КЕРАЦУДА
Селим ага седеше пред шатрата и прехвърляше топчетата на броеницата. Мина вече един месец, откакто беше построил лагера на своята войска в долината на Стримон. Почвата покрай нея беше песъклива, даже камениста, но много плодородна. Имаше и извори с топла вода. По коравата пръст наоколо вирееха лозя, от които раята приготвяше вкусно и ароматно вино. Над тях от двете страни се издигаха зелени гъсти планини, заболи върховете си в синьото небе. За него и за войниците му беше опасно да се ходи там, защото се криеха местните комити, които не бяха добре въоръжени, но за сметка на това се отличаваха с опит в устройване на засадите.
Неприятности му създаваше Мануш комита, но агата вече имаше готов план как да го залови. От местен чорбаджия разбра, че годеницата му Керацуда била хубавица. Ако той я вземеше при себе си и обявеше, че ще унищожи селото, ако не се предаде, сам щеше да му дойде. За него хубавото момиче е като хубава ябълка, изпратена от великия Аллах, и агата трябваше да й се наслади. За никоя не би жертвал живота си, но глупавият гяурин щеше да го стори, без да се замисли. На това разчиташе турчинът и щеше да спре набезите на въшлясалите му комити. Ако беше толкова хубава гяурката, можеше и да се позабавлява с нея.
От чорбаджи Петра знаеше, че българите не встъпват в грях преди женитбата си. Затова вчера прати хабер да му доведат гяурката. Доволно потри ръцете си.
Сянка застана пред него и той вдигна очи. Пред агата стоеше чорбаджи Драган.
- Що щеш, чорбаджи, в тая горещина?
Българинът беше смутен и объркан. Мачкаше неспокойно феса в ръцете си.
Селим го гледаше и го подкани да говори:
- Казвай, какво има?
- Аз… аз… за дъщеря ми.
Турчинът все още нищо не разбираше. Отвърна му троснато:
- Какво за дъщеря ти? Казвай, не ми губи времето!
- Ами, такова… Вие сте заповядали да я доведат при Вас. Всичките жълтици, които имам, ще Ви дам, само ми я оставете! Тя ми е единствена рожба. Майка й умря при раждането.
Селим ага се досети за кого ставаше дума и се намръщи:
- Като ти е едничка, на тоя ли харсъзин Мануш ще я дадеш? Не ти ли е ясно, че той е и твой, и мой враг?
Чорбаджи Драган се опита да го умилостиви:
- Хорски приказки. Между тях нищо не е имало. При нас е прието бащата да даде благословията си. Убил ме Господ, не съм сторил нищо такова!
Селим ага избухна:
- Виж какво, чорбаджи! Твоята благословия пукната пара не струва за мен. Важно е какво казва нашият всемогъщ Аллах. А за това, че има вземане-даване с тоя комита, аз знам от сигурен човек, по-верен от тебе на мене и на султана. Утре сутринта лично ти ще я доведеш в шатрата ми, ако ли не - ще запаля и избия цялото село Кресна. А твоята глава ще набуча на кол.
Чорбаджи Драган падна в краката му:
- Моля Ви, Селим ага, това ще бъде голям грях.
Турчинът го ритна с крак в лицето и плю отгоре му. На стоящия пред шатрата аскер заповяда:
- Махайте оттука това псе! Ударете му петдесет тояги! Вместо да ми благодари…
Обърна се и към другия аскер:
- Ти Ахмед, организирай наблюдение на селото - пиле да не може да влезе и да излезе.
След един час чорбаджи Драган се довлече до портата на двукатната си къща с чардак и седна на пейката до обкованата с желязо врата. Кучето залая и отиде до господаря си. Дверите се отвориха и на прага застана дъщеря му Керацуда. Като видя баща си, свил се като топка, раздърпан и пожълтял като току-що откъснат лимон, изплака:
- Боже мой, какво се е случило, тате?
Той протегна треперещи ръце и привлече в прегръдките си своето момиче. Цялото му тяло подскачаше. Мореха го силни болки и нервно напрежение. Не знаеше какво да прави, как да й каже. Покри с целувки бялото лице, големите маслинени очи с дълги мигли, които трепкаха като изплашени пеперуди:
- Ах, детето ти! Съкровище мое!
Постепенно избухна в неудържим плач, който мокреше с едри сълзи черните й дълги коси.
