Таньо Клисуров

Книгата на Николай Славов не само със заглавието си, но и със съдържанието си е отстояния от баналността. Впрочем, така е с всяка добра поезия. А Пловдив, откъдето идва Николай, е градът на добрата, на талантливата поезия. Той напълно основателно оспорва в последните десетилетия правото на Стара Загора да се нарича Град на поетите. Достатъчно е само да споменем две имена, които вече не са между нас - Иван Николов и Добромир Тонев. На втория има специално посветено стихотворение в книгата на Николай и то е едно от най-силните, макар и кратко и сдържано, но е пропито от болка, която предизвиква спазъм в съзнанието и осъзнаването, че „голямата вода” все пак има сякаш предимство заобиколила от всички страни „островите на надеждата.”
Николай Славов не е оптимистичен поет. Поне в онзи смисъл, който се влагаше в това понятие преди десетилетия. Опитах се да преброя колко пъти в неговите стихотворения се повтарят думите умора, мрак, вечер…
Оказа се, че поне по десетина пъти. Структуралистите биха били по-крайни в оценките си, базирайки се на цифрите. Аз не намесвам математиката в литературния анализ. Но твърдя, че тези думи се явяват ключови в текстовете на Николай и създават една особена атмосфера в тях. А именно: на меланхолност, на приглушеност, на носталгичност. Мисля си, че именно тези състояния създават основната емоционална атмосфера в книгата.
Тя се открива от едно емблематично стихотворение „Измити улици. Засъхнал дъжд”. Именно това стихотворение най-ярко илюстрира атмосферата, за която говоря. Това сигурно е усетил и Валди Тотев, композиторът и вокалистът на популярната група „Щурците”, за да напише музика към стихотворението и да го изпее. И усещането при слушането на песента още повече засилва онова, за което говоря, че се чувства като атмосфера в споделените думи на „Измити улици. Засъхнал дъжд”.
Николай Славов е поет, който е овладял умението да изразява в словесни формули своите мисли и вълнения. В два или три-четири стиха, той съумява да обобщи преживяното, преболедуваното, премисленото. Ето някои примери: „…че поделеното сега е кратно/ с неподелимото у нас”, „Приятелю, умората не ни прилича” или „Не свикнахме да се обичаме/ не те научих на това/”.
Николай умее да подхожда непосредствено към темата. Да я овладее, да я обгледа от неочаквани ъгли и да извлече от нея нещо значимо, нещо валидно не само за него самия, но и за нас, читателите. Ето например как започва стихотворението му „Градът”: „Снощи по тясната уличка/ някак съвсем на шега/ припнал е първият дъжд. /И във съня си дочули са/ нашите немирни деца/ ромонът тих отведнъж.” За да стигне поетът до откритието, че „После на хълма учудено,/ в прясно измитите сгради/ зърнахме с теб любовта”
Драматизмът в тази книга не е на острите, шумни, бих казал скандални сблъсъци. Това е приглушеният като далечен тътен на приближаваща или отминаваща буря драматизъм. Който обаче оставя сетивата ни по-дълго време нащрек, ехото му отеква продължително в душите ни, неспокойствието му ни прави по-човечни и добри. Така е в краткото стихотворение „Етюд”: „В разчупени длани остана/ една погрозняла любов./ Нелепа човешка програма,/ запълнила този живот/ с издраскано синьо небе./ Едно безадресно писмо, което приготвих за теб, / остава до моето легло.”
Книгата „Отстояния” е разделена на четири цикъла. Без да има някаква разлика помежду им по отношение на изграждане на стиховете, те носят свои самостоятелни настроения. Първият, озаглавен „Природа”, е сякаш докосване до дъжда, слънцето, лятото, пристана, но всичко това е обгърнато от мелодията на любовта. И от смисъла на поантите от рода на: „И сто съдби обидил със една/ сверявай сам посоката. Нагоре.” Вторият цикъл е озаглавен „Ритъмът” и е осмислен от сърдечния ритъм на автора си. Движението е маркирано от понятия като „Компас” ,”Закъснях”, „Възможен завой”, „Бумеранг”. Третият цикъл „Звуци” има според мен по-песенен характер. Сам авторът е и изпълнител с китара и вероятно тези текстове са словесна плът на негови песни. За това ми говори и формата им - ритъм, рими, образна система. Четвъртият цикъл е „Жажда”. След прочитането му у мен остана усещането за носталгията по отминалата ранна младост, по любовните трепети на юношеството, но и надеждата, че все пак „С дъх на любов иде времето”.
„Отстояния” поставя на дневен ред, макар и не с онази острота отпреди години, проблемът за ранния или късен дебют. Днес стана модно да се издават книги още на двадесет, за да не кажа и по-рано, години. Тези дебюти носят свежестта и порива на очарователната младост, но крият и ред опасности - рано избуяло самочувствие, лековерност, че поезията ти е нещо подвластно, неустановеност на съдбовния избор с поезия ли ще занимаваш занапред или това ще ти бъде само хоби. Николай Славов ни представя един късен дебют. И моите везни наклоняват точно това блюдо, защото в него има и мъдрост, и съдбовност, че докрай ще носиш този кръст, и избистреност на поетичния поглед.
От Пловдив един поет привлича вниманието ни с талантливата си книга „Отстояния”. Нека съумеем да му се зарадваме. Защото в изкуството и чуждият успех ни обогатява.