Йото Пацов

На Иван Петков (Ванчо Жулето)

Реката приижда - прииждат вода и звук, водата кална, кафява, плътна, звукът нисък, тътнещ, плътен - страшно. Клечотак се е вплел в ракитите, плуват бали слама и бели гъски - отчаяни и уплашени се стремят към брега. Коренища се премятат из бързеите като сгърчени крайници на удавник. Небето - ниско, подгизнало от дъжд и от това натежало, някъде горе, в Балкана се съединява с реката, изтича в нея и бучи пред калните ни ботуши. Слънцето е намерило пролука над самия хоризонт и надзърта, колкото да пречертае с правите сенки на тополите могъщия талвег на реката - която приижда.
Пред нас, на островчето, което знаем къде е било, затънали над колелетата вече, стоят багер и тежък самосвал. Върху кабината на камиона са четирима - тоя от пътното, горският с транзистора, багеристът с мустаците и дедо Въло. Вадили са пясък или баластра, улисали са се - и ги е сгащил пороят. И сега - наникъде.
- Ей, хора, помагайте бе! - викне дедо Въло и ръката му сама се привдигне - а-а да се прекръсти. Багеристът с мустаците се държи за каросерията, дъвче дъвка и затова не вика нищо. Горският също си мълчи, само гледа право в нас, а от провесения на гърдите му транзистор Мими Иванова вика, че ще тича из тревите гола или нещо подобно - реката бучи.
- Викнете некой, като вас ви е шубе, бе! - вика тоя от пътното и псува, та си личи колко е уплашен. А ние стоим в локвата на брега, пушим в шепи и се чудим - първо на акъла им, после какво да правим. Това, с акъла, е ясно, гласът на реката е бая силен - няма защо да газиш в нея, за да чуеш какво точно ти казва. Или са глухи, или Мимето е викала още по-силно това за тревите, ама не са побегнали. И сега - ние ще им берем гайлето.
- Друг път виждал ли си удавници? - пита ме Данчо Брулето, когато се връща от селото с въже и цяла сюрия хлапета - боси по случай дъжда, мокри до кости от игрите в локвите. - Ако не си - гледай ги тия на камиона - няма раздразнение в приказките му, говори ми, като че ли ми показва забележителност някаква. - Шашкъни… Па не върви да си седим и да им гледаме сеира - нали сме възпитани, да ги спасяваме трябва… А то спасиш ли веднъж един шашкънин - той още по-шашкънин става… - и размотава въжето. Вече са се стекли и други селяни, жени са претичали от казанката, която е наблизо. На Данчо му хрумва нещо и той виква към тия на камиона:
- Ей, горския, имаш ли пищов?
От транзистора вече вика Алла Пугачова. Горският намалява звука, бученето се усилва и даже оттук се вижда как им побеляват лицата.
- Немам, що? - вика горският и придържа транзистора с ръка. - Пушка имам, ама я държа в районното.
- Пушка ми не требва - отговаря му Данчо. - Какъв ти е транзисторът?
- Васко - вика горският и си мислим, че е видял някой познат, а то било марката на транзисторчето, японско, донесено от сина му от Либия. Обяснява ни той това, а водата кална, но вече по-светла, жълта, е напълнила кабината на МАН-а, стигнала е до стъклата, а багерът - и той, светложълт, подава само плоско парче от кабината и стрелата си със свита в юмрук кофа - той е по в ниското.
- Ако ми го дадеш, идвам с въжето - вика Данчо и ми смига - това изглежда е начинът, който е измислил, за да ги лекува от шашканлък.
- Какво приказваш, бе човек, давай, че се издавихме - удря го на молба горският и даже през бученето се усеща, че гласът му е изтънял и притреперва.
- Че да не сте ми род нещо, бе? - вика Данчо. - Давай транзистора - и влизам. Инак - чао!
- Бе подарък ми е бе, човек, как се дава подарък? - горският едва не плаче. Озърта се и търси подкрепа у дедо Въло, мустакатия и тоя от пътното. Само че подкрепа не вижда, те не са съгласни да се давят заради неговия „Васко” и нещо тихо му говорят - псуват го сигурно, ама не се чува. После вика към нас:
- Ей, а от другите какво искаш?
- Нищо - отвръща Данчо. - Даваш музиката - и вада и четирмата. Това е.
- Че що пък аз и зарад тех да плащам бе, човек?
- Ти си плащаш за себе си, пък от тех нищо не ща! - вика Данчо към камиона - ама тебе първи ще спасявам - и пак ми смига.
Върху кабината настъпва смут - багеристът с мустаците бая решително посяга към шията на горския, но оня ловко пъха транзистора под пуловера си. Псувните вече се чуват - не псува само дедо Въло, и то защото кълне и горския, и намерата му - „такова и да се роди, нема да се отчува, ще ни затрие залудо, говедото…”.
В този миг на изострени страсти през рева на бързея като игла през възглавница, отначало тънко, жужейки, а после с отчаян писък, съобщава за пристигането си пожарната. Никакво суетене - точни, бързи, с лъскави каски и копчета - знаят си службата - пожарникарите пристигат и се врязват в шарената тълпа на селяните. На брега обаче спират и почват да си чешат вратовете - „.. .кой да се сеща, че работата е чак такава?”.