- Моля ти се, татко, кажи ми какво се е случило!
- Лошо, момичето ми. Най-тежкото за един баща.
- Кажи най-после!
На вратата се показа ратаят Стоил. Двамата качиха баща й в широката одая и го положиха на дивана с пъстри шарени черги. Промиха раните с ратайкинята и той престана да охка. Когато останаха сами, девойката нетърпеливо попита:
- Разказвай сега!
Баща й отпи от павурчето люта ракия и като помълча, разказа какво се беше случило. Стояха известно време мълчаливи. Керацуда тръсна глава и в погледа й се четеше непоколебима решителност:
- Не се страхувай, тате! Вероотстъпница няма да стана.
Бащата изхлипа:
- Ах, злочесто дете, не разбираш ли?
- Разбирам всичко, тате. Ела да отидем в другата стая, да си полегнеш и да си починеш!
- Трябва да известим Мануш, да дойде да те вземе!
Момичето въздъхна:
- Това е невъзможно. Аз мога да избягам, но тебе не мога да оставя сам на тоя звяр, а и селото…
Бащата продължи да я увещава:
- Мене остави! Аз и без това съм стар, но лошото е това, че селото е завардено.
Тя се изсмя:
- Глупости, завардено. Сега ще изпратя Стоил да извести Мануш.
Баща й се примоли:
- Иди и ти с него!
- Не, аз съм дала дума на войводата на комитите, но няма да изоставя селото. Как ще гледам хората в очите? А и Мануш едва ли би искал да има до себе си такава страхливка.
Утрото беше задушно и безоблачно. Слънцето, застанало над скалистите зъбери на Пирин, изливаше с лъчи горещината си. Над селото беше тихо, като само от време на време се чуваше кучешки лай. През нощта мълвата беше обходила дворовете на схлупените къщурки и хората, изпълнени със страх и любопитство, чакаха появата на чорбаджи Драган и на ненадминатата по красота в тоя край Керацуда.
Портата се отвори и баща и дъщеря се отправиха бавно към стана на Селим ага. Керацуда беше пременена в нова носия. Чорбаджи Драган не носеше както винаги червения фес и по голата му глава се събираха и стичаха едри капки пот. Дъщеря му вървеше гордо изправена, като върху везаното елече се люлееше дългата смолиста плитка. На лицето спокойно се кипреше лека иронична усмивка.
Хората бяха накацали по оградите и портите като панаирджийски кукли. Старите баби се кръстеха и молеха Господ за помощ. Мъжете сподавено шепнеха. Слънцето препускаше враните се коне, които спираха и пиеха жадно от водите на Стримон.
След четвърт час баща и дъщеря застанаха пред шатрата на Селим ага. Един от стражите влезе и извести военачалника си. Той излезе и седна на миндера под чадъра. Изненада се изписа по лицето му. Милостиви Аллах, такава красота не беше виждал! Още повече го впечатли откритият поглед на големите очи на момичето, в които не се четеше страх, а по-скоро някаква решителност.
Потапяше се в наслада при мисълта, че той първи щеше да вкуси от тоя щедър плод. Нетърпението се усилваше. Махна с ръка да отпратят баща й.
Чорбаджи Драган се спусна и падна в краката му:
- Моля те, аго, само недей да позориш момичето ми!
Турчинът го ритна с крак и каза:
- Считай това за чест!
Керацуда застана пред него:
- Нима един прочут военачалник на турската войска показва силата си над беззащитен старец!
Смелостта на красивата гяурка го вбеси:
- И твоя комита Мануш ще хвана и ще му набуча главата на кол. Като е смел, защо се крие в планината?
Момичето се изсмя дръзко, подигравателно:
- А ти защо не отидеш и да го заловиш, като имаш толкова аскери? Страх Ви е, знам. Силни сте на беззащитни старци, жени, деца…
Селим ага се тресеше от гняв. Показа с очи бащата на момичето:
- Махайте го!
Керацуда стоеше неподвижна с ироничната усмивка на уста.
Турчинът се обърка. Не беше виждал толкова смела кадъна през целия си живот. Движеше се нервно напред-назад. Аскерите, слисани, очакваха заповедите му:
- Въведете я в шатрата ми! Там нека се помоли на нейния Господ Исус Христос!
Бяха се насъбрали още аскери, чиито очи опипваха страстно красивото тяло на гяурката.
