Йото Пацов

В началото на Пустинята е отсичането на Дървото.
Хората са произлязли от Гората.
Произлязли са тук, сред тези валчести хълмове, сред които сега се оглеждам и се питам: хора ли сме или какво? В средата на своя път ли сме, или отиваме към края му? Владеем прекрасната способност да живеем ден за ден, да забравяме ден за ден - това е гибел. Моят стогодишен прадядо Васил Сердаров, писар и стамболовист, като погледал една неделя шаренията на селското хоро, раздрусано от кръшната свирня на кларинета и флигорната, баса, барабана и акордеона, се позасмял и рекъл:
- Вятър свири, вятър играе…
Знаел за какво говори. Пред светлите му очи се изнизали години и десетилетия, в които вятърът на цивилизацията излизал като с език от хълмовете горите столетните дъбове и липи, шестили и габъри, ясени и тополи, трепетлики и явори и те се стопили в огнищата, почернявали по таванските гредореди, жално скърцали в осите на коли и каруци, пращяли от напън в рала и кремъчни дикани. Пътят на хляба към трапезата на селянина започвал с брадвата, с търнокопа, с който требел от сечищата мощните коренища, за да оголи земята, беззащитна и плодоносна, та хората да я оплодят със семената на хлебните треви. После - сърпът с кремъчните люспи, заглобени в гръничевия кривул, диканята на гумното, дъбовите оси на воденичните камъни, брестовите брашненици, трепетликовите нощви, огънят - чак докато питата хляб изгрее върху синията с топлика на слънцето и аромата на живота. Горите си отивали, хората прииждали и само малцина от тях усещали това като нещастие. Един от връстниците на моя прадядо, дедо Мино, селото запомнило с това, че чакал другите да заспят, та да дръпне от огъня недогорелите главни - да не горят напразно. Когато ранен сняг огъвал доземи дърветата и кършел клонака, пак той отивал в гората, пъшкал и охкал, защото усещал тази болка своя. Под дъбовете тогава чисти и радостни сълзяли изворчета, във всеки дол бистри и мътни лъщяли локви, в тях се каляли биволите и пиели вода конете, жаби вечер викали „какво” и „как”, по тинята се плъзгали елегантни жълтоухи змии… Няма ги локвите и изворчетата, защото я няма гората, свила се е само в дълбоките оврази, полето е олисяло, само самотни дървета по припеците са спомен за онова време… Няма гори, няма локви - черното тръне а-ха ще влезе в малолюдното село, небето е сухо и празно без зеления килим под него. И сега, като съм се изправил под редките дъбици на Големата рудина, виждам само ниви, изнемогващи под зноя, и сред тях - тази, в Танчовското, където всеки март, преди дори да се разлисти, цъфтеше Личковия бряст, за да пръсне през май из цялото поле своите крилати орехчета, своите миниатюрни сърчица в напразен порив на любов към света, който така зле обитаваме… Няма го вече, станал е на закачалки за дрехи и кухненски столове, на паркет и дърва за огрев. Няма го вече, но обичта ме води отново тук, където корените му пиеха вода от земята, защото от тази земя са и соковете, които сърцето ми тласка по жилите на моето тяло. Донасям тук болката и радостта си, но вече няма пред кого да се изповядам, няма пред кого да коленича с вяра и надежда:
- Ваше Величество!…

