МИНУТИ НА РАЗМИСЪЛ
ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗАЛЕЗА НА СЛЪНЦЕТО
Обичам тихите вечерни часове: замислени, като стар човек, те успокояват душата ми, даряват минути на размисъл, на пречистване.
Часът преди залеза на слънцето е моят час: сякаш аз и природата сме в пълна хармония, в най-добри отношения. Аз съм една песъчинка и искам поне нещо да разбера от обкръжаващия свят, че дори и от по-далечните светове.
От размислите ми все нещо се ражда: човекът и природата не могат един без друг, както и ние, хората, не можем едни без други.
Всичко в мен или от мен родено - не съм го казал аз първият.
До мене са успели да го кажат, и след мен все някой ще каже нещо подобно. Нищо чудно: докато свят светува - човекът, като мислещ, разумен индивид, - все нещо ще казва, все нещо ще открива. И няма никога да открие цялата истина.
…Апокалипсис, край на света - кой ли не пророкува, но, както виждаме, той се отлага: за утре, другиден, че и по-нататък, през другото десетилетие на века.
Никой не знае, кога ще дойде краят на века, или, както казват, второто пришествие. Никой. Дори и Нострадамус, нито пък и друг пророк. Знае само този, който е в небесата - Всевишният. Той е много търпелив към нас, грешните човеци. И ни учи на смирение и покаяние, които, може би, ще ни спасят от апокалипсиса. Но ние не го слушаме, не го чуваме.
Дали възмездието идва?.. Ние, дори и сега, когато се намираме пред прага на пророческия край, не се спираме в своята античовещина, която, за голямо съжаление, води до самоунищожаване.
На мен ми остава - дълбоко да мълча.
Часът преди залеза на слънцето е моят час.
МЪДРОСТТА-ВЕЧЕР
Небето много бързо изплиска водата. Залязващото слънце отново озари със своите ласкави лъчи измитата земя.
От околните места пак се разляха така мили за сърцето звуци: детски гласове, песни на птици, тракане на вагонните колела.
Всеки звук по-своему е неповторим. Трогателно вълнува.
Неповторима е самата вечер и, разбира се, красивият залез.
Тези спокойни размисли раждат радост и опрашват ума и сърцето с лека, едва уловима тъга.
Мъдростта-вечер се замисли над градчето.
НАДНИКВАНЕТО В ЕДИН НЯКОГАШЕН И ЧУЖД ЖИВОТ
Болград, ул. Госпитальная, 62
Болград в един есенен топъл ден ми се видя много мил, по-различен отпреди, който безкрайно си го обичам.
Вървях по улица Госпитальная /по обяд май че беше/, загърбил величествената катедрала, паметника на Иван Никитич Инзов, закрилника на преселниците-българи в тогавашната Южна Русия /първата половина на Х1Х век/, и прочутата българска гимназия. Тези културно-просветни и духовни огнища и човекът-легендата са символите, богатството и славата на поколения бесарабски българи в миналото и днес на България, с историята на която тези светини и тази знакова фигура са свързани и преплетени.
Улицата е свързана и с историята на Болград, и с имената на личностите, дали много от себе си на Бесарабия и на България.
Спрях се пред познатата ми къща. Посрещнаха ме тъмнозелени железни порти, над които висеше асма с няколко чепки бяло грозде. Оглеждах с любопитство и с вълнение старите прозорци, боядисани отвън със зелена боя, а отвътре - с бяла. Зад отворените капаци исках да видя невидяното, да открия някаква тайна. Да надникна в един някогашен и не толкова чужд, а непознат за мен живот. Да подишам въздуха, който са дишали Стефан Панов и неговите племенници Олимпий и Павел, техните гости, идвали при тях по различни причини чак от поробена България.
След време от двора на къщата към мен се приближи един възрастен мъж. Заприказвахме се. Стопанинът й Виктор Гавралов със съпругата си Валентина живеят в тази къща от 1958 година.
Разказа ми, че купили са я от Олга Панова, която в същата година си е заминала за Измаил. Оттам нататък следите й се губят.
Научих също от него, че къщата била строена от турци.
Реставрирал я. Къщата си е хубава, привлича вниманието на минувачите. Керемидена е, с бяло боядисани стени и голям бордей. Сещате се - защо е голям.
На прощаване му благодарих за всичко и тръгнах към центъра на Болград, покрай двете светини - храм-паметника “Свето Преображение Господне” и гимназията с новото име от 1993 г. “Георги Стойков Раковски” и паметника на един руснак, който посветил живота си на всички колонисти и им дал живот в новото им Отечество.
