Иван Митев

Погледът на стрелочника се плъзна полека от прелеза към буренясалия първи коловоз, на който малееха на слънцето пет открити вагона, задържа се върху високата дървена врата на склада с магазия, мина небрежно по олющения сандък с пясък и спря върху притворените очи на кръчмаря, приседнал на пейката.

- Да ги пусна ли вече или да не ги пускам още?

- А? - сепна се той, пъхна ръка в ризата и разчеса корема си.

- Няма да ги пускам, голяма жега е.

- А-ха - прозя се кръмчарят. Разтри насълзените си очи, повдигна рамене към ушите си и завъртя глава в тях. - Няма го още, така ли?

Стрелочникът поклати глава и забарабани по облегалката на стола, който беше възседнал като конче.

- Двайсет и четири часа - отсече той. - Двайсет и четири часа да не ме смени тоя бурлангач… Как я мисли тая?

- Хлъц… Не… хлъц. Не…

- …говата - завърши стрелочникът.

- Недей… - махна с ръка кръчмарят - се ядосва.

- Да ме натресе на смяна без бира. И точно като дойде бирата, ще ми цъфне.

-  Всеки момент ще дойде. Тръгнала е.

-  Душицата ми ще изгори, докато се покаже тоя камион. И ти да не заделиш пет-шест бири…

-  Всич… хлъц. Всичката я бях заделил.

Стрелочникът въздъхна страшно.

- Това не е живот… Ту има бира, ту няма.

- Има коняк - каза кръчмарят.

- Само коняк?

- Коняк.

- Какъв коняк?

- Ми коняк.

Стелочникът се замисли.

- Ще ни утрепе в тая жега.

- Ще го пием на сянката - кръчмарят обходи с поглед широката корона на липата, под която седяха двамата.

-  Петдесет грама колко е?

- Три-четири лева - той се загледа оттатък коловозите, където иззад редицата сливи край линията се приближаваше човек на колело.

Стрелочникът свали фуражката си, приглади назад сивата си коса и пак я наложи. После  въздъхна.

- Колкото две бири - констатира той.

- Ахъ - потвърди кръчмарят.

Човекът слезе от колелото, изтика го през коловозите до перона и го опря на ствола на липата, като внимаваше да не разлее съдържанието на канчетата, провесени на кормилото. Обърна се и поздрави, сваляйки протритата си панамена шапка с неопределен цвят. Беше слаб, сух и с тънки мустачки върху тясното лице.

-  С какво ще гостиш майсторите си днеска, бай Стайко? - попита стрелочникът.

- С каквото всеки ден - бобена чорбица и сух лебец.

- Че те ще избягат!

- Ако щат. Аз какво съм ял, докато съм я градил тая къща?

- Бай Стайко, ама ти ял ли си някога?

- Ех, случвало се е. Още ли я няма?

- Още. Таман докато дойде, и ще ги нахраниш.

- Без бира не мърдам оттука, ащо ще по тъмно да ядат - той седна на пейката до кръчмаря, протегна крака, събу с върха на пръстите най-напред единия си цървул, после другия и постави петите си върху тях.

Откъм гаровата постройка зазвъня телефон.

- Какво… хлъц…искат? - попита кръчмарят.

- Неокастрена - стрелочникът имитира по облегалката на стола налагането на нечий задник. - Пет пъти да удряш, един път да броиш. През три минути питат дали е дошла.

Телефонът продължаваше да звъни.

И тримата се заслушаха.

- Няма я още - каза стрелочникът.

- Тръгнала е - допълни кръчмарят.

- И освен бира няма нищо друго? - попита бай Стайко.

- Коняк - каза стрелочникът.

- Само коняк?

- Само.

- Бай Кольо не може да не е скътал нещо.

- Газ! - каза кръчмарят.

- Газ! - възмути се стрелочникът. - Нали обеща да върнеш фенера? - сети се той.

- Фенерът е за януарската сметка.

- За януарската ти дадох цяла лейка масло.

- Маслото беше за Василовден.

-  За Василовден останаха клещите.

- Клещите бяха за гре…хлъц, за греяната.

- За греяната имаше огледало.

- Хлъц… огледалото… за счупената кана.

 Стрелочникът помисли и въздъхна.

