му. И той не може да отдели очите си от нея.

А под иконата, на пода в ъгъла  се е свил и самият иконописец.

„-Та ти си свършил вече! - заговори радостно поп Стефан.- А! Хубава, много хубава! Чудо си направил ти, Недко, чудо!…Хубава е. Ама защо си я направил тъй? Не е като старата. Не е като други, както съм ги виждал. Там Исус е седнал, държи евангелие или е прав, но- друго е. А тук…И тия ниви. Защо тъй си я изписал, Недко?

Иконописецът обърна към него занесения си и блуждаещ поглед.

-Тъй го видях, отче!-каза той.

-Тъй го видя ли? Кого?

-Него, отче. Видях го тъй, както е на иконата. Както го гледаш ти сега. Тъй го видях…Седни, седни! Не ме гледай тъй. Нито съм луд, нито съм пиян.Седни. Ще ти разкажа всичко”.

И следва изповедта на иконописеца за мъките на сътвореното от него. Как отначало  не му вървяло, как вече бил сигурен, че Бог му е отнел дарбата. Хабил боите, развалял дъските - нищо не излизало и той не утраял, пак почнал да пие и тогава се срещнали с попа, тогава го и наругал. Разболял се от мъка тогава. Идело му да умре…

„Колко време се е минало тъй - не зная, не зная и какво ставаше с мене, буден ли бях или бях задрямал. Изведнъж някаква светлина изпълни цялата стая, бледа и мътна като бяла мъгла. Нищо не виждах в нея отпървен. Но ето след тази светлина се появи Той. И досущ тъй, както го виждаш сега. И нивите бяха тъй около него. И кротък и благ беше, и тъй милостив, тъй милостив. „Утешителю!- извиках. - Господи, Исусе Христе!” Угасна светлината и Той се изгуби. Станах, развиделяваше се. Сложих дъската и почнах да работя. Всичко вървеше спорно и леко. Ръката ми повтаряше туй, щото очите ми бяха видели”…

В първия неделен ден новата икона е поставена в църквата, а над нея блести златен венец, също дарен от Вълчан Дуков. Жестът е наистина впечатляващ и временно затваря устите на всички противници и зложелатели. Не и за Тачката обаче. Той вече е грабил в „някакъв руски манастир” и поблазнен от скъпата вещ, успява да подведе и колебаещия се Гроздан, да откраднат заедно „Вълчановото злато” от църквата.

Нощта на престъплението е тъмна и дъждовна, светкавици раздират мрака и „бесния вой на бурята” заглушава шума от стъпките на двамата злосторници, разбиването на прозореца. Но Гроздан все не може да се успокои и претръпне. Той съвсем неочаквано е изгубил дързостта си, няма сили и кураж да посегне на иконата, да оскверни и храма. Сякаш непрекъснато долавя  нечие невидимо, но мощно присъствие, някакъв знак свише и в ударите на камбаната, предизвикани от скъсването на въжето, което я задържа от бурята ,  и в съпротивата на гвоздея, който не иска да освободи венеца, и в капките от собствената си кръв върху челото на Спасителя… А „страх от Бога е начало на всяка мъдрост” според светото писание/Притчи 1:7/!

 Но Тачката е безскрупулен и самонадеян и Гроздан безумно го следва, макар все така против волята си. В крайна сметка плячката е отмъкната, ала вместо от масивно злато, „скъпият дар” на Вълчан се оказва само позлатен…

„Ах, тоз дърт шарлатанин, тоз лъжец! Виждаш го…Не, не е злато!Тю!”. Но Гроздан  вече не чува, какво говори другарят му. Погледът му е като прикован в издрасканата от ножа икона.

Не бледата светлина от запалената „великденска” свещ, той я вижда за пръв път. Вижда „узрелите жълти ниви, приведените пълни класове. И сред тях върви Исус. Господи, как гледаха тия скръбни и благи очи! На челото му светеха алените капки кръв, обграждаха го драскотините от ножа. Но всичко това не променяше с нищо лицето му. Не отгонваше и не намаляваше тая съсредоточена мисъл, тая голяма любов, с която той гледаше готовите за жетва ниви и ги благославяше. Гроздан гледаше изумен и вцепенен. Къде беше виждал той всичко това? Беше го виждал, но кога, как? Умиление изпълни душата му. Как можа да дигне ръка против него? Защо е дошъл тука? Обзе го отчаяние, голяма и страшна рана сякаш се откри в душата му и я обля с непоносима болка. „Грях е това, страшен грях!” - викаше и стенеше нещо в него.