***

Така съм чувал от майка си - когато съм бил бебе тя ме задявала в цедилото, нарамвала мотиката и с другите поемала към Танчовското - там бил имотът на дядо. Насред нивата дигал къдрава китка в небето бряст - прадядо ми Васил разправяше, че бил дете, когато неговият баща изтребил гората тук за ниви, и само това дърво оставил - толкова му харесвало с гъстия си светъл листак, със силното си право стебло, с разпречените си кажи-речи сред облаците клони. Та на най-долния от тях мама връзвала цедилото и отивала да копае. А брястът сам полюшвал люлчицата ми, в цялото поле само под неговия листак имало хладинка за мен, и при най-лекия ветрец той ромонял с листенца, отронвал върху ми сенчица, слънчице…
Първият ми детски спомен също е свързан с него - когато наближи време за обяд и нашите, хванали браздите, се загубиха към горния край на нивата, аз се покатерих от клон на клон до върха, скрих се в кичестата зеленина и зачаках. Отначало ме беше страх, като погледнах къде е останала земята, свят ми се зави, но само още по-силно се вкопчих в живите клони. После страхът ми премина, брястът ме полюшваше тихичко, като да ми казваше с шепота на листенцата си - не бой се, нали сме приятели, аз и дедо ти съм люлял така, и татко ти, и твоите деца ще полюлея един ден… Не се мина много време и всички се събраха в сянката на дървото за обяд - тогава и се сетиха за мен. Мама ме повика - и аз й се обадих от високото. Тя се уплаши, докато слизах ме гледаше с побеляло лице, когато ми помогна да скоча от последния клон на земята усетих, че ръцете й са ледени. После ми оправяше дрешките и с преправен глас ме гълчеше да не се качвам друг път така. Милата мама…
Нали беше в нашето - аз си го своех бряста, не давах на другарчетата си да се качват по него, плашех ги, че има мравки, които щипят страшно, че в корените жужи гнездо стършели, че по клоните му се препичат смоци. А истината бе, че се страхувах такива разбойници като Лаката и Данчо да не развалят гнездата в клонака, защото песента на птиците беше гласът на дървото, то другаруваше с тях, даваше им подслон и почивка, а те отърваваха листенцата му от косматите гъсеници. Най-обичах да ида там, сред гнездата, да обрикрача два клона, да се облегна удобно на трети. От този престол гледах огледалата на вировете, златните пръстени на слънчогледите - слънчица, лъскавите тежки синджири на изораните ниви. Около мен прелитаха ята скворци, горди и красиви гривяци, самотни соколи-ловци, кресливи сойки и свраки. Виждаха ме, изплющяваха уплашено с крила и бягаха, защото бях заел тяхното място. Аз самият бях птица…
Една есен от стопанството раздадоха на хората парцели за лично ползване на друго място и тракторите навлязоха в разпокъсаните нивици и лозя на хълма, където беше и моят бряст. От предната вечер селяните започнаха да секат дърветата - да не пречат на машините. Мама искаше да прати чичо ми да отсече бряста - забравих да кажа, че аз баща си не помня, колчем го споменеше някой из къщи, баба все една приказка викаше - „да опустее дано тая пуста унгарска пуста…”. Като чух, че ще го секат, мен ми се напълниха очите със сълзи, започнах да моля мама да не го сечем, да обещавам, че ще говоря с трактористите. .. Тя се поколеба - и на нея й беше мъчно за дървото, а аз изтичах при чичо Лазар горския.
- Добре, добре, ще се опитаме да го запазим, знам, че е хубаво дърво. Само да не мине некой да го гътне докато там нема никой, че хората сега са плъзнали по къра да търсят дърва за огрев - отговори ми той. Обещах му да пазя и на другия ден не отидох
на училище - още на сутринта бях на полето. Върхът на бряста беше вече в деня, огрян от слънцето, а под широката му корона все още тъмнееше нощта.
Изтръпнах от свежест и хубост…
Така, под бряста, с тревичка в устата, дочаках тракторите да повлекат с плугове безкрайни влажни бразди, волските коли да прескърцат по черния път след селяни, запътени да приберат последните плодове на късната есен - тикви, царевичак, шума от окърнените церове. Не усетих кога се е приближил чичо Вълко - чак като долових, че сянката му шавна зад гърба ми, скочих. Ние, децата, не обичахме този човек - с провисналите си мустаци и нахлупен над остър нос каскет, с дълбоки очи, винаги с нож във върбова кания, забоден в пояса, той ни приличаше на разбойник. Но не беше само това - когато му паднехме той ни щипеше с яките си пръсти до посиняване, жестоко, като че искаше месо да откъсне - без нищо да сме му направили. И при това се смееше гърлесто, на пресекулки. Сега стоеше пред мен с провиснала в едната ръка брадва.
- Тоя бряст няма да се сече, чичо Вълко - казах.
- Приказвах с горския, той разреши да остане.
- Шавай, шавай, Личка, да те не зачегари нещо - засмя се той, облегна наджака на земята и си плю на ръцете. - Аз къща права, знаеш ли какви мертеци ще
излезат от него…
И докато се усетя, той сръчно се възсука, изкряка и острието на брадвата се впи в дървото. Мен да беше ударил, нямаше да ме заболи толкова. Брястът цял потрепери, звънкото му стъбло като че ли изохка. Чичо Вълко се поразкрачи и вдигна брадвата пак. Но не можа да удари - аз вече бях пред него, прегърнал грапавата кора. Той ме дръпна, аз се бях вкопчил здраво. Но не издържах, когато плесницата му ме отхвърли в тревата. Паднах, охлузих колената си, но не се забавих - скочих и пак прегърнах дървото.
- Ти няма ли да се махнеш бе, келеш с келеш - ревна чичо Вълко, захвърли брадвата и ръцете му като менгемета стиснаха раменете ми. Този път паднах още по-далеко, всичко се завъртя пред очите ми, усетих да ми соленее в устата - и тишина, която удави бученето на тракторите, ме притисна като с възглавница. Пак станах, виеше ми се свят, и когато пристъпих към чичо Вълко - разкрачен, разрошен, страховит - чух някой да вика:
- Ей, Вълко, що биеш момчето, стой бе! - и към нас се затича бригадирът на трактористите бате Марин. С него надойдоха и други, някой посегна, та взе брадвата на Вълко, измъкнаха и ножа му от пояса. Аз размазвах кръв по лицето си, ревях неудържимо и повтарях само закана ли, оплакване ли:
- Той, той…”
Едни от трактористите, настръхнали, бяха готови веднага да пребият Вълко, други ги възпираха, на трети цялата случка им изглеждаше смешна. До вечерта цялото село научи - и от този ден всички започнаха да наричат дървото „Личковия бряст”.

