Янко Станоев

Наскоро препрочетох ловните спомени на ирландеца Джо Хънтър, живял край Найроби и водил заможни колекционери на трофеи из саваните на Африка. Той е най-прочутият професионален стрелец на диви животни. В една от историите си описва как по молба на местните жители преследвал слон, който съсипвал скромната им царевична реколта. И естествено, че накрая го спипва в трънливите храсталаци и го убива. А местните гладници го оглозгват до кокал под звуците на тамтамите.
В последната си книга с разкази „Единаци” Йото Пацов също ни разказва подобна случка. Негов съселянин го завежда до кошарата да гръмне дива котка, която върши редовни набези над стоката му. И Йото, като опитен наследствен ловец, гонил дивеча още като невръстен с дядо си и баща си, гръмва още с първия изстрел неканения гостенин.
Това е приликата между запалените ловци - те не пропускат и най-малкия повод да изживеят тръпката на човек, който често затаява дъх с присвито око в прицела. Това е явно страст, с която се раждаш и не те оставя мирен до края на дните ти. Също е като писането. Само калибърът на патроните и размерът на животните са различни. Някъде са амурски тигри и африкански биволи, другаде малки птици като пъдпъдъци и гургулици.
Между другото, дребните птици са като краткия разказ - те най-трудно се уцелват. Зная го от личен опит. Те са страхливи и в постоянен трепет - нужно е търпение да ги изчакаш след дълго колебание да подскокнат в примитивния капан при зрънцата и да дръпнеш в точния миг връвчицата, скрит с часове в дворните цветисти храсталаци. Да речем, че дремещият лъв е романът и е лесна плячка, стига да имаш модерна пушка с оптичен прицел. За романа - някаква обща култура. И волска упоритост. Опитайте се да уцелите дребна пойна птичка или да се прицелите в къса капризна история, и ще видите, че съм прав. Неслучайно по всяко време и във всяка литература романисти с лопата да ги ринеш, а разказвачите се броят на пръсти. А след като бяха уцелени от безмилостната стрелба на най-големия ловец - съдбата, нашите приятели Дончо Цончев и Тодор Велчев, разказвачите съвсем намаляха. Както и дивечът по цялото земно кълбо, сред една загиваща природа, съсипвана от нас, безгрижните самоубийци.
Неотдавна гостувахме с друг наш събрат, неповторимия Николай Кънчев - един от мнозината наши автори, отстреляни в последно време от тъпото ни съществуване - в родната къща на Йото. Да полеем приемането му в Съюза на писателите. Е, поляхме го. В чудесен дом на интелигентни стопани с културни интереси, да се убедим още веднъж, че нищо не идва случайно - наследяваш онова, което от малък ти дават родителите. Или простотия, или ум и поведение в живота. Способност да не пропиляваш живота си в глупости и да правиш разлика между доброто и злото.
След приготвения с вкус обяд - както се подрежда и една книга от ръката на роден естет - след увлекателни истории на бащата, също като сина си скитал и видял много, се разходихме из околностите на Ъглен. Красиво място. Живописно, с лъкатушеща река, бистри вирове и закътани местенца, из които някога е бродил и авторът като хлапе. Липсваха само минаващи хора и прелитащи птици. Навред тишина и спокойствие в кристалния въздух. И спомени още от далечни времена.
Сега в книгата съзирам тук-таме познати картинки, минали тогава пред очите ми. Но вече чувам и гласове на хора и звуци, издавани от притулени в шубраците плашливи животинки. Гърлест смях и весели песни на загорели от слънцето и скитането из ловните полета здрави мъже, приседнали да се гощават привечер след успешен лов приятели на автора. Благодарение на него картината вече е жива и любопитна, населена с хора и животни. И ще си остане такава, защото е нарисувана от ръката на човек, който е видял и опитал много в живота и не си хаби нахалос патроните. Да го кажем просто - думите.
Писателят трябва да дава възможност да му се случват разни неща. Иначе за какво ще разказва. Йото никога не е бягал от изпитанията и приключенията. Дори сам понякога ги е предизвиквал. И затова в творбите си ни води из различни места като опитен егер и ние го следваме и му вярваме, защото знаем, че няма да се върнем с празни ръце, без редкия трофей - хубавия кратък разказ. Защото бродещият в живота човек понякога е ловец не само на провали и огорчения, но и на истории, които ще ни надживеят.