Че е чак такава работата се вижда и с просто око - талвега се е издул като дразнен с електричество мускул на великан, върху покрива на кабината като върху неподвижен сал, клекнали, за да пазят равновесие, четиримата нещастници; вода - кална, в която се мяркат в последователността на бедствието коренище, дънер, купа сено, труп на овца, детска кукла, обувки и милион консервни и пластмасови кутии, шишета, бидони, легени…
- Тоя е най-ербап - казва ми Данчо и сочи с глава един пожарникар - среден на ръст, як и плешив, с дебели черни вежди и мустаци. - Глей кво става.
Плешивият е свалил от себе си всичко, вика на жените да не гледат, изхлузва и гащите, намотава на белия си като сирене лакът въжето и с бял като сирене крак опитва водата. Другият край на въжето е в ръцете на трима души. До мен Данчо, без да бърза, се съблича, мята първо ватенката, а върху нея и другите дрехи на нисък храст.
Плешивият поема въздух два-три пъти издълбоко и нагазва. Личи си, че е забравил кога е вървял бос - камъните го изненадват с острите си ръбове, той загубва равновесие и за да не падне - бухва се в бързея по корем, започва да гребе с дясната, другарите му отпускат въжето и става ясно, че от целия му бабаитлък няма да излезе нищо. Влязъл е в реката точно срещу тъжната група върху камиона, сега тя го отнася надолу, бързеят дърпа въжето и го обръща срещу течението, с една ръка е немислимо да победиш тази плътна и силна вода. Бял, като сирене, лъсва гьрбът му, потъва, след това - неочаквано - краката му, въжето се изхлузва от водата със свободен край, изпуснал го е, в бързея - крак, ръка, лисо теме и черни мустаци.
Данчо вече е притичал надолу, хвърлил се е и отмята пред себе си мръсната пяна с гърди, със силни безшумни в общия тътен махове. Добре е преценил - среща плешивия, и тогава се разбира, че и оня не е загубил самообладание. Помагат си двамата и ужким са минали само секунди, но излизат на стотина метра надолу, преди да са стихнали уплашените викове на жени и деца. Ония, в бързея, са ни живи, ни мъртви от страх.
Докато идват към нас плешивият плюе и удря Данчо Брулето по гърба - демек, ашколсун, приятел. Пожарникарите им подават една кърпа - друга нямат, но Данчо не се трие, а връзва за кръста си мокрото въже. И тръгва по брега срещу бързея.
Хората се смълчават. На камиона мустакатият се понадига - той е най-отзад, иска да гледа, другите също са вперили очи в Данчо. И както всички са мъкнали - само „Ваското” се обажда на някакъв неизвестен език - горският виква:
- Твой ще е, ако додеш, момче, давам ти го!
Хората се развеселяват, засмиват се, засмива се и Данчо. И вика към него:
- Сега аз го не ща. Що ми го не даде, като ти го исках?
Горският мълчи, трие ръце клекнал на кабината и се чуди какво да каже. Данчо нагазва, хвърля се напред, водата го повлича, но той се е премерил добре, прекосява бързея със силни удари и се улавя за кабината. Минута след това въжето е вързано и той тръгва назад - по въжето, но все пак не му е лесно, защото високо над главата си държи лъскавия „Васко”. Когато излиза на брега, мокър и настръхнал, приятният глас на говорителката съобщава, че бебетата в Съветския съюз се учели да плуват кажи-речи преди да се родят. Окачва транзистора на счупена клонка, започва да се облича. Вкочанен, от водата излиза, както си е с дрехите, дедо Въло. След него и другите. Някой се е сетил и е притичал до казанката и сега им подава топла ракия с мократа кратунка - гребе направо от кофата. Отначало пийват само пострадалите, после всички, подават и на пожарникарите, които мъжествено отказват - служба, какво да се прави…
Данчо се е облякъл и върти копчетата на транзистора.
- То тук се не чува, че водата бучи - обяснява му горският. - За ептен късите вадиш антената - целия свет лови. - И след малко, сетил се за премеждието - не съм вервал, че ще се изкатавелим, ей, момче, бравос!
- Чичин, ама ти е жал за „Ваското”, а? - пита Данчо и върти лъскавата кутийка в ръце. - Кажи си, че ти е жал, а? Японска работа - как няма да ти е жал…
- Абе, жал не жал - влачи, че ако не беше ти, тия тумбаци до заран немаше да ни свалът от покрива - маха с ръка горският и гледа след тихо отдалечаващата се пожарна. - Той, синът ми, друго ще донесе, там ги има, в Либията.
Данчо става сериозен и му подава транзисторчето:
- Прибери си го, чичин, подарък не се подарява, аз си имам.
- Ти да не се разсърди нещо бе, момче? - пита го с тревога горският. - Земи го бе, ни ми е жал за него, ни нищо. Той сина…
- На тебе по ти требва, чичин, по гората като ходиш, да слушаш какво става по света.
Тръгваме с Данчо Брулето към селото. Времето се е поизяснило, слънцето го няма, но тук-таме през облаците се провижда небе - и се отразява в локвите, които газим.
Зад нас „Ваското” говори нещо неразбрано, може би на либийски език, защото горският го слуша внимателно и шътка на другите да мълчат.

1974 г.