Иван Есенски

МЕЖДУВРЕМИЕ

Тия дни като бездомни стършели
разпиляха кошера на лятото
и сега над пасбища и вършини
капе мед високо от жилата им.
Грабнали на гръб топуз-кантарите,
циганите тръгват към чужбините -
свършиха с теглилките в България
и ни я оставят като минало.
Тук сме вече
              само половината.
В миналото сбирахме с пчелиците
лястовичи сенки в детелината,
за да пеят с бяла радост жиците.
Махалата вече бърка песните,
пък и оредяха вечеринките -
надве-натри дават тон по есенски,
а нататък карат пак по динковски.
Мръква се.
             Жълтее по баирите.
Някъде високо над Тополница
зимата - красива буца сирене,
зрее в саламурените облаци.
Мръква се.
             Над пасища и сечища
рачешката пъплят сенки мършави.
Спомените също са отечество.
И родина на бездомни стършели.

ЛИТУРГИЯ ЗА ИВАН ДИНКОВ

С героичен гръм на жаби тромби -
миг преди денят да задими,
ордите на охрата
                  в октомври
завладяват моите земи.
Робството е чисто и красиво.
Как ли ще изглежда след това?!
Троскотът
                подсказва услужливо:
„Всичко живо тука е трева!”
Тук си вече - в корена му вечен,
в жълтата прегръдка на пръстта.
Тук си.
          И така те няма вече,
че ме хваща страх за вечността.
Страх, че никой не извика: „Сбогом!”,
че наум дори не изшептя.
Че от трън прескочихме на глог и
миналото пак ни сполетя.
Робско време - ненаситно, мръсно.
Ненародът е навел очи,
вири храбро в джоба среден пръст, но
преклонил главицата, мучи:

„Мир да е и да не барат ляба,
па ша траем, че солтъ е кът….”

И потеглят три синджира жаби
героични песни да тъкат.

Другото е
                 монолог за двама.
Стой си там зад жълтата черта!
Тук така те няма, че те няма
даже в мемоара на смъртта.