Георги Михалков

Когато се върнахме в София, татко беше още дипломат или поне аз така си мислих, защото бях малък и не всичко разбирах, а може би вече и да не е бил. Върнахме се татко, мама, брат ми и аз и целият ни живот се обърка и се обърна с главата надолу. Преди това живеехме в Норвегия, в посолството в Осло. Аз и брат ми още не ходехме на училище, а на детски дом в Осло. И двамата бяхме научили норвежки, защото играехме с норвежките деца, но отдавна вече съм забравил този език. Понякога се опитвам да си спомня някоя норвежка дума, но не мога. Нито една дума не идва в съзнанието ми. И се питам възможно ли е това? Как съм забравил всичко, абсолютно всичко, а преди, когато бях дете, говорих норвежки. Много по-хубаво от татко. Той също знаеше норвежки, но струва ми се не така добре като мен, защото понякога се замисляше и се опитваше да си спомни някоя дума, а аз говорих почти гладко. Мама не научи норвежки и нищо не разбираше. Често, за да си кажем нещо тайно с брат ми Миро, с когото сме близнаци, и тя да не ни разбере, си говорихме на норвежки, а мама се сърдеше и ни се караше.
Та, когато се върнахме от Норвегия, татко още беше дипломат или се лъжа, но всичко се обърка. Спомням си, че татко хич не беше весел. Повечето време седеше и мълчеше, за какво ли мислеше? Мама също не говореше. Не разбирах защо са толкова мълчаливи. Беше лято, топло, а небето дълбоко и светлосиньо, не като в Норвегия - студено и мрачно, дори и през лятото. Улиците в София преливаха от хора и всички ми се виждаха усмихнати, не като в Норвегия - строги и сериозни, но татко и мама не се усмихваха. Не знаех какво е станало. Мислих, че сме се върнали в София за лятото, за отпуската на татко, както и миналото лято, но един ден чух мама да казва:
-И сега какво?
-Е, все ще намеря някаква работа. Може да е по-ниско платена… - промърмори татко.
Така продължи доста време. Мина лятото, дойде есента и с Миро тръгнахме на училище. На мен ми беше трудно. Когато исках да кажа нещо на български, все норвежки думи ми идваха на езика. Често започвах да говоря, но вместо на български, на норвежки и децата ми се смееха. Не исках да ставам за смях и предпочитах да си мълча. Когато учителката ми задаваше въпроси, аз мълчах, а тя се ядосваше и ме питаше: “Не можеш ли да говориш? Ако не можеш или не искаш да говориш, не си за това училище.” Но продължавах да мълча и не я слушах какво казва и какво ме пита. Миро по-бързо свикна с българския и училището му вървеше.
През зимата, точно преди Нова година, мама някъде изчезна и останахме сами с татко. Това беше най-мълчаливата Нова година през живота ми. Седяхме си тримата пред телевизора и не обелвахме дума. Не помня дочакахме ли Новата година или заспахме с Миро така, както си бяхме облечени. Мама я нямаше, а татко сякаш беше забравил, че трябва да си облечем пижамите и да си легнем.
Мама не се върна цял месец, а може би и повече. Аз и Миро ходихме на училище, връщахме се, а мама я нямаше. Не смеехме да попитаме татко къде е мама. Той ставаше все по-мълчалив и по-мълчалив и по цели седмици никой от нас тримата и дума не проронваше. Сутрин татко ни даваше някакви пари и с Миро сами се оправяхме, както намерим за добре. Купувахме си сандвичи или каквото си искаме. Най-после татко извика баба да дойде да живее при нас. Сигурно разбра, че сами няма да можем да се оправим, а може би се увери, че мама вече никога няма да се върне при нас. Когато дойде баба стана малко по-весело. Тя ни готвеше и вече не бяхме така гладни, както преди. Баба вечер ни четеше приказки и не ни даваше да гледаме много телевизия. Тя е била учителка и зорко ни следеше дали сме си написали домашните и дали сме си научили уроците за следващия ден. С Миро не смеехме да попитаме и нея къде е мама и къде изчезна без дори да ни се обади или да ни каже нещо. Татко продължаваше да мълчи. Той и с баба много не говореше. Една вечер чух баба да казва: “Докато беше дипломат, беше добър, но след като те отзоваха - стана непотребен.” Татко нищо не отговори, но аз се досетих, че става дума за мама. Тя изчезна, след като се върнахме в София. Това ме накара да се замисля. Значи жените търсят мъже дипломати. Не са ли дипломати, не ги търсят, но не бях много сигурен дали е така. Мама беше добра и понякога ми се искаше да я видя. Бях я запомнил висока, с дълги руси коси и с очи като небето - светлосини. Преди като бяхме всички заедно, тя често се усмихваше. Мама ни купуваше шоколади, играчки, книжки, а татко ни даваше само пари и не ни питаше какво искаме. Винаги казваше: “Каквото искате, това си купете.” А аз и Миро още не знаехме какво най-много искаме и си купувахме, каквото ни скимне.
