Иван Есенски

ЕЛЕГИЯ ЗА МАРТ

Свърши и последният ден на месеца, но все пак остана време да се учудя, че посягам към листа, като знам как с появата на първата зеленина не ме свърта на място!
Не е графоманията, с нея сме наясно. Просто е пролет: пали минзухари, вади мечките от бърлогите, раздухва надежди - разлива из въздуха някаква сладостна, замаяна и тревожна безгрижност.
Понякога (рядко, но се случва) и картината може да изрази състоянията и чувствата със сила, близка до тая на словото.
Левитан има такива картини. Неговите пейзажи на руската есен са изумителни, но аз харесвам и “Март” - с отънелия сняг, с коня и шейната пред къщата. Тя лъха на пробудена земя и радостни предчувствия.
В ония години правеха прилични репродукции върху платно. Такава репродукция на „Март” бях окачил на стената в Железногорск. Стаята ми беше просторна и светла, пълна с книги, подредени по високи до тавана рафтове, а върху застланата с покривка на шотландски карета маса имаше голям кристален пепелник и саксия с алое. В кафява акумулаторна кутия от ебонит на перваза ухаеше маминият здравец.
Потънал във фотьойла под репродукцията, пишех със синята писалка на Евтушенко - даде ми я при едно от гостуванията в Переделкино.
Сега с нея пише чудесните си стихове моят приятел Димитър Милов.

Не обичам епистоларния жанр. И числото четири не обичам. Имаше една жена тогава, мечтаеше да стане актриса. Очите й блестяха с цвета на водата в лунна нощ. Теменужени очи, неверни. Четири години й писах писма - разказвах й за Ясна поляна и Таганрог, за Крим и Константиново. За тихите влажни гори на Средна Русия разказвах, когато бродех из самотните есени и слушах как в брезовата мъгла капе и изтича животът на лятото…
Над четиристотин писма - най-малко четири листа, поне осем страници всяко. Близо четири хиляди страници самородно вдъхновение.

Тая любов ме ослепи. Самуилов войник на любовта.

Разбира се, тя се омъжи и то месец преди да се прибера. Но това е друг роман. Помолих я да ми върне писмата, в тях беше неподправеният, възторжен пътепис на сърцето - моята Русия, която може да се види един-единствен път такава и само веднъж в живота. В отговор ми беше изигран холивудският етюд за ревнивия мъж, който хвърля миналото в огъня…
Краят на всяка подобна лудост е банален, макар в случая съдбата да прояви известна ирония. Ще стане дума и за това.

Март си отива, но скитническото чувство за бездомност не ме напуска. Неясните му тласъци извирят от дъното на дългите, опушени пространства на зимата. Това не е сезон, а наказание - свлича се връз теб с цялата си белезникава монотонност, студът те просмуква бавно, слива те със заледения пейзаж. Светлината се точи накъсана като рядко тесто, омотава те в своя сънлив пашкул, унася те.
Нищо чудно, че северните хора са така предразположени към депресиите и алкохола, а от мъглите на въображението им непрекъснато изскачат привидения.

В ония ширини вирее иглолистното дърво молика - то е с човешки ръст, сгърбено и със сведен връх. Молитвено дърво. Расте на редки разпръснати стада, които отдалече приличат на коленичили в нямо покаяние забулени старици.
Самотата им е неутешима.
Защото - прошепва Антоан дьо Сент Екзюпери, - човек е самотен и между хората…

Ето го и денят на равносметката - изненада ни, мислехме, че е твърде рано за него. Колкото и да закъснява, все ще е рано, защото след него е ред на деня за сбогуване - той още се лута някъде из неизвестното, но знаем, че приближава. Оскърбителна неизбежност, болезнена. Всъщност ни боли не за непостигнатата мъдрост или нестореното добро, а за вехториите, които в пристъпи на безумие трупаме цял живот, изгаряни от заблудата, че щом можем да ги пипнем и почувстваме, имаме абсолютна власт над тях.
Не ни е дадено да притежаваме нищо. Нищичко. Като живи тракийски могили сме - вътре съхнат зазиданите ни души, обкръжени от непотребни дрънкулки и измамни отражения, заради които сме пожертвали божественото им безсмъртие.
Недосегаем и глух за воплите и протестите ни, пясъчният часовник рони живота на мигове, превръща искриците му в сгур, в пепелище.
Вятърът пилее безименния прах, моликите се каят…

