Христина Панджаридис

Дяволът виждаше колко безсъние има в дните и нощите на Мира. Останала отрано без баща, посвети времето и обичта на майка си. Помнеше бащината заръка: “Когато дойдат трудности, дръж се за работата си. Тя спасява от отровата на живота”.
Мира завърши гимназия, после френска филология. Преподаваше и се грижеше за дома. Уроците и майка й бяха единственото хубаво, от които не можеше да се откаже.
Преди две години загуби живата си опора, преди осем месеца я съкратиха.
Научи вестниците, пускащи безплатни обяви. Заявленията й за работа обиколиха училища и издателства. Беше правила преводи от френски на проза и поезия, но никога на цяла книга. Изминаха десетина години, откакто един литературен алманах публикува най-големият й опит в художествения превод - разказ от шест страници. Тогава за миг си представи, че е преводачка, но мечтата зарови до друга щура посестрима - отиването до Антрактида. Харесваше й да е сама с природата и ветровете. Усещането за незначимостта в големите ръце на стихиите я караше да се чувства част от нея.
Дяволът виждаше, че сълзите надвишаваха надеждите и реши да се намеси.
Бивша пенсионирана колежка на Мира й позвъни. От разговор с други хора разбрала, че едно от най-добрите издателства търси преводач.
- Опитай, Мира. Сигурно на доста врати си почукала. Потропай отново. Дано съм ти на късмет! - оптимистично завърши жената.
Вярно, не й се брояха наново дните на очакване. Може би бялата лястовица летеше към нея.
На другия ден облече любимия си бежов костюм. Знаеше адреса. Сградата излъчваше старинност и мекота.
Прекрачвайки прага не изпита страх и напрежение, а някакво необяснимо спокойствие покри раменете й.
Пътят й пресече строг мъжки поглед, но щом тя отвори устата си, студените стрели бяха прибрани в колана. Усмивката я покани със себе си в кабинета. Видя табелката на вратата. Мъжът беше самият директор. Разговорът премина от български на френски. Мира говореше забързано и всяка нейна дума беше като роза - забележима, но ненатрапчиво красива.
След два дни я извикаха на писмен изпит и седмица по-късно подписа договор за превод на последния роман на най-продавания автор във Франция Марк Леви. Затанцува сама. Сега дойде моментът на щастливата, непразнувана тази година от нея, Коледа. Празнично засвети стаичката в душата й.
Директорът я покани на обяд и дяволът лудуваше в очите му. Не искаше да мисли за изкушението, мъжът не я вълнуваше. Авантюрите, започващи в мига на запознаването, не бяха мерило за интелигентност. Страстта й живееше в работата. Беше гладна да седне и да потъне в другия, измислен свят, където дори и да се намира отчаяние, в края героите съумяваха да излязат сухи от дъжда на неприятностите.
Директорът й даде право да превежда у дома и да се обажда всеки ден. Визитната картичка докосна пръстите й, намеквайки, че “Номерът на мобилния му телефон отсега жадувал да го набере”.
Почувства се като пепеляшка, останала в слугинските си дрехи. Не притежаваше GSM. Нямаше каляска, за да я изгуби, и си призна. За мъжа щедростта изглеждаще правило номер едно. Минаха до издателството и от там получи служебен телефон.
Часовете след това не помнеше. Пиеше мляко и четеше. Когато свърши романа, имаше желанието да започне веднага с превода, но сънят постла леглото й.
Дните не бяха близнаци - здраво работеше, но и всеки миг изскачаше много настроение. Звънеше към 17 часа, за да информира до къде е стигнала, и продължаваше. Умората я награждаваше със забравена радост. Летеше без крила, летеше седнала на стола.
Оставаха й само тридесет страници.
Търпеливо изчакващия Дявол, реши да раздруса почвата.