В края на зимата мама най-неочаквано се върна от някъде. Миро и аз много се зарадвахме, защото вече бяхме сигурни, че никога повече няма да я видим. Тя дойде в един мрачен мартенски ден. Не помня дали навън валеше дъжд или снегът още не беше се стопил, но в стаята беше мрачно и студено. С Миро се бяхме свили пред телевизора и нещо гледахме. Мама влезе в стаята. Скочихме да я прегръщаме и целуваме, а тя извади две големи чанти и започна да пъха в тях дрехите ни.
-Идвате с мен - каза мама.
Татко пак стоеше и мълчеше. Само гледаше как мама припряно и бързо пъха дрехите ни в големите чанти. После с мама излязохме на улицата, където ни чакаше непознат мъж с кола. Качихме се в колата и заминахме. Не успяхме да кажем на татко дори довиждане.
Заживяхме с мама и с новия ни баща в нов квартал. Къщата беше голяма, с просторен двор, с басейн, с тенискорт и хандбално игрище, където с Миро от сутрин до вечер ритахме. И новият ни баща се оказа мълчаливец. И той почти не разговаряше с нас и рядко го виждахме. Къщата беше толкова голяма, с много стаи, че често не знаехме у дома ли е или не. Имаше няколко коли и никога не можехме да разберем с коя кола е излязъл. И мама не я виждахме често. Къде ходеше и какво правеше не знаехме.
С татко се срещахме веднъж месечно. Обядвахме заедно или се разхождахме безцелно в някой от парковете. От време на време ни питаше как сме и имаме ли пари. Пари имахме, защото мама непрекъснато ни буташе в ръцете пари. Имахме всичко и можехме да правим, каквото си поискаме.
Изведнъж и татко изчезна. Каза ни само, че отива да живее в провинцията и по-рядко ще се виждаме. Досега се виждахме само веднъж месечно, а какво означаваше по-рядко, така и не разбрахме. Мина може би половин година, когато неочаквано ни се обади. Бил в София по работа и искал да се видим. Срещнахме се. Отидохме тримата в един рибен ресторант, обядвахме. Като излязохме от ресторанта, той си погледна часовника, каза, че вече закъснява, спря едно такси и замина. С Миро не успяхме да го попитаме дори в кой град живее. След тази среща, татко все по-рядко и по-рядко ни се обаждаше, а в годината се виждахме само веднъж или два пъти. Накрая спря да ни се обажда, а и ние не можехме да му се обадим, защото си беше сменил номера на телефона.
Приеха ме да следвам и първата година, в началото на лятото, реших да потърся татко. Трябва да призная, че се оказа много трудно. Предприех истинско детективско разследване. Не знаех откъде да започна. Реших да отида в градчето, където татко се беше родил и където бяха минали детските му години. Баба и дядо бяха вече починали и не знаех кого ще намеря там, но тръгнах. Когато бяхме деца с Миро, често гостувахме на баба и дядо и понякога през лятото оставахме и цял месец при тях. Лесно намерих къщата. Беше близо до гарата. Както и в другите по-малки градове, и тук имаше квартали с еднообразни панелни блокове, но тук-там, около центъра на града, бяха останали къщи с дворове. Отдалеч видях къщата на баба и дядо. Намираше се на улица с липи, които цъфтяха и наоколо се носеше омаен аромат. Вървях и имах усещането, че за секунди се променям, сякаш се връщах назад в годините, ставах пак онова малко момче с къси панталони и сандали на бос крак, което тича по тази улица, току-що купило топъл хляб от съседната фурна и бърза да го занесе у дома на баба и дядо.