- Няма да живеете много - бай Стайко размърда пръстите на краката си. - Как ги помните тия работи.

- Бай Кольо ги помни - рече стрелочникът.

-  А, помня ги - кръчмарят се прозя и подсмръкна. - Ще изстинем на тая сянка - добави той.

- Като не сипеш по едно малко, може и тая да стане - рече стрелочникът. - Дай и ги пиши за шнура.

- Три дена пием за тоя… хлъц… шнур. Пък то някой го открадна още оня ден.

- Хубаво де, аз ще почерпя - рече бай Стайко. - Нали пенсията ми е миньорска. Вие знаете ли кой е Стайко Танчев? Че той да не може да каже по едно ли? Не малко, по голямо ще дадеш. Голямо… Ех, кота петстотин… Мадан! Горубсо!… Щях генерален да съм сега…

В този момент се чу далечно свирване на локомотив.

Стрелочникът скочи така, че събори стола.

- В ниското е! - продума той втрещен. - Наваля насам!

- Пускай бариерата, какво чакаш! - рече бай Стайко спокойно.

Стрелочникът разпери ръце.

- Няма нищо в дневника за по това време!

Свиркането пак се чу, този път по-ясно.

- Хай мама му стара, - източи врат стрелочникът - аз ли не съм наред или някой не знае, че тука има гара?

- Че има гара може и да знае, ама не знае, че няма бира - поклати глава миньорът.

Кръчмарят мълчаливо се съгласи.

Откъм прелеза бързо се появи червеният покрив, а после израсна в цял ръст маневрен локомотив, теглещ конски вагон след себе си. Локомотивът се приближи преди стрелочникът да мръдне от мястото си и полека спря. От вратата се показа опърпан машинист с широки мустаци.

- Манол! - изпъшка стрелочникът.

- Ехе-хе-хеее! - изрева възторжено машинистът, докато се спускаше долу. - На бас се хванах, че си до телефона и не го вдигаш! На бас за каса бира!

Стрелочникът изтича през коловозите и долепи лицето си в мустаците му.

 - Абе вие ум имате ли? Имате ли, питам, та ме правите на въртоглав? Ще я напусна тая гара, мама му стара, това не е гара, ами е хан!

- Стига бе! Стига си цвилил! Умряхме жадни! Цялата ремонтна бригада! Знайш ли как се даяни в тая жега? Пък вие тука - под сенчицата!…

- Няма бира! - повиши глас стрелочникът, свали фуражката си и я размаха. - Няма бира и това е! Не е дошла!

- Няма бира? - очите на машиниста се превърнаха в цепчици. - Ти чуваш ли се?

- Мен питаш ли ме? Мен питаш ли ме какво ми е на душицата? - развика се стрелочникът. - Питаш ли ме, а? Какво става в главата ми? Че от сутринта целият свят се върти пред…

Машинистът пое въздух и се изду като балон.

- Твоето какво е - раздразнено плю той към вагона. - Три дена не съм мигнал - спи ли се в тоя ад без бира! А по цяла нощ лашкам военни композиции от една гара до друга и обратно!

Стрелочникът се облещи.

- Ха! Не чуеш ли - продължи машинистът - по цял ден бумкат. Фронтово занятие имат!

- Че те не са спрели от десет години! Не го ли превзеха вече тоя баир?

- Знам ли!

- Ми тая каруца що я мъкнеш?

- Те ти я пращат. Щели да дойдат да се товарят и довечера ще ги мъкна по тъмно към Хасково.

- Какво? Какво? Днеска? Хващам пътя и без мене!

Кръчмарят се наведе към миньора и хлъцна два пъти.

- Еееей, Паско! - викна бай Стайко. - Щял си да ги пускаш! Ще се издушат докато се разправяш!

- Стига бе! - вдигна ръце към главата си стрелочникът. - Стига вече бе! Спрете най-накрая!

Плю и тръгна към склада с магазия. Спря се пред него, изруга още веднъж, после издърпа резето на широката врата и я отвори. С наведени глави оттам излязоха три шилета, спуснаха се по стъпалата от рампата на перона и го поръсиха с лъскави топчета.

- Марш на поляната, мамка ви! - развика се стрелочникът.

