Иван Енчев

Петър Ангелов чете книгите ми, както дяволът чете Евангелието  

С огромно съжаление съм принуден да отговоря на статията на г-н Петър Ангелов, публикувана в е-списание „Литературен свят” под заглавие „Наградата „Паскалев” е опорочена”. Сигурно и най-неутралният читател усеща болезненото му намерение да ме омаскари. Прощавам му „закачката”. Такова е неговото мнение за творчеството ми. Завистта няма почивен ден. Пък Господ да го съди за фриволните му измишльотини по мой адрес.

Първо. За т. н. „плагиатство”.  Вече повече от двадесет и две години се срещам с читатели и винаги изтъквам, че ползвам творчески много спомени на очевидци, документалната книга „Разорението на тракийските българи” /1918/ от проф. Любимир Милетич и публикациите на други изследователи на темата за бежанците. Освен това включвам изтъкнатия учен в сюжета на моето повествование, когато той прави анкета сред пострадалите българи в Беломорието. На П. А. не му е познат този честен способ за показване на най-достоверния източник на отразяваните исторически събития. По неговата логика стотиците автори, които създават творби /книги, филми, картини, музика/ по библейски сюжети, са все плагиати от Библията, най-известното документално произведение.

Второ. За образите на войводите. През 1988 г. на премиерата на повестта „Кървав пелин” в Маджарово дъщерята на Димитър Маджаров лично ми благодари, че съм показал баща й точно какъвто е, сякаш съм го виждал на живо.

Трето. За имената. П. А. щом твърди, че основните ми герои бежанците Яна, Андрей, Стойо, Мата са с нехарактерни имена за българите от Западна и Източна Тракия, значи е по-голям езиковед и граматик, отколкото изглежда. /Иронизираната/ Яница е внучка на Яна и е родена през 1957 г. в днешна България. Янислава пък е правнучка на Яна и е родена 1984 г.

Четвърто. За „отцеотстъпничеството”. П. А. още витае в една отминала догматика и не е разбрал, че аз не пиша шаблонни биографии, а художествени произведения за трудното помирение между всички хора, родени и живеещи в България. Той не е и помирисвал творбите на класика на българската литература Йордан Йовков. Нито пък е чувал за немалкото народни песни, в които се разказва за драматична любов между млади българи и турци.

Пето. „Проникновеният читател П. Ангелов” така и не е проумял, че действието на моето повествование не се развива само по време на бягството през Родопите. Сюжетът обхваща период много преди и след трагедията на планинския преход.

Шесто. За отразяване на тракийската тема председателят на СТДБ Костадин Карамитрев ми е връчил златен медал „Капитан Петко войвода”.

Седмо. В статията си Петър Ангелов послъгва доста яко. Ето само някои от неговите злобни уйдурми.

Той твърди, че повестта „Кървав пелин” /1988/ в трите си публикации била обявена за първо издание. Истината е друга. В книгата „Чедата на Тракия” /1992/ под заглавието „Кървав пелин” /стр. 2/ пише: „Второ преработено издание”. „Тракийско разпятие” /2004/ пък е: „Преработено издание” /стр. 4/. Тъкмо тази книга е издадена от Петър Ангелов като директор на изд. „Български писател”. И още нещо, той е художник на корицата на изданието. А след седем години хули „общия ни продукт”. Християнски морал, няма що!

Пък за романа „Кървав пелин” /2008/ направо си криви душата. Абсолютно няма как да не е първо издание.

И друга лъжа. Слав Хр. Караславов през 1987 г. едва ли би одобрил за издаване с твърди корици и обложка повест, която е отхвърлил. Нещо повече, тъкмо той ме окуражи да напиша продълженията на сюжета и на 2 ноември 1989 г. подписахме договор за издаване на новата книга. Тя беше включена в каталога на Издателството на Отечествения фронт за 1990 г. - 388 с., твърда подвързия с обложка, тираж 25 000 бр. Беше подготвена за печат, но поради известните политически събития не беше реализирана тогава.