Къщата ми се стори променена. Боядисана отвън в охра, дограмата на прозорците подменена. В двора лехите подредени, цветя, а на моравата, където някога с Миро постилахме черга и лежахме четейки книги, сега имаше детска люлка и едно момиченце се люлееше безгрижно на нея.
Позвъних. Излезе млада жена с очи като на любопитна катеричка и ме погледна въпросително. Попитах я не живее ли тук Траян Икономов, но тя се усмихна и ми каза, че от него са купили къщата преди няколко години. След смъртта на баба и дядо, татко продал родната си къща. Къде живее сега, жената не знаеше.
Излязох пак на улицата с липите и се огледах. Сетих се, че наблизо живее една братовчедка на татко и реших да отида у тях и да я попитам не знае ли нещо за татко. Къщата на леля Лили беше на съседната улица. Учудих се на себе си, как съм запомнил толкова подробности през всичките тези години. Явно детските спомени са силни и почти не избледняват. Леля Лили веднага ме позна.
-Драго, колко отдавна не съм те виждала. Как се сети да ни навестиш? Мислих, че никога няма да ви видя тебе и Миро. От години не сте стъпвали тук, може ли така?
Обясних й защо идвам и кого търся. Лицето на леля Лили помръкна, а усмивката й се стопи. Уплаших се да не би да се е случило най-страшното с татко, а ние да не сме разбрали.
-Откакто татко ти и майка ти се разведоха - започна леля Лили колебливо - татко ти се промени. С никого не се срещаше, затвори се в себе си. Рядко идваше тук и на нас почти не се обаждаше. Баба ти и дядо ти починаха и той продаде къщата. Повече не сме го виждали.
Леля Лили замълча, загледана към улицата с цъфналите липи.
-Искам да го намеря - промълвих аз.
-Не знам къде е, нищо не мога да ти кажа, но се сещам за приятеля му Веселин, с него се виждаха по-често. Сигурно той знае.
Леля Лили ми обясни къде да намеря приятеля на татко и аз тръгнах веднага. Татко и Веселин са били приятели от деца. Намерих един човек вече на възраст, на години, колкото татко. Не бях сигурен, че знае нещо, но му казах кой съм и кого търся, а той ме погледна и рече:
-Сега виждам колко много приличаш на Траян, когато беше млад. Големи приятели бяхме, но годините ни разпиляха. Аз си останах тук, а баща ти обиколи света. Дипломат беше, не помня в Норвегия ли, в Швеция ли?
-В Норвегия.
-После се върна, живя в София. Идваше тук да види баба ти и дядо ти, но след като починаха, продаде къщата. Тогава ми каза, че иска да живее в планината, далеч от всички и от всичко. Купи къща в едно родопско село, Хасовица, близо до Смолян. Не знам какво му е харесало там и защо му е да живее накрая на света. Той винаги е живял в големи градове.

Благодарих на чичо Весо и реших в най-скоро време да се отправя към родопското село Хасовица.
Тръгнах една събота рано, за да стигна в Смолян следобед. Не знаех от Смолян как и с какво да пътувам до Хасовица. Взех такси. Колата тръгна нагоре към планината. Никога не бях идвал тук. Гледах с широко отворени очи. Пред погледа ми се издигаха хребети, покрити със зелена трева като меко кадифе, а над тях вековни борови гори, които сякаш докосваха синьото прозрачно небе. Спомних си, че когато се върнахме от Норвегия, най-силно ме впечатляваше това синьо небе като безбрежно заспало езеро.
Таксито дълго пъплеше, минавайки завой след завой, пред погледа ми изникваха нови и нови живописни кътчета и сякаш пътувах във вълшебен свят. Очаквах всеки миг след някой завой да се появят джуджета, които да спрат таксито, а мен да поведат към малкия им, скрит между боровете, замък.