***

Минаха години оттогава, аз вече учех в града, но като се прибирах на село, все пръв ме посрещаше и последен ме изпращаше моят приятел, разлюлял клони на високото. И всеки път беше така - пристигнех си, а щом мама ми се нарадваше и станехме от трапезата, аз тръгвах да навестя бряста. И един ден заварих в сянката му чичо Вълко. Същият си беше - як, пъргав, но като че ли се бе смалил от годините. Или пък аз бях пораснал? Пак с тези остри очи под веждите, с прихлупения каскет, с небръсната червеникава четина по цялото лице - като че ли ръждясал. И пак от пояса му стърчеше медната дръжка на ножа.
- Ей, Личка, откога не съм те виждал, я какъв си станал - зарадва ми се той. - Чух, че техникума завършваш, верно ли е?
- Оттогава не сме се виждали - отговорих му аз и посочих зарастналата вече рана в снагата на дървото. - Какво, да не си дошъл пак да го сечеш?
- Ами-и, ще го сека - дръпна се той. - Благодат е то и за добичари, и за земеделци. Толкова нещо баталисахме из ония години, че нема къде по къра човек да почине на сянка - само той, Личковия бряст, твоят де, е останал насам… Пък това - то е стара история - той попипа белега от секирата. - Не знам дали си чул - беше преди две години - той, брястът, си ми върна за всичко. Аз не вервам в бабини деветини, ама хайде, ти си учен, ти ми кажи - нема ли нещо? - Той завъртя разперена длан над главата си. - Прибирахме се със стрина ти Вида от лозето с магарето, и е-е тамий, отсам дола, ни заваля град. Ни е да вървиш, ни е да спреш. И къде-къде да идем - та под бряста. Пък един град ти казвам - ако си без каскет, ще олисееш - така шиба. А под дървото - мокро, ама градът е минал през листака, загубил си е силата. Разправам и на стрина ти Вида как ми се опре тогава и не даде да го сека - и като лумна оня огън, като се друсна земята - сайче се сцепи. Като дойдох на себе си, гледам - стринка ти охка - тамий, аз съм дето съм сега, а пък магарето лежи до дънера. Мъртво. Гръм ни удари, Личка, та щеше да ни затрие, ами имало дни още… Та стрина ти на тоя ден свещ си пали, а пък аз още тогава се качих горе - вдигна крив пръст към клонака над главите ни чичо Вълко - и разцепеният връх с връв вързах, с найлон го омотах - да не гние. И ще зарасте, нищо му нема на дървото - потупа с ръка по кората той, както се потупва човек по рамото.
Отсякоха бряста една есен, пак заради същото - пречел на машините, пък и без друго холандската болест морела брястовете, и така и така щял да дойде и неговия ред. Откарали дънера в дървообработващото предприятие в Делирът, окастрения клонак селяните прибрали за огрев.
Така по нашия край бе поставено началото на Пустинята.
Отсечен е още един от моите корени.
Дали ме разбира синът ми сега, когато му разказвам как във вече далечното ми детство аз стоях под бряста, синьото небе струеше зной, зеленият листак вееше прохлада, гривяци плющяха с крилата си, а гугутката нежно и дълбоко отмерваше пулса на една прекрасна вселена…

1967 г.