Осъзнаването на греха е първата стъпка към покаянието. Трябва не само да съжаляваме за стореното, но и да се освободим от греха с помощта на Божията сила. Бог може да прости и да покрие всеки грях. Неговата благодат не просто опрощава каещия се грешник, но и го приема така, все едно никога не е съгрешавал! Или както го е написал и пророкът: „Нека остави нечестивият пътя си и неправедният помислите си; Нека се обърне към Господа и Той ще се смили за него”(Исая 55:7)…

 Изпълнен със силата на Божията благодат, в този миг Гроздан вече  е друг човек. Той завлича навън Тачката, а после с твърди и уверени крачки го оставя назад и се прибира вкъщи. Бурята е отминала, дъждът тихо шумоли в дърветата. Някъде далече пропява петел, както в онази библейска нощ на отричането от Бога. Сънят му след това също е изпълнен със спомени и видения. Дълбоко в душата си Гроздан вече е сигурен, че „бог има и че без вяра не може”. И сякаш вижда баща си, здравата и силна кръв на извечния български селски човек възкръсва в зажаднялата му душа, бащината му същност се възражда в него. А вярата у предците е неделима спътница на земеделския труд. Защото не само стопанинът, и Бог отглежда тежкия плод на нивите, Той го пази, Той го дава.

Гроздан се събужда, скача и присяда на леглото. Едва сега той разбира защо образът от иконата му е бил толкова познат. Дотогаз той не би могъл да каже, че го е виждал, но той е бил в него, носил го е в душата си. Редом с образа на баща си, на дядо Добри - „най-честния и най-правия човек”. А синът му сега е крадец, другар на Тачката! Кой е виновен за това? И кое всъщност хората наричат добро, кое лошо, спомня си той през сън и думите на учителя Радулов. През целия си живот Вълчан е грабил, вършил е престъпления и неправди. Забогатял е.  Той не е ли крадец? Но казано е - всяка коза за свой крак!

И тогава пак чува гласа на баща си: „Грях извърши ти, синко, голям грях!”. После се вижда на хубав кон да лети като вятър из полето, но конят се сепва, току под копитата му зейва кладенец. Напразно животното се сили и тегли назад, пръстта се рони под нозете му… Това е краят на съня, краят на тази безпаметна нощ, и греховна и изкупителна!

На другия ден Гроздан е на могилата край селото, там среща Монката, който му дава кураж да се върне към земята и труда, да засее нивите, които са му останали.

„Една голяма промяна беше станала в него.- казва писателят. Лицето му беше се прояснило, той се усмихваше. Изглеждаше пак така увлечен и вглъбен в мислите си, но тия мисли вече не го измъчваха, а го радваха и ободряваха”…

„Монката има право!” - шепне си Гроздан докато изкачва пак могилата. Земята е топла под него, тревата шуми наоколо. „И също като някое дете, което е плакало дълго време и най-после намира утеха на майчините си скути”, той забравя за всичко, притваря очи и заспива. От този ден Гроздан е вече нов човек, земята го е пречистила с тревите си, със слънчевите вълни на изкласилите ниви. И с Божието присъствие наоколо.

След всичко това следват естествено и спасяването на Вълчан от разбеснелите се черни коне, и изповедтта пред поп Стефан, и покаянието на двамата Йовкови герои, които отново се завръщат към себе си и към исконната родова и православна традиция.

В края на повествованието Гроздан  е сред необозримото море на класилите ниви,  с поуката от грешките си и с вяра в грядущето. Той сваля шапка, „бавно се прекръсти няколко пъти и, като държеше още едната ръка на гърдите си, остана тъй и се загледа”…

А пред очите му и сякаш обкръжен от лъчите на слънцето, сплитащи около него огромен златен венец, сред узрелите жита пристъпя сам Исус Христос от иконата - „замислен, кротък и благославящ”…

Така свършва историята на този колкото социален, толкова и духовен разказ. Но такъв е и „свършекът на всичкото слово”, според притчите Соломонови(12:13)- „Бой се от Бога и пази заповедите му”…

Такава е земната участ на българския селянин и според автора на „Жътварят”. В труда е залогът за неговото добруване - по волята и с благословението на Бога.

Хасково, 15 май 2011 година