Шилетата прекосиха коловозите, минаха под сливовите дървета и зачоплиха тревата по дигата на отводнителния канал. Стрелочникът ги погледа, отупа ръце по бедрата си, въздъхна, качи се на локомотива, хвана се за перилата и застана там като на капитански мостик.

Машината забоботи и се понесе към завоя.

- Сега ще се върне - отсече бай Стайко. - Забрави ключа за стрелките.

- Манол сигур си носи - продума кръчмарят.

В стаята рязко извъня телефонът. Иззад ъгъла на постройката, до отворената врата на склада, се подаде кучешка глава с очи, вперени към канчетата на колелото. Откъм тоалетната се понесоха детски гласове.  Телефонът иззвъня още веднъж и повече не се чу.

-  Ех - облегна се назад бай Стайко и протегна крака. - Чакай докато имаш душа.

- Ами… хлъц… няма власт в тая държава и това е.

- То властта… да бях станал генерален, пък тогава… - въздъхна той. - Пък аз - по женски ум се поведох, да слезем в равното, та в равното да слезем, къща да вдигнем! На ти равно сега!

- Живот - рече бай Кольо

- Живот - потвърди миньорът.

Иззад южния край на редицата от сливи се подаде вагонът, тикан от локомотива. Стрелочникът висеше на стъпенката му. Когато се изравни с перона, той скочи и свирна. Машината намали ход и полека долепи вагона до буферите на последния от другите пет. Цялата композиция изскърца.           

Стрелочникът ловко се провря отдолу, закачи халката за куката и съедини маркучите. После отиде да прекъсне връзката откъм локомотива.

 - Като го изпречихте така, дали ще ги видиш ако хванат нанякъде, а? - попита бай Стайко.

 - Вярно, ей! Бутни ги нататък - посочи той към края на рампата. - Давай, давай - и пак се качи на стъпенката на вагона.

Композицията бавно се придвижи към далечния край на рампата и машината се отдръпна назад. Стрелочникът наложи шапката си и се готвеше да попита нещо, когато в стаята пак се разнесе телефонен звън. Той  се втурна вътре.

- Ало! Ало! - зачу се гласът му оттам. - А? Късмет! Ееей, ей. Хич недей ме пита. Ахъ. Тц, тц, тц, тц!

- В Малево е дошла бирата - изсумтя, като излезе навън. - Топла, ама прясна.

- Хайде бе! Стана ли тая? - опули се машинистът. - Ми аз ще чумея тогава тука?

- Как! - ревна стелочникът. - В затвора ли искаш да вляза? Пътническият вече е тръгнал от Хасково.

- Стига бе! Половин час има още! Половин!

- Половин, не половин, никакво мърдане, докато не мине!

- И какво - като ида, една гола скара ще е останала! Докато се домъкне тоя пътник!… - мрачно каза машинистът.

- Няма мърдане оттука, казах!

- Как така няма мърдане бе! Ей сега ще го глътна, три километра е! Докато оня вземе ямача, и съм там!

Стрелочникът мълчеше със стиснати устни, тъмен като сянка.

- Прави каквото искаш! - избухна изведнъж той. - Каквото искаш прави! Аз стрелки не местя повече! Това е!

- Мама им и стрелки, аз ще ги преместя! Ти ги оправи след мене, да не го пратиш на първи! Хайде джанъм! Стрелки!

- Маноле, вдигай си чуковете и повече кракът ти да не е стъпил тука - разтрепера се стрелочникът. - Давай пара и да те няма! Айде, че ми възвря кръвчицата!

- Ела да ги преместиш, хайде!

- Няма да ги преместя! Не ща затвор!

- Ела бе, имаш три бири от мене!

- Не ща!

- Ела, ела, виж - бирата иде и тука! Качи се да видиш, че не те лъжа! Прах се вдига по пътя!

Всички скочиха и се загледаха натам, където черният път се губеше в ниското. Още нищо не се виждаше.

Стрелочникът изтича, покачи се на локомотива и вдигна ръка над челото си. Машината забоботи, коминът й изригна вълма пушек и тя бавно се понесе към завоя.

От прашния облак, забулил бариерата, изпълзя верижна машина с остра муцуна. Като ръмжеше страшно и залиташе насам-натам, тя приближи бавно. Тогава се видя, че отзад се влачат още две такива, закачени с дебели въжета за нея. Всичките бяха покрити с жълтеникав прах и отрупани с вързопи маскировъчна мрежа и платнища.

