Тоня Трайкова

***
Дъждът и този мирис на акация…
И капките почукват по листата,
хвъркато някакво на клона каца
като случайна нота от соната.

Къде е музиката неизменна,
която вече беше ме целунала,
сдобряваше ме с моето смирение
и правеше от мен и лък, и струна…

Животът ми сега е права линия
и аз - притихнала като след плач,
пристъпвам. Дъх стаен, сърце -изстинало,
вървя по острието на бръснач.

И чувам тишината виртуозна,
която вае с хладно съвършенство
изтънчените и капризни ноздри
и мрачното лице на диригента.

***
Все едно, че вървя,
тези стъпки изглежда са мои,
не съм аз, не кървя
но в такъв случай кой е???

Все едно, че не знам
как полека се губи надежда,
няма дом, няма храм,
в който стъпки подобни отвеждат…

Все едно някой друг
в тази уличка сляпа залита.
Може би бях дотук
и нататък душата ще литне.

Все едно че сега
като някой див кон , спънат с пранги,
тя жадува за бяг,
за открити безкрайни пространства.

Все едно че гризе
с остри зъби и злоба юздата
от тревога обзета,
прималяла от гняв, необятна…

Все едно не е мой
моят път с тази глупава болка.
Не намерих покой.
Колко малко ми трябваше, колко…

***
Тя беше Мария. Живя и сега си отива,
смалена в постелята, няма, почти стогодишна.
Така ни е тъжно сега, и така ни е криво
макар че я чуваме още хрипливо да диша.

Отива си майката, вместо разруха и бръчки
в лицето й виждаме ясни черти на икона,
изписана някога в някакво сенчесто кътче,
носът издължен, по канон, и очите огромни.

И спре ли сърцето, камбана далечна ще чуем,
душата й тихо ще мине през тежката порта
и всякакви вихри в дома ни отвън ще нахлуят,
когато след нейната сянка остане отворено…

А тя ще се стапя в последната своя венчавка
c мъглата, ще чезне обвита в прозрачното бяло,
което в едно и венец, и саван съчетава.
И после ще знаем, че времето също е спряло.

Ще знаем, че нищото вече гнездо си е свило
дълбоко в самата утроба на нашата майка.
И скоро с перото си черно нощта ще помилва
челото й мраморно няколко мига след края.