И поредната лъжа, заявена от П. А. като „още една хитрост Енчева”. Не е вярно, че записаната в библиографията ми обзорна статия на Живко Тенев „Романът „Кървав пелин” видя бял свят след двадесет години” била измислица за бр. 76 от 30 септември 2008 г. на в. „Тракия Труд”. Това вече е капак на злобата махленска!

Осмо. „Рецензентът” прави абсолютно нелогично и нечестно тълкуване на книгите ми. Посочва откъси, извадени от сюжетния контекст. Епизодите са изопачени от тенденциозното им преразказване и посочване на конкретни страници, за да се заблуди читателят, че това са думи от художествения текст. Господинът съвсем назидателно ме отъждествява с литературния ми герой Благой Пелинов, за да ме иронизира, че съм се самообявил за класик /„Студено кафе”, стр. 35/. Опазил ме Бог да се надценявам при такива велики мои съграждани като П. А.

Девето. П. А. премълчава публицистиката ми и другите мои книги /поезия и белетристика/, които също са включени в цялостния ми актив за присъждане на националната награда „Александър Паскалев” преди повече от три години. А той се сеща чак през 2011 г., че тя е „опорочена”, защото не е присъдена на него.

Десето. За романа „Кървав пелин” /2008/ получих националната литературна награда „Георги Караславов” /2010/. Това мое поредно отличие вбеси г-н Петър Ангелов, свикнал на номенклатурен ореол в града още от времето, когато беше зам.-председател на ОНС в Хасково и отговаряше „за продукция зад над 250 милиона лева” /според интервю на П. А. в столичен вестник през 2008 г. по случай 70-годишнината му/, барабар с окръжната култура. А сега изведнъж някой се опитва да го засенчи. /Сакън! Не съм такъв човек/.

Ето защо тиражира за мен всякакви задкулисни и явни интриги.

 ——————————

В печата са публикувани повече от 20 положителни отзиви за моята литературна поредица „Чедата на Тракия”. Ето някои от тях:

Георги Вълков, д-р на историческите науки, редактор: „Много сгъстени са боите, с които авторът си е служил. Успял е, сполучил е да вплете съдби на исторически личности, най-вече на войводите Руси Славов и Димитър Маджаров, с литературни герои… Неговите обобщени образи - Яна и Андрей, израстват пред очите ни като живи, като да са живели на тоя свят и страдали в онези жестоки времена. И ние се разделяме с тях с обич и тъга. И в същото време сме и горди с волята и характерите на тези мили сънародници, които въпреки всичко преживяно, са имали съзнанието да държат на народността си.

Мисля, че и много други народи… биха чели „Кървав пелин” с голям интерес. А това вече е многозначително. Нещо повече от възхвала на тази НАСИТЕНА С ВИСОК ПАТРИОТИЧЕН ЗАРЯД ТВОРБА.”

/Из “Като падаща звезда”, предговор към повестта „Кървав пелин”. Издателство на ОФ, С., 1988/.

Проф. Михаил Василев, литературен критик: „Белетристът избира за героиня онази млада българка, която жертва честта си, за да спаси от гавра любимия си. Така се случва, че тя носи повече мъжество, което говори за смел дух и освободеност от предразсъдъци. Но в този сериозен психологически план тя е някак двойно наказана от съдбата - веднъж е загубила всички близки, освен баба си, а втория път я напуска защитеният от нея мъж, изтълкувал саможертвата ? като прегрешение. Така че изоставената и прокълната тракийка с подкрепата на старата жена /баба Яна/ ражда детето, принадлежащо на завоевателя, и го възпитава като български гражданин…

По тези причини кратката трагедийна повест „Кървав пелин”, посветена на българските тракийци, останали без дом, близки и роднини през фаталната 1913 година, се превръща в ИСТИНСКА АПОЛОГИЯ НА НАРОДНИЯ ДУХ ЗА ЖИВОТ под знака на изконните обичаи.”