Машината изпусна гъсто кълбо дим, разлюля високата си антена, заклати се напред-назад и спря. Зад нея, до постройката на склада с магазия, се наредиха и останалите.

Антената още не беше се успокоила, когато от отворения люк се появи върлинест старши лейтенант в маскировъчно облекло с дузина издути джобове по панталона и куртката си. От зачервеното му лице се стичаха жълти браздулици пот. Той скочи на земята, потупа няколко от джобовете си и се обърна назад. От другите две машини с пъшкане тупнаха на сгурта двама старшини - единият с манта, чиито копчета щяха да изхвръкнат всеки миг, а другият - по потник, покрит с петна от масло. Докато ги чакаше, офицерът плюеше ожесточено. Малко след това към групата се присъединиха младши сержант и старшина-школник.

В момента, когато от машините излизаха войниците, локомотивът приближи втори перон, намали, за да скочи стрелочникът и се понесе към бариерите.

- Какво я мътехме, каква излезе - бай Стайко се върна и седна на пейката.             

Кръчмарят махна с ръка, но не помръдна.

Стрелочникът разкрачи крака и започна да запрята ръкавите си, като че щеше да се бори с военните, които вече приближаваха насам.

- Ей, вади касата, че е въпрос на време да пукнем! - викна старши лейтенантът и разопча един от джобовете на куртката си.

- Ами пукайте тогава! - изръмжа стрелочникът.

Дългият се спря пред него. Потта продължаваше да блика от челото и да се стича в шията му.

- Ти… майтапиш ли се! - попита той.

След тези думи се възцари мълчание. Чу се само как единият старшина се тупна с длан по корема, а другият измляска. Младши сержантът и школникът потриха челата си.

- Абе вие какво искате? - свъси вежди стрелочникът. Гласът му прозвуча заканително.

- Бира най-напред.

- Ами искайте си - стрелочникът продължаваше да навива ръкава над лакътя си и все повече заприличваше на човек, който ще лови риба.

- Ти що си станал със задника нагоре, бе? - изпухтя старшината с омасления потник.

- Хич и не съм лягал.

- Че ние да не сме?

- Да сте!

- Ми ти?

- Няма би-ра - изхълца бай Кольо. - Т-това е.

Настъпи зловеща тишина.

Лейтенантът разкопча още един джоб на куртката си.

- Ай стига бе! - рекоха в един глас всички зад него.

- Спокойно! Спокойно! - Стайко  Танчев се приготви да нахлузи цървулите си. - Всеки момент ще дойде! В с е к и!

- Вода! - изрече офицерът.

- Няма и вода - отсече бай Кольо. - Само коняк.

- Ай стига бе! - изрекоха тримата зад дългия пак в един глас.

Старшината с мантата бе напъхал пръст в ухото си и не разбра за какво стана дума.

- Няма ли друга кръчма наблизо? - офицерът започна да закопчава джобовете.

- Има, ама я обраха оня ден и сега е запечатана.

- Тпу, да му се не види и!…

Откъм бариерите се чу бучене.

- И-де! - каза бай Кольо. - Иде бирата!

Всички като по команда погледнаха натам. Бученето се усили и малко след това се появи закрит военен камион, наметнат с покривало от оранжеви, зелени, жълти и кафяви пластмасови листа. Приличаше на опакован.

- По машините! Бързо! - кресна старши лейтенантът. Гласът му неочаквано премина във фалцет.

Камионът пропълзя през прелеза, изпусна няколко кълба черен дим, зави и се насочи към гарата.

Точно когато войниците се пъхнаха в люковете, а старши лейтенантът закопча капака на последния си джоб, той спря зад третата машина. От кабината му се изтърколи дребен бузест майор с бляскава кокарда на фуражката и повиснала от жегата долна устна. Той повдигна брадичката си, взря се срещу себе си, сякаш не можеше да повярва, че офицерът пред него се готви да му доложи нещо. После махна с късата си ръка:

- Има ли ресторант наблизо?

Старши лейтенантът се готвеше да отговори на съвсем друг въпрос и прехапа езика си.

- Нищо няма в него - каза с изкривено лице.

- Нищо?

- Нищо.

- Вие от коя част сте?