На външната страна на къщата /ул. Госпитальная, 62/ от години е установена паметна плоча, на която са издълбани думите, че тук през 1856 — 1877 гг. е живял героят на Освобождението на България и строителят й Олимпий Панов. За да знаят потомците, да знае цялата Бесарабия и Отечеството ни за славния ни земляк и за неговите подвизи.
Колко още има да надничам в чужди някогашни животи?..
ДУХЪТ НА БОЛГРАД ЖИВЕЕ В МЕН
Болград - това е градът, на който не преставам да се учудвам.
Винаги се радвам на новите срещи с него, с неговото минало и настояще. В неговата история има немалко славни страници и забележителни имена.
Духът на много патриоти, родолюбци, будители живее в сърцата и душите на болградчани. Този дух живее и в мен, вълнува ме. Когато пристигам в града на Ялпуг /Ялпух/, внимателно се вглеждам в миналото - аз дишам като озон неговата “музейност”, вървя без да бързам, по улиците му и се радвам на хубавата архитектура, най-вече на величествения катедрален храм…
В такива щастливи моменти ми се иска повече време да остана насаме с Георги Раковски, Елена Янкова, Димитър Мутев, Олимпий Панов, Иван Инзов, да поговоря с тези, които отдавна вече не са живи, но духът на които е жив и досега.
Минало - незабравимо. Но ходът на времето е необратим. В съвремието, в което живеем, ние сме неговите съвременници.
С единият от тях - поета и интелектуалеца Иван Арнаутов се запознах в края на живота му.
Той живееше бедно, без излишни неща. Но в него напираше някаква вътрешна сила, която го крепеше, издигаше го на определена висота. В отделни моменти той целият беше отдаден на творчески порив. Пишеше стихове без да се оглежда и без да се страхува, какво ще кажат за него читателите, опонентите му.
Раним, както и всички творчески натури, той изливаше гнева си, дълго сдържаните си чувства, своето разбиране на живота в сатирични и хумористични стихове и разкази… В любовта към Болград, на който е посветил поемата “Мой роден град”. Тя е като продължение на авторския му цикъл “Болградски забележителности”. Аз внимателно съхранявам тази втора негова книжка с авторски поправки, издадена в Болград през 1997 година. А първият стихотворен сборник на Ив.Арнаутов “Закъснели изблици” излиза от печат също в Болград през 1991 година. Смята се, че тази книга е опит за възобновяване на книгопечатането в Болград. На корицата на това литературно-художествено издание не е изписано истинското име на автора, а съкратеният му вариант - ИВАР.
В стиховете си Иван Арнаутов възпява Болград и родния край, трудолюбието на бесарабците и България, която в началото на Х1Х век не по своя воля са напуснали нашите прадеди, спасявайки се от турския ятаган.
Творчеството му съдържа и сатирична поезия, и приятелски шаржове, и нестандартни басни. С болка в сърцето се четат стиховете му за майката и войната…
Да си спомня за него и неговото творчество е и мой граждански, и просто човешки дълг.
ПЪРВИТЕ ЗВЕЗДИ НА ЕДНА СТУДЕНА ПЪРВОМАРТЕНСКА ВЕЧЕР
Първи март - първи ден на календарната пролет. Но пролетта - топлата,засмяната — още не е дошла.
Зимата със студа си и със снежната бяла покривка продължава да радва децата. Тя като че ли не иска да отстъпва: поне през ранното утро. Но към пладне нещата се променят: става малко по-топло и висулките започват да “сълзят”. Към вечерта зимата пак си показва своя характер и студеното продължава да надделява.
Смрачава се. Аз съм все още в Кагул. Надежда за автобус нямаше никаква. Но тя, както се казва, умира последна. Аз вярвах, и това ме крепеше, че няма да остана на този кръстопът. Така и стана: има все още добри хора на този свят.
Една кола спря точно до мен и жената, която седеше на седалката вдясно от шофьора, ме попита закъде чакам.
Казах й закъде. “Заповядайте!”, чух топлият й глас. Седнах в колата и след няколко минути се стоплих. Успокоих се. Когато същата жена с доброто си сърце /близо до едно българско село - Московей/ помоли човека зад волана да вземе още двама замръзнали пътници, той ги взе, но й мърмореше: “Ти пък с твоята добра душа…”
Стигнахме до селото, отстоящо от магистралата на стотина метра, отдалечено от родния ми град Тараклия на 10 километра.
Със същата жена, която веднъж прояви човешко отношение към мен, седнахме в друга кола, зад волана на която беше нейният мъж.
Оставиха ме на казаклийския кръстопът, когато на небето се появиха първите първомартенски звезди.
