Нашият колега Йото Пацов навърши 60 години. Събитието ще бъде отбелязано подобаващо на 28 декември 2009 г. И как иначе, когато става дума за управителя на ИК “Наслука” и главен редактор на “Лов и риболов”, “Наслука” и “Рибар”, член на Управителния съвет на Националния ловнорибарски съюз и негов говорител. Журналист, писател, ловец - член на Съюза на българските журналисти и Съюза на българските писатели. Автор на книгите “Петелът кълве звездите” - разкази, “Пръчка от леска” - стихове, “Лъжекерван” - роман, “Курбан” - стихове, “Учителите” - очерци за великите посветени, “Перо от гарван” - публицистика.

Но преди всичко верен приятел и съмишленик. Честит юбилей и още дълги години житейски и творчески успехи. Сполука!

Иван Васев, Румян Славов

- Как си дошъл на този свят - случайно или целенасочено?

- Съдба, дхарма, предначертание, самсара - няма случайности. Животът трябва да бъде изживян, и това е достатъчно основание всеки роден да търси правилния път. Целенасочено. Т.е. да възпитава у себе си способността да се буди всяка сутрин за нов живот с радост, и да заспива всяка вечер с удовлетворение. Завист, злоба, корист, алчност, отмъщение, самосъжаление са другите имена на житейския провал. Затова се опитвам всяка сутрин да идвам на този свят целенасочено. Не че винаги успявам, но винаги се старая да го правя.

- Има ли значение къде е роден човек?

- Огромно. Ако разбереш правилно защо си роден именно на това място, с други думи в каква посока да приложиш способностите си и да осъществиш намеренията си, вярвам, че животът ще бъде успешен. Разбира се, не в меркантилния смисъл, който е преобладаващ в примитивното ни общество, доминирано от парите. От друга страна човек, който се срамува или се отрича по друга причина от родното си място се отрича от себе си - това е болестта носталгия например. Тя мъчи мнозина от нашите емигранти, и някои имат мъжеството да я излекуват, като запазят Отечеството поне в сърцата си, но повечето я преодоляват с цената на душевно опустошение. Така е и с неизброимото множество пишман софиянци днес, и с пролетаризираните селяни в близкото минало… 

- На прощъпулката кое хвана първо - писалката или пушката?

- Май писалката, освен ако не съм хванал с едната ръка писалката, а с другата - пушката. Във всеки случай в къщата на дядо ми Йото и баба ми Гена в Ъглен, Ловешко, и двете бяха на почит. Дедо Йото беше прочут сладкодумец, неговите истории се разказват и до днес из нашия край, баба беше мъдра и ведра жена. Почитта към словото съм наследил и от тях, и от майка и от татко, и от цялото това странно село Ъглен, където не е толкова важно какво ще сложиш на трапезата, колкото какво ще разкажеш на гостите. Що се отнася до пушката - прадядо ми Христо, дядо ми Йото и баща ми Христо ме водеха на лов едва проходил, на осем годинки ме снимаха с пушката, и за да не пада патрондаша от кръста ми напъхаха в него на гърба ми цял сноп жито. Преди още да гръмна за пръв път пълнех патроните за дедовата “Дамас Лондон”от 1881 г. - 16-ти калибър, с открити куроци - само с димен барут, че бездимният можеше да я пръсне, както и стана впоследствие.

- Като юноша бледен започваш да редиш стихове. Написа ли вече всичко, което искаш да кажеш на хората?

- Пак става дума за носталгия - бях тринайсетгодишен, живеехме в Тирана, къпехме се в Адриатическо море, а първото ми стихотворение се казваше “Река” и беше за Дунава. Много думи написах оттогава, вие знаете как е, като цял живот сме заедно по редакциите. Само че никога не съм си поставял за цел да казвам на хората каквото и да било - само им разказвам. Може и да съм свършил нещо полезно с тези думи, но се надявам поне да не съм навредил някому - и това стига. Но да съм разказал всичко, което бих искал? Мисля, че никога няма да дойде такъв момент.

- На лов тръгваш най-напред с дядо си. Той е ловния ти учител. Тогава не си имал ловен билет. Значи си започнал като бракониер?

- Ще ми се да кажа да, за да отговоря подобаващо на провокационния въпрос, но всъщност не. Учех се, ходех с дедо и с татко, случваше се да гръмна по заек, по яребица. Но бракониерът в моето разбиране не е хлапакът, който веднъж-дваж в сезона ще удари някое пъдпъдъче или гургулица - бракониерът е напълно зрял лаком простак или оял се богат и безнаказан разбойник. Да сте чули простакът или разбойникът да бракониерстват гургулици?