- Триста шейсет и пет це шест.

- Втора армия?

- Тъй…

- Хм - майорът погледна слънцето - да не би сервитьорът да ви лъже?

Зъбите на старши лейтенанта отново щракнаха върху езика му.

- Съвсем не знам.

- Ще се товарите ли?

- Тъй…

- Не може да няма поне една каса бира.

Майорът се обърна към колата. От лявата й страна се изсули гологлав старшина, намести колана си и дойде при него.

- Предложи му три пъти повече, отколкото струва - каза майорът. - Пет пъти му предложи, ако трябва.

Старшината тръгна към перона.

Майорът се пъхна в късата сянка на камиона, а старши лейтенантът остана да стърчи на рампата. Сержантите от верижните машини се бяха облегнали на тях и дишаха тежко.

Всички чакаха, кой знае защо, с нескрито безпокойство.

- Стигал съм до Монголия - промърмори майорът - като тая безводна степ не съм виждал. Нито пък толкова хълмове от пясъчник, така предразполагащи към алкохол. Пуснеш осколочен - кипят като бира, бронебоен им блъснеш - дрънчи като счупена бутилка. А бирата я крият непросветени люде за отпращане на…

Старши лейтенантът гледаше, като че би познал баща си в лицето пред себе си.

Майорът се усмихна вяло.

- Махмурлук - допълни той.

- Заповядайте?

По стълбичките откъм перона се изкачи момиченце с плетена поличка и бяла тениска с пантера на нея. Беше русо, с къса коса и маратонки “Ромика”. Премина през прашната сгурия на рампата и спря пред майора.

- Чичо - каза то - искири кашкара ликири дакара текере накара укуру чакара накара тракара торкоро скикири?

Майорът зяпна.

Старши лейтенантът беше добил вид на слънчасал.

- Не можеш да говориш на тракторски, нали? - попита момичето.

Старшината се върна задъхан.

- Няма, няма и няма.

- Колко му даде?

- По десет лева за бира.

- Тикири некере сикири секере рикири окоро зенкере - каза звънливо момиченцето и се обърна да си тръгне.

- Чакай, чакай - майорът пристъпи няколко крачки и клекна срещу него. - Как се казваш?

- Рена.

- А къде живееш?

Момичето посочи близките къщи.

- Виж какво, Рена. Ти си добро дете. Най-доброто дете, което съм срещал. Дали няма у вас две-три бири, а?

 Момичето лапна пръстче и се замисли. Лицето му доби сериозен вид.

- Ако има, ще станеш богата. Много богата - продължи майорът.

- А какво ще ми дадеш?

Майорът погледна старшината. Той бръкна в джоба си, извади смачкана цигара, запалка и два патрона.

Момичето поклати глава.

- А ти какво искаш?

- Един от тези танкове.

- За какво ти е?

- Ще го боядисам бал, защото сега прилича на сърдит.

Майорът въздъхна.

- Добре де, и танк ще ти дам. Има ли бира все пак?

- При дядо има.

Всички се ококориха.

- При дядо Кольо - момичето извади дъвка от джобчето на полата си, обели я и я пъхна в устата си.

Няколко секунди след това перонът се изпълни с военни.

- Ех, Мадан, Мадан - клатеше глава Стайко Танчев, а кръчмарят кимаше между хълцанията си. - Идва генералният един ден и на никого не казва. Ей така, с винтяга и брич.

- Хлъц. Царят ходеше така. Хлъц.

- Ех, Мадан, Мадан…

- Хлъц!

- Ей! - подвикна майорът. - Кой е управителят на този ресторант?

- Хлъц! - вдигна глава бай Кольо.

- Каквото искаш си избирай от ей оня камион - майорът посочи рампата - кирка, лопата, брадва, сандък, въже, платнище, пелерина…

- Бикфордов шнур - допълни старшината.

- Само срещу каса бира - продължи майорът. - И по десет лева я плащаме. Двеста лева за двайсет бири.

- Всеки… хлъц… момент ще дойде.

- На война един момент е една загубена битка.

Кръчмарят разпери ръце.

- Тоя народ няма бъдеще - процеди майорът преди да се обърне. После със старшината тръгнаха към рампата.

След малко видяха камиона да се клати към прелеза.

