С бегли сравнения с „Шестоднев” на Йоан Екзарх

Панко  Анчев

1.

В  „Шестоднев” на св. Василий Велики има една мисъл, която е в основата на познанието на светите отци и на цялото християнско средновековие: „… защото сме научени от Писанието да не си даваме  свобода да си представяме с ума нещо, освен позволеното.” За модерния човек тази рамка е ужасяващо тясна и неудобна за задълбочена работа на ума, но то е, защото самият модерен ум е устроен да бъде твърде конкретен, рационалистичен и материалистичен, невярващ и неумеещ да мисли абстрактно. „Да си представяш с ума нещо непозволено” е само най-обикновена  дързост на горделивия човек, а не стремеж да познаеш повече, защото това не е познание, а изпадане в грях, творческа немощ и заблуда.

Св. Василий започва своето познание за произхода на света от Библията и там го завършва, защото мисловното обяснение и прозрение на богослова и философа намират в Светото Писание всичко, което е небходимо да се знае. Проблемът е да се разчете това всичко, да се открие смисълът и значенията му, да се проследи последователността и мащаба на станалото по Божия воля Творение. Но за да бъде възможно познанието и за да не се изпадне в ерес при тълкуването, необходимо е да се вникне в текста, да се разчетат думите и да се проумее Божията премъдрост и мъдростта на записалия Неговото Слово. Станалото и ставащото е записано с думи, чиято точност е от особено значение и св. Василий често подчертава защо е използвана тази, а не друга глаголна форма. Словото притежава действена сила, то е воля, която се проявява в определена форма и сила. Извън тях то е съсъд на друга воля и на друга цел и смисъл. Та нали Божият промисъл е в цялото многообразие на проявленията на Неговата воля и на философа е потребна чувствителност и знание за формите и думите, чрез които Тя се изразява, за да бъде достъпна и разбираема за хората.

Свещените книги не са писани от случайни хора и за развлечение и забавление. Те са свидетелство и предание, което човекът трябва да познава, изучава и разбира, за да е жив Господ и възхвалявано името Му.

Светите отци на Църквата проявяват удивително умение да четат думите в техния „буквален”, основен, първоначален смисъл и значение, за да разберат какво е искал да ни каже Господ. А Той говори конкретно, точно, недвусмислено. Всяка Негова дума е изпълнена с Дух Светий, не е двусмислена и означава точно определено нещо, което човешкият ум трябва да се опита да разгадае и разбере. Думите формулират догмата, а всички ереси и недоразумения идват от неточното и невярно разчитане на думи. Неточното и невярно разчитане и разбиране на думите води до тежки грехове и духовни заблуди. И това в никакъв случай не е издребняване, терминологични дискусии и хващане за думата, а проявление на висока отговорност, дълбока вяра и преклонение пред мъдростта на Бога.

Когато говори за последователността в създаването на света, св. Василий непременно подчертава защо Бог е заповядал с тази дума, а не с някоя друга, за да покаже как се проявява Троичният Бог и Неговата воля. Ако думата беше друга, макар по смисъл да е близка и често да се използва от хората вместо първата, щеше да произлезе друго действие и сътвореното от Господа нямаше да е същото. Бог е преценил, че е необходим такъв именно свят ( „И видя Бог, че е добро”), в който венецът да бъде човекът.

„При нас няма ваятели на словото и навсякъде се предпочита не благозвучието на изразите, а яснотата на понятията.” Това е правило в богословието, но то е валидно и във философията, историографията, литературознанието - изобщо в хуманитаристиката. Големите умове го спазват безпрекословно и успяват да изразят истината на своята мисъл.

Спазвайки това правило, ние се доближаваме до Божието съвършенство и до начина, по който Той е говорел и изпълвал със смисъл и воля Своите думи.

2.

Въпреки неприкритата си снизходителност, а дори и презрение, модерната човешка наука за произхода на живота не е отишла по-далеч от Библията и богословските анализи и прозрения на светите отци на християнството. Естествознанието, химията, физиката, биологията и другите науки успяха да вникнат дълбоко в механизмите, по които се изгражда материята, но не успяват да вникнат в нейния смисъл и в смисъла на нейното сътворяване. Поради което остават твърде далеч от първопричината на това творение. А без отговора на въпроса как и защо е създадена материята и целия живот не е възможно да се изучи тази материя.

За светите отци и за св. Василий като един от  тях изучаването на природата, нейното сътворение и устройство е възможност да се убедят още веднъж в Божието всемогъщество и да отдадат прослава на Бога и Божия промисъл. Това вече означава, че те се доближават повече до този промисъл и придобиват сетива и разум, за да видят не само сложостта на природата, но и нейната хармония, подреденост и естественост, простота на подредбата, която осигурява и възможността човек да се ползва от даровете й. Нищо друго не дава по-добра представа за необходимостта човек да бъде венецът на творението от начина и последователността, по които Бог е сътворил света. То е описано в Светото Писание, но не всичко е ясно и достъпно за обикновения човешки разум, поради което се е налагало тълкувание, уточнения, нови богословски доказателства.