- Какво е за теб България?

- Шарена черга от стана на баба. И като се сетя как е тъкана по нощите на борина и лоена свещ, на газена лампа и на електрика от юзините, от нощ в нощ, от ден в ден, от година в година, от столетие в столетие… И като чуя как хрупат и скърцат молците във вътъка, дървоядите в кросното, как охранени чужди котараци влачат кълбетата прежда, как наши безродни твари късат и разбридат хубостта й, как шарките помръкват под пепелта на попарени надежди и прекършени съдби, как властници си режат парчета от нея за килимчета пред тоалетните и барбекютата си - страшно ми става.

- Казват, че Бог е отделил кътче от рая за нас, българите? Децата и внуците ни ще се радват ли на този рай?

- Бог си е свършил работата, ние сме на път да я съсипем. Не говоря само за бетона, с който заляхме плажовете и планинските курорти, за разораните от булдозери и фадроми резервати, за безогледната сеч из горите. Говоря за всеки от нас, защото всички ние вкупом превърнахме този рай в смрадно бунище с боклуците и с безотговорността си. Това лято видях изхвърлени строителни отпадъци в района на Седемте рилски езера, и това е ясен сигнал - не само този рай, ами и небесния ще заринем с найлонови торбички и шишета, със стари тапети и потрошени дограми. Така сме на път да осигурим на потомците си за поколения напред работа като чистачи, ако не успеем да ги възпитаме в същия дух - след нас - и потоп!

- Какво е за теб приятелството?

- Благословията на живота.

- Най-големият човешки недостатък?

- Лицемерието. Само че то не е недостатък, а душевен цирей.

- Ако съберем 27-те европейци на една софра, къде ще седне българинът и как ще се държи?

- Зависи кой българин. Този, когото отглеждат така старателно в онази Европа и в САЩ може и въобще да не седне, и то не защото няма място, а защото знае, че от него се иска само да е лакей и стига да му плащат, е готов да слугува. Голямата драма на България е почти пълното отсъствие на читави хора във властта, на хора с характер, с хъс и достойнство, на хора с идеи и с идеали, на хора с доблест и чест. Да не говорим за интелект, ерудиция и други такива тинтири-минтири.

- С какво се гордееш - род, отечество, традиции, дела?

- С рода си - защото той ми дава усещане за корените, които ме държат на тази земя. Ако не виждаме в мъртвите семената на бъдещето, посяти през вековете тук, наистина ще останем само виртуална сянка от въображаема реалност. С Отечеството - защото всеки от нас трябва да има олтар, на който да положи жертвата на пълноцененния си живот. С традициите - защото там е изворът на нашата индивидуалност, светоусещане и самочувствие. С делата - но само когато ги сверяваме с компаса на Левски.

- Бил си в индийски ашрами и атонски манастири. Какво те научиха там - дух или материя сме?

- От нас зависи. Колкото повече място се стремим да заемем в материалния свят, толкова по-малко място ни остава в духовния. По-често ходете на гробищата, господа - всичките ви ламтежи са погребани там.

- Кого повече тачиш - ловното братство или писателската гилдия?

- Писателите, които са в ловното братство, и ловците, които са в писателската гилдия. Не е едно и също.

- Много грехове ли си натрупал и ако да - как ще очистиш душата си?

- Много. Повечето от тях - с чиста душа. Лошото е, че има такива, които и сам не мога да си простя. Та се съмнявам, че някой друг ще може.

- Какво още мечтаеш да сътвориш или преживееш на този свят?

- Защо “или”? Всяко творчество е преживяване, освен когато е преживяне, но тогава само наподобява творчество. Мечтая си да имам сили за всяко следващо начинание, здраве, за да го доведа до край, приятели, с които да споделям радости и успехи, и дни и години, за да се радвам на техните.

- Древните българи са мерили времето с година, дузина години и 60 години. Шейсет години и за човешкия живот са величина. Как изглежда животът от тази кота?

- От това се опасявах - сакралните дати винаги подтикват към някаква окончателна преценка. При това с топографски привкус - кота, било, връх. Няма такова нещо - просто повод да седнем на масата и да вдигнем поредния тост за истинските величини в този живот - любовта, децата, родителите, приятелите, здравето, благополучието… А животът все не изглежда точно така, както сме си го представяли, но хайде да сложим ръка на сърцето - ние станахме ли това, което си представяхме?

- Ето ти един бял лист. Какви слова ще сложиш на него?

- В началото беше словото… Май все пак съм посегнал първо към писалката преди петдесет и девет години, а?