Валентин Найденов

Наближаваше отново Нова година, възрастните стареят, децата растат, това е неумолимата логика на живота. Всичко тече, всичко се разваля и крановете в кухнята капят; с тръбен ключ и кълчища в джоба отправях нашенски благословии към всички водопроводчици и катерех запъхтян стълбището към деветия етаж: за кой ли път асансьорът беше заседнал! Изглежда за чешмите се сещаме единствено преди Нова година, за чешмите и за жените - търсех шегата. Дребните несполуки ни съсипват живота.
Въоръжен и пламнал, с тежкия тръбен ключ, не изпитах и капчица страх пред полу открехнатата врата на апартамента. Преди Нова година един гледа сватба, друг - брадва…Един нашенец си загубил пастърмата. Не ме е яд за пастърмата, дето загубих, рекъл нашенецът, ами ме е яд, че оня, дето ще я намери, няма остър нож като моя, ами ще я изхаби, додето я реже. Не ме е яд, че ще ми откраднат микроскопа, ами ме е яд, че ще го развалят. Крадецът, разсъждавах пред открехнатата врата, и едва ли е научен работник. Минавам за щедър, готов съм и ризата на гърба си да подаря, обаче не мога да понасям, ако някой ми пипа микроскопа. Моят микроскоп е с един окуляр, съвсем стар, изровен от вторични суровини, вероятно е бил притежание на противомаларична станция, която по-късно прераства в санитарно противоепидемична станция, а днес санепидстанциите имат ново наименование наричат се Хигиенно-епидемиологични инспекции. Преспокойно бих могъл да подведа читателя с твърдението, че този микроскоп е зестра, донесена от мама, притежание на нейния баща, който е бил професор. Авторитетно щеше да звучи това твърдение - микроскоп семейна реликва, предавана от поколение на поколение. Дано един ден моите внуци проявят подобно отношение към стария ми микроскоп. Ще разказва това поколение за своя дядо, който с тръбен ключ в ръка е спасил семейна реликва. Така, че освен повредени кранове и тръбен ключ, имах и мотив за своето деяние. Моят дом е моята крепост, нагорещи се желязото в десницата ми.
За мое разочарование в къщи не беше се вмъкнал крадец и все пак предчувствието не беше ме подвело. Синът ми и друго непознато за мен, с черни очила момче си играеха на микроскопа. На нелепия ми въпрос, защо пипате микроскопа, синът ми без да се обърне към мен, отвърна през рамо: „Сляп ли си?” Все още не съм ослепял, рекох ядосано, сто пъти съм ти казвал да не ми пипаш микроскопа. Този оптически уред не е за игра. Непознатото момче повдигна късо подстриганата си глава, черните му очила отразиха следобедното слънце, мълчеше и не трепваше - същински внук на гангстер!
Това е моят баща, представи ме на бързо моето продължение. Моят баща е лекар по отровите. Гостенчето даже не благоволи да се ръкува. Още сте малки, ще повредите микроскопа, потърсих назидателен диалог с двамата. Гостенчето си намести черните очила и протегна двете си ръце към микроскопа.
- Татко, Савко е мой приятел. Той не може да вижда с твоя микроскоп.
- Може ли да ми покажете как се вижда с вашия микроскоп - обади се внезапно гостенчето.
Дума да няма, животът винаги ми предлага своите изненади. Не изпуснах тръбния ключ. Приседнах подкосен на дивана. Винаги преди Нова година …Запознали се съвсем случайно и както си му е редно при децата - бързо се сприятелили. Гостенчето показало и изгорените си очи. Лесна работа, утешил го синът ми, баща ми има един стар микроскоп, с който всичко можеш да видиш.
- Добре - изправих се бавно - гледайте с микроскопа, колкото искате.
- Този микроскоп е повреден - продума гостенчето - нищо не мога да видя с вашия микроскоп, чичо.
С усещане за удар в корема прибрах микроскопа в гардероба. Влязох в банята, водата шуртеше от повредените кранове, а гърлото ми пресъхна. С просълзени очи съумях да ремонтирам крановете. Гостенчето беше си отишло.
- От какво е ослепял?
- От войната. Брат му е бил убит. Той няма пръсти и на лявата си ръка.
- Кой?!
- Савко. Много хубаво може да рисува.
Играли са на война, Савко си е повредил очите, а по-големият му брат е загинал при експлозията на едни от онези бомбички, които често избухват по време на футболни мачове. Не ме питайте за повече подробности. Аз не зная дали страданието на душата, не превишава страданието на тялото; не зная също така, докъде се простират границите на чувствата. Мнозина от нас са чели книги за слепи писатели, слушаме и стихове, и музика от слепи поети и музиканти, могат да се посочат и примери: Николай Островски, Рей Чарлс, Петко Стайнов. Мога да разказвам с часове за моя приятел от Ямбол - поета Георги Братанов.
„Ами играли си на война”. Думите са слепи пред цветовете. Жена ми на няколко пъти си поплака - Савко с лутане намираше четката и водните бои, чашката с вода и белия лист за неговия акварел. Един ден работата потръгна …. Вместо да рисуват на отделни блокчета, децата намериха изход в затруднението: синът ми държеше четката, а Савко му говореше тихичко: „Нарисувай слънцето оранжево като портокал. Нарисувай покривите на къщите като червени малини. Вземи да направиш гората зелена като шапката на мама.”
Така двамата нарисуваха много картини, които не са за очите на възрастните. Онова, което изобразяваха, беше като военните филми, тягостно като репортажите на телевизията от Бейрут, в техните детски рисунки горяха пожари, избухваха бомби, взривяваха се ракети над космически градове, ураганът помете птици, коне и камили, помете и два лъва.
- Чичо, ние рисуваме войната. Хубаво ли я оцветяваме? - питаше ме навремени Савко.
Аз продължих да мълча и да си мисля дали войната, или пък страхът от войните не е най-големият и най-страшният замърсител на околна среда, в която дишаме, работим и живеем - ние, невинните.

1985