Таксито ме свали на някакъв площад в странно село и си замина. Скри се бързо зад първия завой, а аз останах да се чудя къде съм и какво правя. Площадът беше малък и приличаше на кърпа, просната сред зелените ливади наоколо. Къщите бели като гълъби бяха накацали по хълмовете. Пред мен имаше някакъв магазин, но затворен, зад мен беше пощата, а малко по-встрани - кръчмата, която също изглеждаше затворена. Беше ранният следобед и не се виждаше жива душа. Гледах селото и се чудех как да намеря къщата на татко. Не беше голямо село, но пръснато по хълмовете и като че ли на всеки баир имаше само по една или две къщи и как ли да стигна до тях.
Докато се чудех, отнякъде се появи дребен старец. Казах му добър ден. “Добър ден” - отговори ми той и се спря, за да ме огледа хубаво. Сигурно искаше да си спомни не ме ли познава. Преди да го попитам дали не може да ме упъти той ме заговори:
-Ти чие момче беше?
-Не съм тукашен.
-А какво правиш тук?
-Търся един човек.
-Кого?
-Траян Икономов, отскоро живее тук, но не знам къде му е къщата.
-А него ли търсиш, знам го. Тук е има-няма от две години. Купи къщата на Дермона. Ей там, на онзи баир. Тази чешма тук, той я съгради - и старчето показа една каменна чешма на площада, недалеч от мястото, където бях застанал. - По-точно даде пари да я изградят. Но странен човек е, с никого не разговаря, с никого не се среща. Не знаем кой е, от къде идва, какъв е бил и защо е дошъл да живее тук. Едни казват, че е бил голям човек, министър или нещо такова, други, че е живял в чужбина, а трети, че е дошъл тук да се скрие. Какво ли не приказваха за него, но после спряха. Всяко чудо за три дни. Ако ме питаш мен, той е човек с минало, човек от миналото.
-Как да стигна до къщата му?
-Ей там, зад онази къща има пътека. Ще тръгнеш по нея.
Сбогувах се с дядото и тръгнах към къщата, която ми посочи. Заобиколих я и видях пътеката, водеше право към хълма. Вървях нагоре, а слънцето се спускаше надолу, зад отсрещните върхове, които приличаха на разлюляно зелено море. Небето над тях беше като пурпурна роза, а всичко наоколо оранжево. Стигнах до къщата, не много голяма, от камък и дърво с широк чардак. Ограждаше я каменна ограда, а дървената порта беше висока с навес. Бутнах я и влязох в двора. Не се виждаше никъде никой. Огледах се, повъртях се и започнах да се изкачвам по дървените стълби към чардака. Стигнах до вратата и почуках. Почуках няколко пъти, но никой не излезе. Стоях и чаках. Усетих, че някой, долу на двора, на калдъръма, стои до стълбата и ме гледа. Обърнах се.
-Драго - промълви баща ми.
-Татко.
Беше остарял. Съвсем побелял и приведен. Дебелите му вежди почти закриваха сивите му очи.
-Какво правиш? - не знаех какво друго да кажа.
-Бях отзад, работих - каза баща ми.
Слязох по стълбата и го прегърнах. Заведе ме зад къщата, в помещение, което приличаше на работилница.
-Какво работиш?
-Занимавам се, да минава времето.
Огледах се. Стаята беше пълна с различни фигури и предмети от дърво: малки ракли, бъклици, бурета. Никога нямаше и да предположи, че татко може да изработва всичко това.
-Седни - посочи ми трикрако столче, което сигурно го беше направил той.
Седнах.
-Как си?
-Добре съм - отговорих.
Седяхме един срещу друг и пак мълчахме, както някога. Бях щастлив, че го открих. Това ми стигаше. Сега си дадох сметка колко слабо го познавам. Не знаех кой е, какъв е, какво обича, какво може, а ми беше баща. Бяхме се разминали без да се опознаем. Не знаех, че обича да се занимава с дърворезба. Не знаех защо е дошъл да живее чак тук. Казах си, че някога непременно ще го попитам. Сетих се за старчето, което срещнах на площада и което ме упъти. “Той е човек от миналото” - каза старчето и може би имаше право. И татко, и аз бяхме от миналото, но аз не бях сигурен имах ли минало или не. Всичко в живота ми до този момент беше минало много бързо, като влак-стрела, без да го усетя и май нямах минало. Не знаех какво беше миналото на татко и никога нямаше да го узная. Твърде кратко време бяхме заедно, но нямах право да го виня за това.

София, 14. 05. 2011 г.