Има такава притча:
Преди да умре, един баща извикал сина си. Сине, - рекъл, - чуй последното ми желание и обещай, че ще го изпълниш! Тук съм приготвил чорапите, дето майка ти някога ми оплете - вярно, че са малко скъсани, но са ми мили, защото толкова години ме топлеха и ми спомняха за нея…Искам да отидеш където трябва и да помолиш да ме погребат с тях!
Споминал се той и синът се завтекъл при имама. Така и така - рекъл, такова е последното желание на тате. Ааа, не се разрешава, не смея! - отказал имамът, - ама щом е последното му желание, иди при ходжата, може пък той да направи изключение.
Отишъл синът при ходжата. Забранено е - разперил ръце той, - аз не мога, но щом това е последното му желание, иди при мюфтията, той е най-главният.
Стигнал до мюфтията, но и онзи го отрязал: „Не е работа на човека да променя небесните повели - рекъл. После извадил един плик и му го подал: - Това писмо ми остави за теб баща ти и заръча да го прочетеш като дойдеш.”
В писмото пишело: „Видя ли, сине, че едни скъсани чорапи не можеш да отнесеш от тоя свят, а ти си зинал целия да го глътнеш!”.

Напоследък не ме напуска чувството, че времето ме подминава. Не само мен - моята улица, моя град, моята страна. Навярно така е и с речния камък, внезапно осъзнал как водата го заобикаля? Между стихиите също възникват несъгласия и разриви, но и в най-страшните опустошения има живородно зрънце.
При българите е друго - всяка наша любов завършва със сечище, подир всяко освобождение настъпва още по-непрогледно робство.
Март е, официалният месец на освободителите.
Паметниците с техните имена покриват нашир и надлъж тая опожарявана, грабена, осакатявана и разкъсвана земя, чието население откак се помни предава и убива собственоръчно своите родолюбиви чеда и изпада в любовен екстаз пред чуждия ботуш.
В нито един наш музей няма да се намери нито един нокът, нито един зъб, нито една костица на нито един български цар, апостол, светец или войвода. С някаква необяснима свирепост изтръгваме, заличаваме и изопачаваме своята памет. Иначе пред националния ни юнашки епос Хималаите изглеждат като обикновен насип.

Не успяхме да надделеем покрусата от миналия век, примирихме се с великите му несправедливости към България. Апатията, безволието и съглашателството са наша биография от десетилетия и ни е все едно какво ще завещаем на следващия български народ. Той още не се е родил, но ние вече оспорваме правото му да ни предаде в музея на забравата? Където впрочем ни е мястото.

Март е, конят и шейната чакат пред къщата, в която отдавна не живее никой. Най много отнякъде да изскочи Улаха с неговите улахинчета - неизтребимото циганско семе от пророческите разкази на Васил Попов.
Зъзнат на вятъра одрипавелите ни души.

Вече не се питам откъде иде предчувствието за тая „кукувича бездна”, над която целокупно висим. Нямам предвид плитката драма на битовото неудовлетворение. Българите по традиция напускаме живота мрачно и със стиснати зъби, ръкомахаме и проклетисваме, но жестовете ни са някак оперетъчни, несериозни (Веднъж с Иван Динков заприказвахме за „Смъртта на Иван Илич” - обзе го някакво нездраво оживление, очите му заблестяха и изрече едва ли не с възхищение: „Ама как само умира, нали!?”).
Не умеем да се сбогуваме, неуважителни сме към тайнствата, което означава, че сме се отучили и да живеем като хората. Затова пък сме най-прелетният народ на планетата - пърхаме нагоре-надолу и все ни се струва, че хубавото е там, където ни няма.
Не знам защо тая жестока игра на „сляпа баба” ми напомня прехласването, с което посрещахме първите „чудеса” на индустриалната революция. Как само оглеждахме, как със суеверен едва ли не ужас докосвахме, опипвахме и вдъхвахме непознатите миризми на всичките тия дънки, дъвки, електрически китари, касетофони, автомобили… И шушлеците. И силоновите ризи, които съхнеха за нула време и не се гладеха. И неутолимата жажда да имаш, да притежаваш…
Ех, ние, горките индианци, с нашите вечно скъсани чорапи!
Злато срещу огнена вода, вечност срещу миг.
Изобилие от настояще срещу критичен недостиг на бъдеще…

Поискахме и получихме.

Какво ли друго можем да очакваме след почти век и половина всеобщо нехайство и безотговорност? Срамувахме се от простия български хляб и щедро засявахме нивата си с лъскавините на чуждите бурени, а духовната ни лисенковщина надмина и съветската. Бездарието избуя, но вместо да го изтръгнем из корен и овъглим до девето коляно, ние взехме, че го короновахме. На свой ред то пък издигна в култ свещената крава на посредствеността и местожителството ни заприлича на обор. Кастрираният химн на републиката твърди, че тук е нейният земен рай. Сигурно е така, щом за българските ангели не са задължителни крилата, а английският.

