Иван Енчев

Да си спомним за писателите от Хасковския край Иван Николов, Антон Михайлов, Янко Добрев, Симеон Стоянов, Вълчо Михайлов.

Първо се взриви сърцето на поета и преводача Иван Николов. Случи се на 12 ноември 1991 г. малко преди автогара Хасково на път за Пловдив. После си замина белетристът Антон Михайлов. Беше 18 октомври 1993 г. Следващата есен на 27 октомври 1994 г. ги последва писателят Янко Добрев. А на 5 декември 2002 ги настигна и поетът Симеон Стоянов. Все през есента! Напуснаха този неблагодарен свят в най-благодарния за творчество сезон.
Тъкмо те най-добре знаеха какво значи да си писател, когато навън върлуват дивните есенни въртопи на отлитащите прелетни птици, понесли на крилете си сладостта на поредното плодоносно лято. Те знаеха как и можеха да го опишат това неповторимо скитническо тайнство на живота, защото бяха необикновени люде. Съдбата не се спря нито пред техния заслужен сан сред творците, нито пред уважението на техните искрени почитатели.
Едни от най-талантливите писатели от Хасковския край се преселиха там - в необятните селения на поетичните щурци, откъдето връщане няма. И все пак. И все пак ми се струва, че от някакво потайно кътче около нас те ни наблюдават тихомълком. Душите им се усмихват загадъчно и снизходително над нашите дребнички хитрувания и сигурно ни нашепват безгласно: стига суета, стига! Кой да ги чуе?!
Ние, живите роби на перото, все сме загледани към необозримото бъдеще, когато /видите ли/ някой някъде пред някого ще оцени сизифовските ни творчески намерения и постижения. Наивници! Осъдени сме! Един по един ще се озовем там, под тревите - кой по-рано, кой по-късно. Няма да ни се размине това неизбежно пътешествие към отвъдното. Затова се скитаме немили-недраги и се бъхтем денонощно, за да открием целебната вода за нашата вродена скиталческа жажда.
Те бяха истински скиталци.
Къде ли не бродеха из дълбините и върхарите на човешкия дух?! Къде ли не отсядаха, да поживеят някоя и друга година. Къде ли не наминаха, да се порадват на красотите земни. По няколко селища трябваше да си оспорват тяхното гражданство.
Уви! Кой ли е бил пророк в собствения си град! Никой от техните градове - Хасково, Пловдив, Стара Загора, не успя да приюти техния ненапътувал се дух и да ги опази така, както заслужаваха с литературното си творчество. Никой не им спести демагогските управнически похвали, нито ежедневните битови проблеми. Затова те останаха граждани на гарите и пътищата.
Те бяха отзивчиви.
Иван Николов беше с изключително висок естетически критерий за литературното творчество. Думата ме беше закон за всички, които допираха за съвет или редакторски поглед. Като казвам закон, нямам предвид диктат, о, не! Той умееше да говори с малко думи, когато трябваше да ти направи забележка за неумело произведение. Мнението му за творбата на младия автор беше по-скоро едно приятелско предложение, а не някоя надменна оценка. Истинските творци го разбираха добре. А неговите забележки в повечето случаи биваха леко закачливи и без да обиждат, те поставяха точно на твоето място. Когато се налагаше да помогне на някого, той не скъпеше труда си, тутакси му предлагаше нов вариант за по-добра творческа изява.
Антон Михайлов беше негласният наставник на повечето литературни творци в Хасково. Постоянното му раздвояване между неговия роден град Хасково и Стара Загора, където е живял дълги години, неведнъж му е изигравало лоша шега. Това никак не му пречеше и в двата града да се чувства свой сред пишещите братя. Всички го наричаха с простичкото звание за уважение Бай Антон. Това съответстваше и на неговата възраст - той почина на 77 години.
Янко Добрев беше най-колоритният. Живееше в Пловдив, но само формално. Къде ли не ходеше из България за срещи с читатели! Така и се спомина - на път, по време на едно от нескончаемите му пътувания, макар че беше вече 73-годишен. За него беше съвсем в реда на нещата да закупи нови книги на млад автор от родния му Хасковски край и да тръгне да ги подарява на всичките си познати, които не бяха никак малко из цялата страна. В съвременния егоистичен свят такива жестове са много рядко. А той го вършеше съвсем непринудено и естествено. Раздаваше човещината си така простичко, както божиите птици раздават песента си - безкористно, от все сърце и душа!
Връстникът на Иван Николов поетът Симеон Стоянов /1937-2002/ през последните години на своя живот пътуваше между родното Хасково и Плачковци. Точно по тия пътища се родиха най-новите му стихове. Много по-рано беше написал онова хубаво стихотворение „Среща”, което композиторът Кирил Маричков и група „Щурците” направиха хитова песен. Тя вече години наред прославя Града на тополите, „побелели от първия сняг” в най-различни песенни аранжименти.
Наред със споменатите творци нека речем добра дума и за Вълчо Михайлов /1930-2001/ - хуморист, редактор, литературен изследовател. /Той не е починал през есента./ В Хасково и млади, и по-стари творци го считаха за най-компетентния и авторитетен литературен критик. Те винаги разчитаха безрезервно на неговото проникновено мнение за най-новото си произведение. А Вълчо /както го наричахме всички/ никога не скъпеше времето си за тази своя дейност, защото му доставяше удоволствие. Той пък редовно пътуваше с метопеда си между Хасково и родния Горски извор, където е роден и неговият най-голям приятел Иван Николов.
Всички те бяха дарени от Бога.
Работеха усърдно върху своите ръкописи. Ох, да знаете с каква детинска радост се грижеше за своите книжлета Бай Янко! В последните години от живота си той ги втурваше към читателите с такава бързина, сякаш тичаха да наваксат изгубеното време. И само той ли бързаше?! Ами Иван Николов знаеше ли покой?! Книга след книга бяха жалоните в неговия тъй кратък жизнен път. Спря да пише едва на 54-годишна възраст. А нима Бай Антон беше с по-малко енергия и продуктивност?!
Те бяха безкомпромисни към себе си.
Който е виждал техните чернови, добре знае с какво старание се отнасяха към литературното си творчество. Според възможностите си, разбира се. Всеки беше неповторим и оригинален по своему.
Те бяха самотници. /Макар че не го показваха./
Творецът винаги е един необявен Робинзон Крузо на някой свой мъничък остров сред морето на живота.