Иванка Денева

При своята родственица Никула Славяна ходеше рядко, но тя беше близка с госпожа Карозова и с левантинката-гледачка, което можеше да извади нишка за намереното момче Китен. Появата му тревожеше съня на ханджийката. Втората бе невидим трън в петата, твърде мълчалива и действително живяла известно време с родителите си в Близкия изток, преместили се сетне в Българско. При нея хората изповядваха сърдечните си работи и тя чуваше много, но държеше устата си стисната като тежката завеса, която оставяше дошлия в пруста. Можеше да се помръдне, вдигнала облаци прах, и да покани човека в стаята с полумрак и злач, където тя го чакаше винаги различна: с тюрбан на главата и присмехулни очи, полегнала болна, непонасяща светлината или назидателна и бодра, като кукуряк. Зависи какво й се бе присънвало или чакаше от мющериите, особено от мъжката част. Неизменни при нея бяха карминените устни, които плашеха несвикналия, с кръв. Не сваляше и златните гривни, масивни и тежки, дрънчащи като вериги, когато вдигнеше в екстаз ръцете си. И друго мъжете нямаше да срещнат у останалите жени: странния мирис, който едновременно ги привличаше и отблъскваше. Веднаж един обясни на другаря си, че е мускус. Вторият го гледаше неразбиращо, но и двамата се усещаха по еднакъв начин: потопени до шия в миризма на жена, на плът, която зове или лъх, замайващ главата: и се намираш с докрай омекнали нозе… Такъв употребявали жените на бейовете и в харема на султана. Тукашните мъже, прекрачили левантийския праг, се чувстваха въздигнати и отвратени. Това бе в първия миг, докато чакаха да бъдат повикани: сетне, станали податливи, казваха това, което баячката искаше да чуе, а те за себе си - повече от нея. Накрая двете страни се разделяха недоволни: тежките гривни се свличаха с гръм, жената се похлупваше, изнемощяла от видения и транс, а клиентите си тръгваха, озадачени и объркани. През нощта я сънуваха: от ръцете й капеха злато и кръв, които ги заливаха, но скоро… се връщаха пак в нейния свят: да избягат от неудачите си надалеч…
Като жена на куюмджия, Никула, братовчедката на Славяна, си знаеше цената. Тя бе сдържана и хладна и от нещо все недоволна, което не изричаше, но то личеше, започнало да пие силите й. Бе пречило често и да се засмее от сърце и докрай: и гостът дълго не се заседяваше. Подредбата там отначало бе като в занаятчийските къщи - здрава и практична, купена да служи. С годините обаче златарят се замогна, а имането, което бе поел от единия си дядо със същия занаят, никога нямаше да ръждяса. А щерката на търговеца, свикнала на добруване, в дома на възрастния мъж съзря мястото на покой, какъвто е търсила винаги душата й. Не го получи съвсем, вгледана отвъд, когато следобед почиваше, и се питаше: „Това ли, все пак, бе искала?!”