Директорът я покани на вечеря. Отказа, но гласът не я изслуша, а уточни, че служебната кола ще я чака след половин час. Облече се и тръгна като намусено дете. Разваляха приказната й обстановка. Малкият измислен свят беше сигурен и хиляди пъти по-уютен.
Тялото на събеседника й излъчваше власт и фалшиво любопитство. Мира стоеше пред него - новото цвете, на което искаше да вдъхва аромата. Между чашите с шампанско той търсеше ръцете й. Не подканващо и питащо, а с настоятелност. Тя ги дърпаше и сервитьорът се изчервяваше заедно с нея. Вечерта приличаше на изпит, за който не беше научила нито един въпрос. Върху нея се сгромолясваше щума на околните маси, ножът и вилицата я гледаха заплашително. На няколко пъти спомена, че е време да си тръгва.
- Но нима вечерта няма да продължите с мен… Оставете книгата за момент. Вие сте толкова напред - атакуваше човекът, чиито помисли сега я теглеха към насладите на плътта.
Мира пробваше възпитаните откази, накрая отсече: - Не, не. Тръгвам си.
Несвикнал да му отказват, звярът в него настръхна, но овладя гнева си. “Нима тази малка женичка има представа колко е нищожна” - питаше се той. Щеше да я притисне отново утре.
Мира се прибра, но от обувките й се изтърколи предчувствието за неприятности. Предпочиташе да разговаря с директора и колегата, не и с мъжа. А тази вечер имаше пред себе си един разгонен мъжкар, виждаш в появата й своята плячка. Би било добре пътищата им да не се пресичат. Ако веднъж отидеше в постелята на някого ей така, като продължение на вечерта, разпятието на сълзите ще измоли прошка … може би. Но първото съгласие белязваше началото на много други пъти, а не край. И да палиш свещи, и да повтаряш колко съжаляваш, най-страшното е ти самият да не откриваш простителната сила. Питаше се тялото и душата не пият ли от един извор, и ако той е замърсен - кой ще се изцапа повече…. Няма ли дрехите и душите на всички да са нечисти…
Следващият ден мина тихо и работливо.
Дяволът не кротуваше. Почивни дни не съществуваха. Даваше отстрочки, не и изход.
Секретарката се обади и я повика веднага да дойде. Усети влачене на тръни по кожата си.
Директорът сякаш не помнеше отказите й, зарадва й се и отвори торбата с бляскави обещания. Заговори за пътуване до Франция. Беше учуден, че тя, знаейки езика, не познаваше страната. Двамата ги очаква незабравима разходка. Бреговете на Сена ще мият стъпките й, Айфеловата кула ще се наклони да ги приветства. Говореше и си вярваше. Говореше и тя потъваше. Там, в рисуваната от устата му картина, нямаше място за нея. Нямаше място за двамата. Между тях пропадаха светове. За него сексът играеше ролята на вълшебната пръчица. Показва я и тя е готова да се превърне в заек, пумпал или розова кърпичка…
- Аз оставам тук, за да довърша книгата. Париж ще почака.
Затича се към вратата. Не би позволила да я спре с нови лъжи, с пътешествия, за които единствено възглавницата й знаеше как копнее. Защо не можеше заплащането да е само с труда й, защо се намесваше и тялото… Неписан закон ли е предверието на мъжа и жената, пресичащи пътя си, да минава през съблекалнята…
Завърши превода и го отнесе. Директорът беще заминал за Франция. За нея чакаше оставено пакетче с парите и документ за прекратяване на договора.
Чашата с неизпитото мляко се разля и я измокри. Предвиждаше подобен развой и все пак вярваше, че ще е по-различно.
Дяволът протриваше ръце и чакаше. Колебанията и тишината, забравата, с която те наказват другите, служеха на неговата кауза. Излишната съпротива по-бързо изцежда силите, а примирението после образува зачервена коричка като на крем карамел.
Скоро романът излезе от печат. Самият писател присъстваше на представянето на книгата си.
Само дето вместо нейното име като преводач се четеше непозната фамилия.