Мисловната дейност в Средновековието, а и изобщо за православния християнин, е богословие. Дори и в т.нар. днес „точни науки”, които описват фактите и явленията, тяхната последователност и приложимост в практическия живот на човека, също са прослава на Бога. Те доказват правотата на Светото Писание, неговата абсолютна достоверност и истинност. Резултатите от изследванията им „се докладват”  в храма под формата на слова и проповеди. Такива „изследвания” са били особено популярни, защото са давали знания за природата, географията, геологията, биологията. И защото високата култура на византийската цивилизация е осигурявала на мнозина достъпа до подобни знания. И именно защото мисловната и научно-изследователската дейност е богословие, св. Василий Велики е автор на най-известното съчинение върху космогонията и онтологията, върху геологията и географията, зоологията и ботаниката, наречено „Шестоднев”. „Шестоднев” се разпространява в източно-християнските култури под различни редакции, които са самостоятелни произведения. Автор на българската редакция е Йоан Екзарх, един от най-великите български писатели, мислители и богослови в средновековната българска литература и култура.

„Шестоднев” е една от святоотеческите книги, насочени към изясняване на църковния догмат, принципен спор с противниците на Никейския символ на вярата,   негово важно развитие и обогатяване с аргументи. Например и най-вече, за Единния Триипостасен Бог: „Щом чуеш за Говорещия, незабавно присъедини в мисълта си и слушащия: Рече Бог: да бъдат светила. И създаде Бог двете големи светила ( Бит. 1:14,16). Кой казал и Кой създал? Не съзираш ли в това двойствеността на Лицата. Навсякъде с разказа тайнствено е посят този догмат на Богословието.” ( Свети Василий Велики архиепископ на Кесария кападокийска. Творения. т.1, с.156, Света Гора, Атон, 2008. Всички цитати са от това издание) „Обективният свят”, който е пред очите ни, свидетелства за правилността на утвърдения догмат и опровергава ученията на еретиците, които разделят и субординират трите ипостаси и не различават  природа от ипостас.

Бог е създал света и живота в него, назовал е предметите и явленията и е дал знаците, чрез които можем да разчетем Неговия промисъл. Чрез видимия и създаден от Него свят ние Го виждаме в цялото Му величие и всемогъщество. Това ни доказва в „Шестоднев” св. Василий Велики и това е методологията на богословието, естествознанието и философията му. Този начин на мислене и изследване позволява знанията да стават по-лесно достъпни и разбираеми, тъй като са обяснени чрез причините и Твореца на видимото и невидимото.

Св. Василий съизмерва истинската величина на Творението с ограничените възможности на човешкия ум да Го възприеме. Затова свежда мерките до достъпни размери, сравнява ги с човешките възможности, означава ги с познати думи. Думата съдържа обема на материалното и абстрактното по такъв начин, че този обем да се усети от човека и да го осъзнае в реалната му големина. Така постъпва и Самият Иисус Христос, говорейки с притчи и сравнения на учениците си и на народа. Така те успяват „да обхванат необхватното” и  видят в целия му ръст величието на Творението и Замисъла. В своя „Шестоднев”, инспириран от св. Василий Велики, Йоан Екзарх мотивира принципа на научното дирене и знание, към които светият отец се придържа и който е задължителен за християнството: „На разумния човек подобава да се придържа към следното: да вярва и да утвърждава всичко, което казва Св.Писание. И освен това нищо да не изследва, нито да гадае [или да се мъчи] до проумява, като иска да открие и да постигне нещо повече от това, което [ му е дадено]. Когато нещо не можем да си обясним с думи, тогава ни се дава да разберем, че има естество, което ние [не можем]да проумеем, и че то е създало всичко съществуващо. [От една страна], ние трябва да разберем природата на съществуващото, а от друга - да не я разберем. Ако ние можем да схванем и да разберем природата на който и да е предмет, понеже [това], в което сме вярвали, сме открили [с възможностите] на човешката мисъл, поради това трябва да бъдем още по-твърди във вярата. От това пък, което не проумяваме и не знаем, от него трябва да разберем, че съществува разлика, по-точно казано, извънредно и несравнимо различие между божественото и човешкото, т.е. между Твореца и сътвореното.” ( Йоан Екзарх „Шестоднев”, С. 2000, с. 133, превод от старобългарски проф. Николай Цв. Кочев, подч. м. - П.А)

3.