/Из “Кървав спомен”, в. „Литературен фронт”,С., бр. 37, 1988 г./

Мина Карагьозова, поет, литературен критик, педагог: „Много е трудно да пишеш за страданията и оцеляването на своя народ във времена на насилие и геноцид, когато вече съществуват книги на същата тема като „Време разделно” на А. Дончев и „Цената на златото” на Г. Стоев. Читателят неизбежно прави паралел между книгата на Иван Енчев „Чедата на Тракия” и тези нашумели шедьоври. И за сетен път се убеждава, че единна ценностна скала, по която да бъдат подреждани художествени произведения, не съществува…

Тук се проявява българката - пазителка на рода. И неслучайно баба Яна бърза да ожени Андрей и Яна, а после се радва на правнучето, нищо че е от турчина - това е животът, а той е много по-древен и стои над всички национални разпри и зверства. И трябва да бъде продължен напук на някои морални табута и напук на насилията и непосилното бреме на живота. И е парадоксално, но обяснимо, че Яна назовава невръстния си син Андрей - да продължи рода и името на нейния изчезнал любим. Това е нейният, макар и обречен, опит за „асимилация” - да възпита детето на Адем като българин. И затова тя е готова да пожертва всичко - сигурност, пари, дори да запали дома си - т.е., да посегне на нещо свещено по тогавашните понятия…

ТОВА Е КНИГА ЗА СИЛАТА И ЖИЗНЕНОСТТА НА БЪЛГАРИНА, за неговата съпротива срещу опитите да бъде унищожен българския дух, за безсмъртието на българщината във времето и пространството.”

/Из „Книга за силата и жизнеността на българина”, в. „Шипка”, Хасково, бр. 55, 23 март 1993/ 

Петър Хаджинаков, литературен критик, институтски преподавател: „Повестта „Кървав пелин” разглежда проблемите на сложните и драматични политически събития, борбите и войните, въпросите за насилието над човешката личност в региона на българските земи от Западна и Източна Тракия…

Словото в тази творба притежава силата на емоционално внушение, магически ритуал и заклинание. Чрез трагичната съдба на Яна и Андрей е разгърната историческата епичност на повествованието. Драматизмът на любовта им е анализиран многоаспектно… Тази обречена любов минава през изпитанията на времето - тя е поругавана и отричана, благославяна и възвеличавана, умъртвявана и възкръсваща. С ефективни визуално-пластични картини писателят ни въвежда в света на ужасите, на апокалиптичните предчувствия и безизходици.”

/Из “Достойнствата и превъплъщенията на таланта” стр. 149-151. „Психографски етюди”, 2007/.

Недялко Бакалов, литературен критик, журналист: „Няма нищо по-фантастично от реалността”. Цитирам тези думи на великия руски писател Ф.М.Достоевски не за да оневинявам Иван Енчев пред неговите ортодоксално мислещи читатели от тракийската диаспора. По-скоро - да защитя правото му на художествено обобщение на непредсказуемите превратности на човешката съдба. Знам, че трудно обяснимата и греховна привързаност на бежанката Яна към нейния изначално програмиран враг Адем би стреснала и дори отблъснала мнозина привърженици на традиционната тракийска кауза. Но би ли могъл някой да каже, че това не е ставало в живота? По онова жестоко време на етническо противопоставяне между християни и мюсюлмани младата Яна жертва честта си, за да спаси живота на своя любим Андрей, когото насилниците от една башибозушка банда, предвождана от Адем ефенди /роден от помохамеданчена българка/, по милостиня оставят жив, но го лишават за цял живот от мъжката му сила. След като Андрей я изоставя, не разбирайки нейната искрена саможертва, тя постепенно се привързва към Адем. Безсилна е пред неговата странна любов към нея и пред зова на своята човешка страст. Отваря вратата на къщата си за друговереца. Ражда му син /бъдещият д-р Беломорски/, но го кръщава Андрей, на името на своята първа любов. В последните години на своя живот възрастната Яна заклева внучката си Яница да я погребе в общ гроб с Адем и да им постави надгробен паметник с кръст и полумесец, помирени от смъртта. 