Извън себе си, агата заповяда:
- Махайте се всички!
Аскерите знаеха какво ставаше, когато се нервираше, и побързаха да напуснат. След малко беше сам. Постоя няколко минути да възвърне спокойствието си и влезе в шатрата. Седна на мекото копринено легло. Турчинът взе бакърения съд с вода и отпи от нея. Затвори очи и се отпусна на мекия креват. Вътре цареше пълна тишина. Реши да потърси с очи къде се е завряла малката нахална и смела гяурка. Отвори уста от изненада, когато я видя в долния край на леглото срещу него. Срещна погледа й. Същото спокойствие и онази лека иронична усмивка, или по-точно - насмешка. Този път не се нервира, а искаше да й покаже, че поведението й го забавлява:
- Много ти е весело.
Тя мълчеше и не отместваше очи от погледа му.
- Отвън говореше много, но сега изглежда ти се е схванал змийският език.
Тя се изсмя тихо и продължаваше да го гледа. Той взе броеницата и запрехвърля между пръстите си кехлибарените топчета.
- Тука аз съм господар и ти си длъжна да ми се подчиняваш във всичко.
Тя стоеше все така безмълвна и усмихната.
Той й нареди:
- Съблечи се!
Керацуда не чака покана и продължавайки да го гледа, започна да хвърля една по една дрехите в краката си. Оставаше само ленената роба. За миг тя спря събличането. Той беше затаил дъх, но вълнението, което го беше обзело, се чувстваше в учестеното му дишане.
- Продължавай!
Тя леко и грациозно разкопча блузата пред гърдите си, откъдето изскочиха два бели гълъба, готови да излетят. Очите на Селим ага се отвориха широко и зяпна с уста:
- Вай, вай!
Тя стоеше спокойна.
Той й нареди:
- Продължавай, скоро ще разбереш какво значи да изпиташ удоволствие! Трябва да си щастлива, че аз ще бъда първият и ще те въведа в магията, наречена любов. Не мога да си представя, че това псе Мануш комита щеше да има първи този земен дар.
Тя се изсмя и най-после продума:
- Колко си наивен, ага! Първи е винаги този, който една жена иска. Прав си, че снощи удоволствието ми с Мануш беше неповторимо.
Селим ага отвори широко уста и стисна юмруци:
- Какво-о-о?
- Това, което чу.
- Аз бях разпоредил в селото пиле да не може да влезе и да излезе.
- Наивник си ти, Селим ага! Нима мислиш, че тия, които сме израсли тука, не знаем тайни пътеки, известни само на нас? На това ни научихте вие, за да се крием от вас, когато е нужно.
- Не вярвам!
Керацуда пусна робата, която плавно се смъкна по формите на изящното й тяло и легна в краката й. Сега и тя беше напрегната, но обезумелият от яд турчин не забеляза нищо, понеже го беше измамила.
- Провери!
На единия крак под слабините той забеляза кръв. Значи беше обезчестена. Щеше да я прегръща след това псе Мануш. Никога! Тази гяурка щеше да съжалява.
В главата на Селим ага бързо узря пъклен план. Пристегна бързо шалварите си и излезе пред шатрата. Плясна с ръце и двама аскери тутакси се явиха пред него.
- Заповядай, Селим ага!
- Ти намери бял кон и го доведи тук, а ти открий Мюмюн ага!
Понечи да влезе в шатрата, но се върна. Не можеше да понася подигравателната й усмивка. Вбесяваше го. Вътре в себе си признаваше, че засега тя беше победителка, но той не оставаше никому длъжен…
- Търсил си ме, аркадаш.
Селим ага обясни накратко ситуацията.
- Разбрано.
Доведоха белия кон, а след малко - още два. Подредиха го между тях. На първия се качи Мюмюн ага, а на третия - един аскер.
- Доведете гяурката! - разпореди се стражата.
Изведоха я. Тя беше още по-спокойна. Като видя белия кон, тя разбра какво я чака. Погледна стоящия до нея Селим ага.
- Качвай се на коня! - злобно заповяда той.
Тя направи крачка и се прехвърли на седлото му.
Турчинът тържествуваше.
- Обратно, с главата към опашката на коня! Това е ваш обичай. Така яздят опозорените преди брака.
Аскерите гледаха като обезумели с хищни погледи красивата гяурка. Преглъщаха засъхналата си слюнка и неволно посягаха към шалварите. Чуваше се сподавен шепот:
- Вай, вай! Ашколсун!