Проблемът за времето е проблем на християнската догматика, поради което се поставя и изследва в трудовете на светите отци. Той е изключително важен за доказване начина, по който е създаден света и по който се развива след това. Всичко създадено от Господа има начало, а следователно - и край. Времето нито е безначално, нито безкрайно. Но небето и земята са сътворени, както подчертава св. Василий, не във времето. Затова е  казано: „в началото”. Тук именно е заложен целият комплекс от диалектическо и богословско мислене, с който е надарен светият отец на Църквата. Той подробно анализира значението на думата, за да изведе смисъла на сътворението на „небето и земята” и очертае какво представлява времето. „Небето и земята” са сътворени, за да започне времето, т.е. за да започнат измененията в сътвореното, като то бъде допълвано и обогатявано от Твореца. Това е „началото на произхода на видимите и опознаване чрез сетивата неща след невидимото и умосъзерцаемото”. Но то според св. Василий не може да се определи кога точно е станало, но можеш да разбереш „от какво е започнало във времето първото движение”. Важното е да се опровергае еретическото твърдение, че светът е съвечен на Бога, т.е. без начало и край, че е Самият Бог. Бог е творец на всичко: на времето и видимия и невидимия свят.

Времето е съществуването на този свят, чието сътворяване е „в началото”. „Мойсей нарекъл началото на времето не първи, а един ден, за да има този ден по самото си наименование сродство с века.” Светът е във времето, но и времето е в света. Когато дойде краят на света, ще настъпи и краят на времето. Тогава ще настъпи вечността, в която няма да има нито минало, нито бъдеще и нищо няма да се изменя.

Св.Василий говори подробно за наименованията на времеизмерителите, защото те дават човешката представа за времето. Началото на времето е наречено „един ден, за да има този ден по самото си наименование сродство с века”. Ден от ден се разделят с нощта, а утрото е границата между нощта и деня. „Затова, за да припише на деня старшинство по съществуване, Мойсей първо дал име на края на деня, а после - и на края на нощта, тъй като нощта следва деня. Защото състоянието в света, което предшествало сътворението на светлината, било не нощ, а тъмнина; а онова, което станало различно от деня, е наречено нощ и му е дадено наименование след деня.”

Времето започва с началото на небето и  земята и продължава с цялостното устройство на света в последователност, която Бог определя според Своя промисъл за постепенност и пълнота. Светът не е създаден завършен на дело, но само в промисъл, който, както виждаме от книгата „Битие” в Стария Завет и от „Шестоднев” на св. Василий, се е изпълнявал постепенно. Светът се подготвя от Господа за появата на човека, комуто са необходими условия за живот. И Той му ги осигурява. По този повод Йоан Екзарх пише в своя „Шестоднев”: „Земята Бог дари с двойна чест: първо да ражда семена, а след това и живи същества. Това не е случайно. [Не защото] върху нея щеше да бъде жилището на човека, не само за затова, а и защото от тази земя щеше да бъде създаден човекът. Затова и Той, [т.е.Бог]я почете като майка кърмилница на това велико живо [същество]. Виж как всичко тук е устроено в определен ред. [Бог] най-напреде приготвил храната и след това въвежда този, за когото тя е предназначена. Така Той постъпи и при човека - първо му построи жилище и след това въведе [в него] господаря на жилището.

Самото време се създава в рамките на „един ден”. След този „един ден” то започва да тече и да се измерва. Затова, казва св. Василий, Бог не е определил създаването на небето и земята като „Ден първи”. Ден първи е след „Единия  ден”.

За средновековния човек разполагането във времето е съществен елемент от битието му на „венец на Творението”. Животните, растенията и предметите нямат съзнание за времето, макар да съществуват и живеят в него. Но те нямат потребност да преживяват промените; такава потребност притежава единствен човекът. Изгонен от Рая заради непослушание, отпаднал от вечността, той трябва сега да изпита несгодите на едно ново битие, да изтърпи послушание, докато не дойде отново Спасителят и възстанови изгубеното. Смяната на деня с нощта напомня на човека от къде излиза света и къде отива този, който отпада чрез греха от Божието благоволение поради непослушание и неподчинение от гордост и щестлавие. Но Господ не оставя без светлина и надежда дори и през нощта и дава небесните светилници за радост и упование, за намиране на пътя към спасението.

Чрез последователността на Творението светът е свързан неразделно със съставящите го части на видимото и невидимото. Бог „свързал целия свят, състоящ се от разнородни части, с някакъв неразривен съюз на любовта в единно общуване и в една хармония, така че части, доста отдалечени една от друга по положение, изглеждат съединени посредством симпатия”. Величието на св. Василий и на светите отци е в това, че могат с човешки думи да означат Величието на Бога, да покажат мащаба на Творението Му и да Го доближат до човешките представи. Тълкуването на Свещеното Писание е всъщност намиране на човешки думи, с които то да се направи достъпно и разбираемо. Тук също проличава Божия промисъл: Господ намира човеците, които боравейки с думи предават Завета на останалите. Защото не всеки е в състояние да обеме мащаба на мирозданието, да си представи величието на станалото и ставащото, чрез които Бог показва Себе си.

