Христина Панджаридис

Драго напазарува за деня и уж смяташе да се прибира, а краката не послушаха разума му. Водеха го за сетен път към къщата на Светлана. Улицата същата - прашна и с дупки по асфалта. Само повече хора се движеха по нея. Пътят към пазара на квартала минаваше оттук. Къщите поовехтели, но с цветни дворове.
Някакъв мъж товареше в спрелия камион счупени керемиди. Погледна първо прахта, която се вдигаше, после лицето му. Познати черти. Знаеше, че Светлето има син и дъщеря.
- Добър ден. Вие синът на Светлана ли сте?
- Да. Аз съм Петър. А вие кой сте.
- Драго.
- А-а-а… първата любов на майка! Тя ми е разказала всичко. И на моя син също, на внук си. Той е студент.
- Мойта внучка е мъничка и още не съм й казвал. Синът ми се ожени в зряла възраст.
- Майка ще си идва след месец и поправям покрива, че тече.
- Ще си идва? - нетърпението му не можа да запази благоприличие. - Не съм я виждал от десетина години…
- От осем не се е прибирала. За първи път, откакто е в Америка, си идва. Досега пращаше пари, а аз стягам къщата.
- Ще заминава ли след отпуската си? - несмело попита Драго. Така и така момчето беше посветено в тайните на младите им години.
- Не. Смята да се отдаде на заслужена почивка.
- Драго щеше да каже, че правилно ще постъпи, но от двора се показа първо патерицата, а после и едрото женско тяло. Буйните черни някога коси белееха, остротата в погледа беше притъпена, но дори и остаряла я позна. Майката на първата му любов. Жената, която не го одобри и не пожела да му стане тъща. Сърцето му забрави почтената си възраст и заигра буйно хоро. От кръвта му излязоха на повърхността спомени и незасъхналите сълзи на Светлето, когато родителите й казаха “не” на брака им.
Баща му ходи до тях и по традиция поиска ръката на дъщеря им. Обичаха се младите и редно беше да ги благословят. Но майка й и татко й се дръпнаха, разлютиха. “Една дъщеря имаме и сме й намерили богат дом. Момче със златни ръце. Искаме да живее охолна, както е било и до сега. А вие… не сте придобили много…”, стовари присъдата гласът на майката. Мъжът й кимаше и гледаше настрани, по дървената ламперия на стената. Драго беше наясно от Светлето, че майката командва в техния дом. Татко й е изпълнител. Неговият баща помоли още веднъж, помълча след техния нов отказ, и си тръгна засрамен и неразбран.
Омъжиха най-хубавото момиче на света по техен избор. Зетят им се оказа пияница и скандалджия. Светлето го търпеше и плачеше, но след смъртта на баща си, се разведе. А скоро мъжът й се спомина. Беше случил на ракия менте в голямо количество.
- Здравей, Драго! - престраши се бабата.
- Добър ден! - не беше сигурен как да я нарича. - Как сте?
- Остави се… тежат годините, но пък се радвам на внука и на правнука.
- Да са ви живи и здрави!
- Друго искам да ти кажа. Остарявам и се чувствам все по-виновна. - Очите й се извърнаха към Петър. Беше й неудобно да говори пред него. Момчето се усети и се закатери по стълбата към покрива на къщата. - Драго, моля те да ми простиш, че бях против събирането ви със Светлана. Не те исках за зет. Растеше без майка и реших, че не си научен на нежност и добрина. Пропилях живота на дъщеря си, твоят, а и нашият с баща й. Кървави сълзи сме лели, когато чувахме от хората какво става в дома им. Не само че пиеше, но й изневеряваше без да пробира. Мъжът ми често ми напомняше: “Ти го избра. Радвай му се, а нека детето ни страда!” Той умря, ама аз прошка ти искам за него и за мен… Вместо щастие да направим, сторихме злини. Три злини - на нея, на теб, на нас!
- Отдавна съм ви простил! - едвам изрече. Тя не би могла да предположи, че след смъртта на мъжа й, той отиде на гробището. Намери гроба на тъста си, както си го наричаше, и там си поплака, превръщайки се във влюбен юноша. Изхвърли думите, пълни със злоба и мъка, като скъсани дрехи. Разказа колко нещастно е живял двайсет години с нелюбима жена. И че най-сетне е събрал смелост и се е развел. Тъпка около гроба, сякаш мачкаше високо пораснала трева, мълча и накрая каза високо, че всичко е простено!
- Жив да си! - с жалостиви нотки изрече жената. Хвана ръката му, наведе се и я целуна. Обърна се и както се беше появила като че от друг живот, така си влезе отново в него.
Драго се почувства подмладен. Гледаше пътя, по който старата жена изчезна. Път с цветя от двете страни. Лалетата и зюмбюлите сменяха игликите и теменужките. Момчето работеше на покрива. Сърцето му се измори от хорото и се укроти. Пое към самотния си дом, но самотата му се беше изпарила. След един, само един месец, първата му любов идваше. Той не бързаше. Чакаше я.