От стаята излезе стрелочникът и почти се сблъска със старши лейтенанта, който отиваше да надникне през вратата.

- Хайде - разбесня се той - ако ще правите нещо, правете. Ей сега ще дойде бирата и ще ми клекнете.

- Кой е началник на тая гара?

- Няма го. Трън има в петата, отиде да го вади.

- Ти няма да умреш у дома си - обади се старшината с потника.

- Акъл от умна старшина не ща - рече стрелочникът и тръгна да завърне шилетата.

Старши лейтенантът се изкачи на рампата. Огледа най-напред верижните машини, после се изтупа, извъртя се и впери поглед във вагоните. Старшините го наобиколиха. От сянката на единственото дърво в тоя край на гарата се измъкнаха войниците и се приближиха бавно. Всички бяха с разкопчани куртки, небръснати, с присвити очи.

- Идва генералният и никой не може да го познае - продължи бай Стайко. - Никой не го е виждал. И аз не съм.

Кръчмарят слушаше съсредоточено.

- И пита: Ти ли си Стайко Танчев? Аз. Ще ме вземеш ли в твоята бригада? 

Бай Кольо бе спрял да хълца.

- И това става вънка, пред шахтата. Таман щях да влизам, кофата ме чака - миньорът погледна за миг към рампата, където офицерът крачеше широко край вагоните и броеше стъпките си на глас. - Още като го зърнах, веднага се сетих, че е той.

- Сети се?

- Генерален! Може ли да се скрие?

Притъмня - бяло като захар облаче мина пред слънцето. На рампата изрева близката машина. Замириса на прегрят метал.

- Казах му: Да те видя какво можеш. Всичко мога, рече - буря, зареждам, наливам бетон и си играя с кофража.

- Лъже?

- Проучва. Тия работи и аз ги мога - рекох. И го заведох в стола. Обед беше. Поръчах му едно ядене.

- Ядене?

- С добавките за влизаща смяна. Яж, му казах, да те видя какво можеш.

- Яде ли?

- Яде.

Иззад склада изскочиха цяла тумба деца и приближиха плахо ръкомахащия старши лейтенант. Най-голямото попита:

- Защо тия танкове нямат оръдия?

- Защото са емтелбета - отговори през зъби единият от войниците.

- Изяде ли го? - нетърпеливо попита кръчмарят.

- Ех - махна с ръка бай Стайко. - Супа, готвено, скара, десерт и баклава.

- И баклава?

- Баклава. Или реване. Арабско реване. Примерно: шкембе чорба, тас кебап, три кюфтета…

- От ония?

- От ония. Три кюфтета и реване.

- Или баклава.

- Или баклава.

- И това му го нареди на масата?

- Ами как? Генерален!

Кръчмарят въздъхна, наведе глава и се замисли.

На рампата отново закрещяха сред бученето. Бай Стайко се заслуша в думите им.

- За-да-ча-та е: товарене на пострадали в боя машини! Това трябва да се направи. Не да се качват една по една!

- Нали нищо им няма, бе Боев! Кой ще види как са натоварени?

Офицерът замълча със свъсени вежди, с поглед към старшина-школника, който стърчеше отстрани с вид на случайно попаднал човек на това място.

- Никой не може да ти каже копче! - избоботи старшината с потника. - Ние сме с теб!

- Не може така! - повиши глас старши лейтенантът. - Днеска не са повредени, утре може да са! Трябва да я овладеят тая техника и ще я овладеят, десет пъти ако ще да ги товарят!

Войниците, скупчени наблизо, промърмориха нещо за някакви майки.

- Ами прави както знаеш - рече старшината с потника. - Ама ще се опечем в тая жега. Ще умрем без вода.

- Нали чакаме бирата. Всеки момент ще дойде. В с е к и.

Старшините помълчаха и погледнаха към сянката под стряхата на склада, където се търкаляха няколко траверси.

Старши лейтенантът отиде до машината и се надвеси над люка:

- Почваш от третия - посочи на войника той. - Качваш се от самия край и издърпваш втората машина  на втория вагон. Слизаш от първия, и пак същото - ти на третия, третата - на четвъртия.. Просто като фасул! Давай!

Войникът впери поглед натам и се хвана за ръчките.

- Не мога да почна от третия - каза той. - Краят му е в ниското.