Керацуда, вирнала глава назад, гледаше жарещите я лъчи на слънцето и от устата й не слизаше ироничната й усмивка. Мислеше: дано ратаят Стоил е стигнал навреме при любимия й Мануш!
Когато бяха вече в края на селото, тя чу сигнала на скорец. Сърцето й заби силно. Искаше й се да крещи от радост. Мануш беше наблизо и това вля нови сили в тялото й. Погледна към тяхната къща. На полуотворената порта бяха застанали ратайкинята Нешка и Стоян, който беше с гръб към нея.
Слънцето постепенно започна да се закрива от някаква черна лента. Когато минаваха през мегдана, то беше вече половината в мрак и все повече се скриваше. Керацуда потрепера от хлада, който галеше голото й тяло. Чу наново писъка на скореца, който се движеше по-бързо от тях. Беше спокойна, че Стоян е разказал всичко на Мануш и войводата знаеше, че неговата годеница не е безчестница. Та тя по-скоро би умряла, отколкото да принадлежи на друг.
Вече беше почти тъмно. Кокошки кудкудякаха, кучета лаеха, другите животни издаваха непривични звуци.
Хората, големи и малки, се кръстеха и шепнеха:
- Лоша поличба!
Даскал Кольо ги успокояваше, че това е съвсем нормално затъмнение, но и той не беше в състояние да обясни какво представляваше то.
Мюмюн дръпна поводите на своя кон и той ускори хода си. След пет минути спряха пред шатрата на военачалника. Аскерите, които не бяха виждали слънчево затъмнение, се трупаха около главната шатра и произнасяха често: “Аллах, Аллах!”. Страх се четеше в очите на всички. Мислеха, че Селим ага предизвиква техния всемогъщ Аллах, защото съблече гяурката и я преведе пред всичките гола. Никой вече не гледаше момичето. Беше ги обзело чувство на несигурност.
Керацуда чу съвсем наблизо писъка на скореца. В този момент изсвистя стрела във въздуха и се заби в гърба на Мюмюн. Той падна напред върху гривата на коня.
Настана суматоха. Селим ага излезе от шатрата. Българката беше решила какво да прави. Аскерът отзад слезе от коня. Военачалникът дойде да види стрелата, с която беше убит неговият аркадаш. Чуха се гърмежи. Сигурен беше, че са комитите.
Керацуда светкавично извади ятагана от убития пред нея ага и го стовари с все сила върху шията на Селим ага. Главата му се отдели от тялото и тупна на земята. На кон срещу нея идваше Мануш. Той мина покрай обърканите и изплашени аскери, взе годеницата си в своите прегръдки и продължи в галоп към Брезнишка река. Конят я прегази и потънаха в листака на Малешевските явори.
Аскерите, които видяха смъртта на своите военачалници, се уплашиха и побягнаха в различни посоки. Комитите - силни, брадясали мъже - гонеха и убиваха тая сган, дошла да граби и да безчинства на земята на бащите и на дедите им.
Черната лента бавно се оттегли от диска на слънцето и като препусна на враните си коне, погали покривите и дворовете на кирпичените къщи на Кресна.
Времето премина в легендите, в шепота на вековните явори. Откакто се помни, още от времето на ромеите, които са владеели тези земи, лозарството е било добре развито. Характерно за гроздето е, че то има кехлибарен цвят и зърна, наредени като наниз на огърлица. Ромейски военачалник, като го видял за първи прът, възкликнал:
- Боже мой, как са наредени зърната му! Също като на моята Керацуда.
Керацуда била неговата жена.
По-късно името се среща в цяла Гърция. От същия сорт грозде има и в Серско.
След изгонването на поробителите името на гроздето останало керацуда. Някои му казвали “царевица”, като сравнявали подреждането на зърната му.
В днешно време този сорт грозде се е запазил в Кресненско-Струмянския район със същото име. Лозарите все още гадаят и не могат да открият тайната на промяната на цвета на виното, което като се налее от бъчвата, само за час променя цвета си. Много легенди се носят от времето на Мануш войвода - че промяната се дължи на преживения срам от Керацуда. Тя все още язди гола на коня с глава към опашката му. Важно е, че името е легенда, която кара потомците й да се гордеят с постъпката на смелата българка.