Това вече не е моята родина!
Не искам да умирам повече в нея!

Единственият полет, който още си заслужава усилията е навътре, към изчистената симетрия на доброто и злото. Там е вечният огън на любовта, там са рицарството и верността, там са нашите селски Ланчелот и Галахад. Там е семейната софра - праведната българска Кръгла маса, без която миналото ни нямаше да се състои. Не са ни за пръв път нито пропастите, нито звездите, но само вътрешният полет носи смисъла на покръстването.
Нищо друго не е в състояние да опровергае калта. Все се надявам, че възраждането предстои - дай, Боже, да го доживеем, макар и с половин уста! Останаха тук-таме зрящи по земята ни, които знаят как да четат звездите през пукнатините на предчувствията.
Жива е и истинската поезия, която отдавна е престанала да се съобразява със смъртта - думите й светят отвътре и пътят им е непредсказуем като летеж на пеперуда. На пръв поглед тя изглежда безсилна и беззащитна, но не знам нищо друго в човешкия свят, което да е надделяло безвремието. Тя не се нуждае от идеологии, армии и желязо, за да отстоява живота.

Иначе защо Екзюпери ще полети с последния си самолет, който не е въоръжен дори с джобно ножче?

Представям си как под карамелените облаци над Средиземно море за последен път прошепва: „Женевиев, Вие царувате над нещата!”. Било е топло, слънчево и синьо - прекрасен миг да се слееш със светлината.
Когато четях Екзюпери цяла седмица не ходих на училище. Скрих се на тавана и не излязох, докато не изчетох “Земя на хората”, “Боен пилот”, “Южна поща”, “Нощен полет”…Самото произнасяне на имената Тулуза, Дакар, Латекоер, Кап Жюби ми звучеше като заклинание.
А „Малкият принц” е писан с апостолическо мастило.
Съдба!

Та за иронията й. Обичам да пътувам с влак. В ранната есен миналата година се връщах от Ямбол и на Пазарджик се качи тя. Жената с лунните очи. Зарадвахме се след толкова години, заговорихме - знаеш ги тия разнежвания по невъзвратимото. И ето че стигна до откровението: „Цял живот съм била обикновена счетоводителка, но сега пътувам - ходя в Гърция при дъщеря си, гледам внука… Дадох й твоите писма - вечер двете ги четем и си поплакваме…Тя е лекарка, мъжът й е пожарникар…”
Слязох на първата гара. Следващият влак за беше след час и нещо. Валеше, стоях под навеса и не ми го побираше ума този живот. Без каквато и да е връзка си спомних как й писах от някакво затънтено сред тайгата градче с предизвикателното име Середина Буда.
Не проумявах защо излъга, че мъжът й е изгорил писмата? А това, че ги е дала на дъщеря си ме потресе. Представях си как омъжената за гръцки пожарникар българска анестезиоложка вместо упойка чете на пациентите си моите откровения, адресирани преди четиридесет години до майка й. А навъсеният гръцки пожарникар бди с нахлупена каска и с маркуч в ръце - да не лумне случайно някоя искра, оцеляла по чудо в сърдечна пепел.
И тогава там под дъжда на гара Костенец така внезапно ме връхлетя онова прелестно сибирско утро, че потръпнах от изненада. Бледорозовото му небе беше изпъстрено с пурпурни и златисти облаци, из малахитовите пещери на кедрите пърхаха и подскачаха рояци дроздове, овесарки и качулати синигери - разсъмването гърмеше от трели, песни и подвиквания, сякаш се бяха събрали на някой от нашите събори по надпяване.
Аз пушех на терасата, краткото северно лято бързаше да цъфти, да живее и ликува; тънката сребърната лента на реката проблясваше в далечината и изтичаше зад хоризонта, а нащърбеното от короните на величествените дървета слънце приличаше на нахапаната от Спящата красавица ябълка…

Що за магия ни е направена, та повече от столетие дремем така непробудно?! Пък и нямам спомен да сме извадили някаква полза от поуките досега?
Иван Хаджийски някъде беше писал, че и у нас се случва всичко, което се случва и другаде, но няколко пъти по-бавно и с огромни исторически разходи.
На друго място обаче добавя, че животът в България на всеки четиридесет години започва отначало.
Двадесет вече минаха.

За кой ли път се убеждавам, че в тоя свят единствено живо и непокътнато остава само несбъднатото.
Затова миналото ни е винаги по-светло от настоящето.
И как може миналото да е отминало, като непрекъснато ни е пред очите!