Мъжът й не я притесняваше: човек мълчалив, сведен в дюкяна все над инструментите си за ръчна направа. Можеше да не яде, незабелязал как минава времето над профилите, златарската тел или нож-ножицата за рязане. Не малко часове бе отдал и на вала за изтегляне на пластина, най-щастлив, когато правеше нежен филигран. Той обрамчваше старателно скъпоценните камъни, които грейваха сред плетеници, патинирани и светещи. Донасяха ги по неведоми за другите пътища и в чекмеджетата му неусетно се утаяваха частици от съкровищата на Гърция, на онзи античен град Халкидон и от южноегейското крайбрежие на Мала Азия. Перлите: розови, черни или с цвят на слонови бивни, закрепваше на сребърни и златни нишки, от които хубостта им изпъкваше повече. Сам меланхоличен, ако го питаха за любимия камък, щеше наварно да посочи опала. Никула не бе разбрала дали е фантазьор, на каквито той подхождал, но със сигурност на него му прилягаше, както на хората с добър нрав и чисти мисли. Отнякъде бе разбрал, че точно опал сложили в короната на император Константин - владетеля на Свещената римска империя. Та той, като се клел на коронацията, обещал да бъде страж на властта, живота и човешката чест: с една дума, да е ответен на камъка. Младата жена се дръпна сега с неясно подозрение, че и да е бил мечтател, горкият й съпруг вече навярно не е… И кой знае защо, изпита малко смут…
Последния път направи ново нещо за нея: лозово клонче с перлен грозд, чиито зърна светеха с тъмна семка в прозначната хлад. Те се крепяха на нежна верижка, която човекът закопча с благоговение на врата й. Никула не се кичеше: нямаше ищах за това. На шията си носеше неизменно медалиона, който криеше ликовете на родителите й, като млади. Те бяха останали в крайдунавския град и старееха: така ги гледаше усмихнати, като в детството, преминало край Голямата река. Колието на съпруга прилягаше на пръстена, който бе носила майка й - дар за нея сега. Да не обиди добрия човек, му обеща да слага „лозата”, в която бе вложил душата си: на черква и гости, когато ходи у Станинка, или у Карозови. Той знаеше, че и тя ще лежи до гривната и малките обички с рубините, които връщаха руменеца по бузите й, и изпъкваха на нагръдника.
Татко й имаше вече съдружия в Букурещ, Брашов и Виена и оттам бяха докарали наскоро мебелите в дома им. Помогна да подменят дамаските върху канапетата в гостната на златаря и къщата му скоро заприлича на крайдунавската. Беше ли така на Никула по-малко тъжно, когато се намереше до възрастния - с двадесет години повече, куюмджия? Приятел на баща й, от него бе купувал накити за жена си, сетне и за щерката, но тя вървеше затворена, с изваяни черти и помръкнало лице. Човекът искаше топло гнездо за детето си: търговията, несигурно нещо, два пъти го беше докарвала до разорение, а след него изнасяха по опис и като на погребение ценните вещи. Тогава се окуражаваха и хамалите да подритват със злост навитите на рула арабски килими. Жена му, горда русчуклийка - на всичко да устои, стиснала устни, мълчеше: само сочеше с пръст, без да гледа даже, кое къде се намира… Затова не го бяха възпрели годините на жениха: той щеше да бъде добър другар на Никула, грижейки се за нея и живота в доволство и покой: до старини, на които с майка й те не можаха да се радват винаги.
В нощите на отчаяние търговецът се бе питал щастливо ли е момичето му, приело жребия като присъда, и без да възрази. Нещо правеше младата жена безразлична към всичко: то личеше по очите, в които сивотата на света се стелеше с цвят на гранит, оставен да го разломят… Сърцето му застиваше да гледа, че тя няма сърце да се засмее или развълнува от нищо: на дърветата, натежали от цвят, заради прелялата и бушуваща река, която руши брега, и мести коритото си; даже и на дружките, вторачени в букурещките моди. По-богатите, като Влашка - в парижките дори… Всъщност, дали знаеше, че преди да се задоми, в главата й пламтеше едно: той, нейният помощник-капитан, се жени за лихварската щерка, и заминава да живее с нея далеч от Русе - другаде, а очите й няма да го виждат! А те , както е забелязал народът, тогава „се забравят!” В този миг за пръв път тя възненавидя баща си, че крепи търговията с променлив успех; иначе го обичаше много.