Това на пръв път доста ШОКИРАЩО ХРУМВАНЕ НА АВТОРА СЕ ПОТВЪРЖДАВА ОТ РЕАЛНОСТТА. В едно регионално приложение на столичен вестник за Източна Тракия прочетох, че край Казанлък имало гроб на турски пълководец от славянски произход, побратим с известния Чайковски паша, загинал някъде в подстъпите на Шипченската епопея, и удостоен посмъртно с надгробен камък, увенчан с полумесец и кръст…

В родната ни история не до всяка Яна има по един Балканджи Йово, разчленяван на късчета в името на родовото оцеляване. Повечето Яни са принудени да оцеляват главно благодарение на собствените си възможности. Както е казано още в Библията - който няма грях, нека хвърли камък по тях. Сетне неизбежно идва времето за събиране на хвърлените камъни.

/Из „Бавният огън на помирението”, сп. „Читалище”, С., кн. 9-10, 2007 г., с. 38-39/.

Димитър Златев, писател, институтски преподавател: „Младата литераторка и журналистка Яница Андреева /в романа „Бавен огън”/ съчетава богатата душевност на своята баба Яна с непреклонната воля на съвременната разкрепостена интелектуалка…

Тази нравствена философия ще даде сили на внучката да изпълни последната заръка на баба си: в един гроб да събере костите на Яна и на Адем, под един мрамор с кръст и полумесец, обявявайки се срещу позицията на близки, съселяни и свещеници. Но постигнатата мъдрост от възрастната Яна и младата Яница в живота не се налага лесно. Анонимен „патриот” ще издълбае от надгробния камък знаците на несъвместимите религии. Когато д-р Беломорски разбира, че в гроба на майка му са погребани костите на кръвния му баща, изживява психологически срив, пада на гроба, покосен от инфаркт.

Така Иван Енчев отразява и своята позиция в голямата съвременна дискусия по етническите проблеми и пътя към омиротворяването на размирните Балкани. Това придава и ОСОБЕНА ОБЩЕСТВЕНА СТОЙНОСТ НА НЕГОВИТЕ РОМАНИ по посоката на минало-настояще-бъдеще.”

/Из „Роман на полемики и страсти”, в. „Словото днес”, бр. 31, 25 окт. 2007/.

Йордан Нанчев, литературен изследовател, юрист: „В образа на онази Яна, към който очевидно са насочени предпочитанията на автора, са съчетани чертите на една вечна българка. Тя е още почти дете, когато душата й е осланена. Свидетелка на насилията, които като по чудо все я отминават, тя всъщност преживява много по-дълбоко и страшно трагедията на своя народ, на своето семейство. И ето че в нея сякаш възкръсва вечната участ на българката, завещана й от вековете на робството - въпреки всичко да отстоява своя български корен, въпреки страданията и посегателствата, да бъде крепителка и продължителка на българското племе. Това й вдъхва сили за съпротива, помага й да се бори и да съхрани себе си… Дори след най-страшното, тя пак ще скъта дълбоко в себе си една светла и топла искрица, от която винаги могат да изгряват и да се възраждат мечтите й…