Св. Василий проследява последователността и логиката, с които Бог допълва „небето и земята” и създава във всеки един от следващите дни целия материален и духовен свят, за да се появи необходимостта от появата на човека и изпълването на цялото чрез нея. Божието творение не е произволно, не е каприз и безразборно натрупване на материя, а целенасочено действие и мащабен замисъл. Смисълът е преди всичко в това да помага на човека да се осъзнава и да се стреми към съвършенство. Например, когато говори за създаването на небесните светила, св. Василий отбелязва: „Затова, като наблюдаваме луната, можем да опознаем самите себе си и да добием представа за бързата превратност на всичко човешко, да не ценим високо житейското благополучие, да не се възхищаваме на могъществото си, да не се превъзнасяме с несигурното богатство, да презираме плътта, за която е присъща изменяемост, а да се погрижим за душата, чието благо е непоклатимо”. Изводът идва от размишленията за луната, която гледана от земята, променя своята големина, като една част се вижда, а друга не, в определен момент се изпълва цялата от светлината на слънцето, после пак става друга. Физическите причини за това са ясни, но те не са достатъчни, за да обяснят явлението, което Бог е вложил в съществуването на това небесно тяло. Св. Василий добавя: „Затова измервай луната не с око, а с разсъдък, който при откриване на истината е много по-точен от очите”.

Волята на Бога за устройване на живота се проявява по различен начин за отделните видове органични и неорганични негови съставки. Когато заповядва да се създадат неорганичните съставки, Той казва „Да бъде!” или „Да бъдат!”. Но за живите същества Той определя: „Да произведе земята” или „Да произведе водата!”. „Да произведе водата. С това ти е посочено, че плаващите животни имат естествено родство с водата.” Същото се отнася и за произведените  от земята. Човек трябва да познава тези особености и да не се мъчи да пригажда едните към другите, да замества естествената среда на едните с тази на другите и да не насилва естеството.

Животните и растенията нямат разум, но в инстинктите и съществуването им има голяма поучителна логика, която човек трябва непременно да познава и следва дори и като нравствено правило. „При тях (при рибите - П.А.) има и нещо заслужаващо подражание. По какъв начин всеки вид риба, като получи за свой дял подходяща за себе си област, не извършва нашествия в областите на другите видове, а живее в собствените си граници.” И малко след това: „Никой да не се извинява с незнание. В нас е вложен природен разум, който ни учи за усвояваме доброто и да отстраняваме от себе си вредното.”

Бог създава човека разумен и свободен, като му дава правото сам да избира и решава в рамките на определени правила, въведени в живия и неживия свят, в който е поставен да съществува. Целият свят му е предоставен, за да се ползва от него, но и да се учи. На какво да се учи? Преди всичко да се спазва редът, защото в него е свободата на избора и силата на разума. Бог не случайно създава човека „по Наш образ и подобие”, а не е оставил земята да го произведе - или водата. Той го натоварва по този начин с огромни права (да бъде господар на цялата природа и да се ползва от нея), но и с огромна отговорност чрез „образа и подобието”. Човекът е бил безгрешен и това му качество определя целия ред на съществуването му. Но човекът е създаден от всичко, което преди него Бог е сътворил. В това също има блага логика и твърд ред, за да може човекът да се разположи в среда, която му е родствена по материя.

И най-важното: душата му е безсмъртна!

4.

Истинската вяра, казва Йоан Екзарх, повтаряйки св. Василий Велики, „се разкрива посредством значението на думите”. Историята на християнството може в някаква степен да се определи и като история на намирането на думи за изразяване на Божията същност, като история на формирането на богословския език, на уточняване на понятията: „в струващите ни се понякога дребнави спорове за отделни думи, пише големият руски богослов и историк на християнството прот. Александър Шмеман (1921-1983), /…/ се поставя началото на съзряването на съвременното човешко съзнание, на вярата на човека в силата на разума и в свободата, на безстрашната среща на реалността - такава каквато тя е, защото има нещо, което е по-силно от нея, и това е Истината.” (Александър Шмеман. „Историческият път на Православието”, С., 2009, стр. 154) В тази история ролята и мястото на св. Василий Велики като един от „великите кападокийци” (заедно със св. Григорий Богослов и своя брат св. Григорий Нисийски) са изключително важни и първостепенни.

Космогонията и антропологията на „Шестоднев” от св. Василий Велики се опорите на неговото проникновено богословие, което възхвалява Бога, но и очиства учението от еретиците. Светият отец ни показва един забележителен и проникновен начин на мислене, към който не е зле да се стремим и ние днес.