А плаването по Голямата река бе оживено още в навечерието на Кримската война: свищовското пристанище побираше над сто и петдесет дунавски гемии, които потегляха към Цариград и Централна Европа и до по-близките Галац и Браила. Щеше да мине време, след години можеха да се похвалят вече и със създаденото Дунавско вапорно дружество, чиито успешни стъпки бе направил закупеният австро-унгарски кораб с показателното име „Начало”, последвано и от няколко шлепа с жито. Впрочем, всякакви съдове край брега: лодки, салове, а и кораби за търговия и война, са създавани в най-старата корабостроителница още през XVI век, в пролома на река Русенски Лом. Българите край водата са хора предприемчиви: в някои градове на Дунава и в Тулча бяха отворили врати работилници за големи гемии. Развиваше се и Русчук: тук се ловеше риба, но той бе средището на Туна-вилает, и в пределите му влизаха повече от десетина санджаци и селища като Видин, Кюстенджа, София и Ниш. Още в 1860 година австрийски съдове с пътници намираха пристан в Никопол, а Видин бе мястото, където седеше санджак-беят; оттук за чужди земи се отправяше и голяма част от произведеното от Западна България и Македония.
Никула чакаше с трепет няма ли да се върне гемията на помощника: да чуе решението му, но тя сякаш изчезна в задморски води или беше потопена от разбойници. И се занизаха дни, в които лежеше на кревата с плетеното покривало, и то попиваше сълзите, но те не й носеха облекчение. Търговецът гледаше детето си, жена му вдигаше безпомощно рамене, но за нещо се и досещаше. Тогава в ума му изникна кюумджията: прибран човек - да прикъта в беда и скръб рожбата му. Дълговете го притискаха, съпругата му премигваше разбиращо, но с недоволство в погледа, и той реши, че любовта е кратка, а спокойствието и сигурността - вечни. И ги предпочете за дъщеря си, която, неочаквано и за него, склони лесно.
Ханджийката и Станинка рядко ходеха у Никулини, но все пак, се случваше. Стъпваха с оглеждане по килимите, над главите им висяха полилеи от Виена, а сред разкоша - тя, братовчедка им: печална, сякаш е изпратила смъртник, и хладна, сама чудеща се на нещо в ума си. Говореха с недомлъвки: рядко имаше, всъщност, и за какво, Славяна - с разбиране, а младата Нинка - все готова да прихне, или да се втренчи с очакване.
Никула и сега прие братовчедката от Алтънкьой, а сама остана права: поднесе ръчни арменски бонбони и „бяло сладко”, но приказката на двете увисна, и като всеки път, незакачена, натежа да ги раздалечи. По едно време все пак домакинята седна, слугинята сложи и за нея почерпка, но двете дълго се колебаха какво да си рекат. Накрая собственицата на хана не издържа и вметна за… Китен, уж случайно и неохотно. Русчуклийката, която до този момент бе седяла вдървена, и с очи в диплите на роклята си, изведнаж замига с ресници, сетне пламна и… се заразхожда права пак. Гостенката помисли, че се е отнесла и отново витае в своя свят: златарят бе къщовен, но рожбата не идваше… Възрастен вече, той ли бе виновен, че богатството започваше да студенее, нестоплено от детски смях? Майка й я води в Букурещ, при доктор Попеску, по женските работи, но и след това душите „на търговците” останаха приклещени, и с мъждукаща надежда в милостта на небето…
Каквото да терзаеше братовчедка й, Славяна улови, че и нейното питане щеше да остане ялово: и се надигна да потегли. Отсреща не я забелязваха. Стояла дълго гърбом до кахлената камина, Никула се обърна, когато гостенката отваряше вратата. Приближи се до нея, излязла от вцепенението си, и с наведени очи прошепна:
- Кароза!
Славяна не разбра. Сетне нещо я парна и залюля: името й напомняше смътно за някого - за една жена, странна като него. Никула бе искала да посочи или рекла: „Карозова”! То викаше цвете там, пък малката думичка отпред го караше да… чернее! Тихо, толкова нечуто, че стопанката на хана се чудеше беше ли издумано: търкулна се и потъна в дебелото кебе в краката им… Или тъй й се мержелее в ума, гонила в умора коня от Алтънкьой до града и обратно… Стиснатите устни й подсказаха, че втори път няма да се отворят, и тя, сбогувайки се, бе целунала с благодарност хладната буза отсреща…