Ето, такава е тази героиня - и безпомощна, и унизена, и дяволито усмихната, и влюбена, и жертвена, и непокорна - вярна само на себе си, на своята здрава кръв, на своята родова принадлежност. Нея не може да я разбере и отново да я приеме Андрей, нея не може да я задържи, въпреки всичко, и Адем ефенди, но и двамата сякаш са орисани да погубят живота си за нея. А ЯНА Е ТАКА ВЪЗВИСЕНА В СВОЯТА СУРОВА УЧАСТ, че няма как да принадлежи само на един мъж, след като вече принадлежи на България, на своя народ, комуто оставя най-скъпото - синовете си. Авторът не крие своята болка и съпричастието си към саможертвата на тази героиня, чийто образ е едно от художествените му постижения, към мъжката драма на Андрей, която е не само ефектно хрумване, а психологически се обосновава и изстрадва. Дълбоко покрусен, но и съвсем по човешки този герой приема и понася своя безнадежден кръст на съпруг без съпруга, на баща без син, на мъж без мъжка чест и достойнство. В оная безпаметна нощ, когато подвластна на женския си инстинкт, Яна отива след Адем, за да го опази, и се оказва излъгана, Андрей сякаш изтръгва сърцето си. Животът му след това е само спомен - спомен за Яна, спомен за любовта, спомен за щастието, което така скоро и безвъзвратно са му отнели…

В крайна сметка може да се каже, че както едноименната повест преди години, така и новият роман „Кървав пелин” /2008/ са ВПЕЧАТЛЯВАЩИ ХУДОЖЕСТВЕНИ ДОКУМЕНТИ за една позабравена епоха от нашето недалечно минало, епоха, в която - нека си послужим с думите на народния поет Иван Вазов - има нещо, „що разтупва нашите гърди” и ни прави съпричастни.”

/Из „Повторен успех”, в. „Литературен глас”, Ст. Загора, бр. 139, 2008/

Никола Иванов, литературен критик, педагог: „Романът „Кървав пелин” е още една гледна точка и личен поглед към трагичните исторически събития, за които става дума. Творбите от поредицата са успех за Иван Енчев и са сред книгите, които допълват и обогатяват литературата ни по болезнената тема за нерадостната съдба на българите от Западна и Източна Тракия.”

/Из „Историческа памет”, в. „Словото днес”, С., бр. 5, 12 февр. 2009 г. и в „Едно към едно”, Беллопринт, 2010, стр. 131-132/.

Димитър Танев, литературен критик, редактор: „Наистина много нещо е попил и наредил този роман, макар не особено обемист като формат…

В цялото повествование  - и особено чрез „посредството” на героя си Панчо Петров и извадките от неговия съкровен бележник - авторът ни представя свои афоризми, сентенции, малки есеистични фрагменти с поетична или философска закваска. Нека цитираме за илюстрация първото, началното изречение от книгата и с това /удовлетворени!/ приключим оценката си за „СТУДЕНО КАФЕ” КАТО ЕДИН ДОБЪР, ПРАВДИВ СЪВРЕМЕНЕН РОМАН: „Лятната нощ се усмихваше сладко насън като току-що заспала млада жена, обладана от ангел с мъжка страст. Далечните първи петли спяха втори сън и сънуваха, че са лебеди”.

 /Из „Провинциализираният” образ на общия ни делник”, в. „Словото днес”, С., бр. 22, 24 юни 2010/.

Пенчо Чернаев, литературен критик, редактор: „Вторият дял /на романа „Студено кафе”/ е вече по-детайлно запознаване с персонажите, навлизане в съдбите им, изживяване с тях на лични и обществени болки и колизии. Тук виждаме, че НЕЩАТА НЕ СА ТАКА ПРОСТИ, както изглеждат на повърхността…

В тази част на романа са и по-дълбоките екзистенциални проблеми на отчуждението между хората и за самотата, за любовта и страстта, за семейството и обществото, за индивида и съвремието, за живота и смъртта. Те са написани със зрелостта, мъдростта и професионалното майсторство на автора. Не случайно за своята белетристика писателят получи националната литературна награда на името на Георги Караславов.”

/Из „Пано за Тракия”, в. „Новият пулс”, С., бр. 5, 2010 г. и в „Бяла книга - черно просо”. Рал Колобър, С., 2011, стр. 29-30/.