Димитър Боримечков

В прозата на живота най-много ценя полета на творческата мисъл, творческото вдъхновение. В такива мигове на творчески процес аз изливам душата си, самоутвърждавам се. В един миг аз се изтерзавам в поетическата форма и сътворявам едно чудо, наречено стихотворение. В друг миг лиричната проза не ме оставя на мира. Това е другото чудо. А третото е четенето на другите автори.
С голям интерес, с удоволствие чета “Шумки от габър” от Николай Хайтов. И ми се иска да пиша своите “Шумки”.

Ето и част от моите лирични откровения в проза.

——————————

1.

Тече си една рекичка - тиха, безименна. Тече си години наред.
Текла си е до нас, ще тече и след нас.
Чудно нещо е таз рекичка, може би столетия не спира нейното движение. И времето не спира в своя вселенски ход.
Безименната рекичка тече ли си, тече си. А времето дали върви, дали тече?.. Или то е само и единствено едно философско понятие?!
В усамотението сред природата ставаш друг… Дали по-мъдър?!

2.

Стоборът може да изглежда несъвременно, старомодно. Но затова пък много мило за човешкото око.
Старомодният пейзаж заслужава един хвърлен поглед, една картина или едно стихотворение. Или поне тези три-четири реда!..
Друго си е един творец да види тая красота.

3.

Едно дърво - от двете страни на стобора: от едната, откъдето едно семе е пуснало корени и дървото е пораснало към небето; от другата, където от старост ли, от вятъра ли се е сгромолясал един голям клон. Но не се ли подхранва от земята, клонът остарява, загива.
И вечната природа не е вечна.

4.

Една разходка из крайселската горичка за няколко часа ме направи душевно и творчески по-богат. Разхождайки се из потайнините и само на мен известните пътечки, няма как да не се замислиш за смисъла на живота, за вечното и мигновеното, за тленното си тяло и за вечният дух…
Връщаш се вкъщи по-различен отпреди два-три часа и си казваш:
красив е животът, красива е природата, затова на всяка цена си струва да се живее.