Тотю Нерезов

Гърбът, изкривен като бакърена кобилица, ребрата се броят като на прегоряло чеверме, увиснала глава, гурелясали очи от старост, оставено на произвола на съдбата, бито, гонено отвсякъде, креташе из село старо чобанско псе. Но каквото ти е писано…
То и камбаната да бяха били, нямаше толкова бързо да се разчуе. Цялото село беше като ужилено - най-хубавото стадо овце през нощта бяха откраднати. Уж пазачът бил буден, кучето и то било на пост, а овцете ги няма. Изтупурка една приказчица из село - може еди кой си нашенец да е помагал, скоро го махнали от работа - той ще го е сторил. Дойдоха от полицията, поогледаха, пообиколиха, питаха тоя, оня и си отидоха. Изповървяха се нашенци - да се уверят на място как е станало. Питаха, коментираха и очите им все в чобанските кучета, като че ли те бяха виновни, че стадото не е опазено. А те, налягали на куп до торището, изживяваха снощната случка и чакаха присъдата си.
Версията беше една: крадците извели стадото, натоварили го на камион и заминали в неизвестна посока. И как може това да стане точно сега? Разтуря се текезесето, овцете белязани, утре ще теглим чоп да ги делим, а някой да ги открадне… Доверчиви като агнета са селските хора. От полицията ги бяха предупредили, че крадци шетат из района, да се организира допълнителна охрана, ама кой чува. То всеки мисли, че лошото е за другите. Пък и на кмета не му е лесно: водата спряла, хляб не докарали, дърва за зимата няма. Къде ли закараха овцете, кой ги открадна, започват вече да се агнят? Трета вечер кръчмарят слушаше едни и същи коментари от позачервилите се клиенти. Беше разгърнал “Южно утро”, когато погледът му се спря върху кратко любопитно съобщение: на еди кой си пазар в региона свирепо куче нападнало продавач на овце и пострадалият е бил откаран в болница. Очевидци посочваха белезите на кучето, което след инцидента избягало и се укрило. Журналистическият коментар завършваше с хумористично предположение, че кучешката агресивност вероятно е породена от ниската цена, на която са продавани животните. Във вестника беше посочен адресът на пострадалия - село на около стотина километра от нашето. Описание на овцете нямаше, но по белезите на нападателя всички се съгласиха, че това е старото куче, което веднага получи името Джамбазина.
Рано на следващата сутрин текезесарският москвич спря пред дома на пострадалия продавач. Въпреки че белезите по овцете бяха заличени, овчарите ги разпознаха - три от тях вече оагнени. В протокола за изземване полицаят отрази точно колко са останалите животни. Напук на единствената версия за камиона следователят установи, че овцете са докарани пеша покрай Марица за две денонощия и укрити в този дом. На въпроса на полицая има ли и други чужди животни, домакинята отговори: “Ей онова мършаво куче, което стои зад оградата. Дойде след като докараха овцете, не дава да отидем до тях, взе че ухапа и мъжа ми на пазара…”
До вечерта овцете бяха върнати в село. Разтоварваха ги на площада и чакащите на опашката за хляб изпитаха първи удоволствието да чуят кой и как ги е откраднал, кой ги е намерил и всички ли са върнати. Добър оборот направи вечерта и кръчмата. Някои от понатряскалите се нашенци на няколко пъти подвикваха защо не е докаран и Джамбазина - гърбавото мършаво куче, защо е изоставено в онова далечно село, ще се върне ли само и как ще му се отблагодарим?
Овцете са тук, на нас те ни трябват. Утре ще ги делим…