Офицерът се огледа, свали фуражката  си и  я подаде на младши сержанта.

- Трябва да дойдат малко напред - установи старшината с мантата.

- Ще ги дръпнем, щом трябва. Въжето - за кола на вагона, емтелбето - успоредно до него - викна старши лейтенантът.

Войниците се раздвижиха, после се отдръпнаха. От широкия ауспух изригна дим. Веригите се завъртяха –отначало предпазливо, после с все сила. Разхвърча се сгурия. Тътенът вдигна в небето гълъбите от близката водна кула.

- Газ! - викаше старши лейтенантът, задавен от праха. - Дай газ!

Грохотът стана непоносим. Машината започна бавно да потъва.

- Къде отиде Паско? - запита бай Стайко.

- За… хлъц…закара ги зад стопанския двор да попасат.

- Рена! -  викна миньорът. Момичето рисуваше с тебешир върху плочките на перона. - Иди, чичовото, кажи ей на оня високия чичко, че вагоните са подпрени отпред. Хайде, пиленце, изприпкай му кажи!

- Ос… Остави! В тоя прах… ще се опраши цялата! - хлъцна бай Кольо.

Но момичето изтича по перона - двамата видяха как изкачи стълбичката и хвана старши лейтенанта за ръката.

Ревът спря. Офицерът потри челото си, старшините -слепоочията си. Всички се изплюха.

- Въжето е късо - каза старшината с потника. - Трябва да се опъне оттатък линиите - той посочи към дигата.

- Снаждайте ги - дрезгаво каза старши лейтенантът. - Ти - през прелеза - и там! - посочи на войника.

Машината изпълзя от канавките, разклати антената, завъртя се и пое по пътя. Премина прелеза и се втурна край сливите от другата страна на трите коловоза.

- Рена! Ренка! - викна бай Стайко. - Каза ли на оня чичо това, дето ти заръчах?

- Казах го! - обади се момичето.

- Какво му каза?

- Чекере вакара горкоро никири текере сакара подкоро прекере никири!

Миньорът напълни дробовете си с въздух, но не можа да го изпусне. С крайчеца на окото си видя как бариерите бавно падат и се опита да нахлузи двата си цървула едновременно.

- Пътническият! Пътническият ще дойде всеки момент! Паско пуска бариерата!

- Че кога е отишъл там? - сподави хълцането си кръчмарят.

- Минал е зад кантара! Как не се сетихме!

Стрелочникът вече беше изскочил от жълтата къщичка и тичаше гологлав към въжето.

- Вашта мама всякаква! - ревеше той. - Прибирай! Прибирай всичко това!

Военните мълчаха и го гледаха страшно.

- Мамка ти! - хвана той за ръкава офицера. - В затвора отиваме! Влакът влиза в гарата!

Старши лейтенантът мълниеносно сви юмрука си и се отдръпна една крачка назад.

В същия миг над главите им се зачу страховито бучене. Листата на липата потрепераха. Веднага след това над покрива на гарата се появи огромен хеликоптер, целият в сиви и черни петна. Хеликоптерът постоя няколко секунди неподвижно и бавно започна да се спуска към рампата, приличен на свирепо насекомо.

Вдигна се облак червен прах и никой не видя кога колелата му допряха земята - шумът стихна отведнъж. Докато прахът бавно се слягаше, всички стояха неподвижно - офицерът, старшините, старшина-школникът, младши сержантът и шестимата войници. Само миньорът и кръчмарят бяха седнали, но и те не изпускаха от очи шарения хеликоптерен тумбак.

Вратата на кабината се отвори и оттам скочи възтежък човек в зелена униформа със златни пагони и широки червени ленти по крачолите.

Бай Стайко побутна бай Кольо.

- Генерал! - промълви той.

- Генерал? - повтори бай Кольо.

С тържествена крачка генералът приближи към войниците и като раздвижи сребристите си мустаци, тихо ги попита нещо.

Никой  не разбра какво. Но и миньорът, и  кръчмарят бяха сигурни, че ясно чуха думите му.

Бай Кольо натъпка ризата в панталона си, прочисти гърлото си, махна с ръка и тръгна да влиза в кръчмата.

 - И за нас по една - подвикна след него бай Стайко и намести краката в цървулите си.

 

 1993 г