Петър Ангелов

Статията е написана по повод натрупаните проблеми в Хасковските литературни празници „Южна пролет” и  наградата „Паскалев”.

Литературните  дни  за дебютна литература „Южна пролет” са важен интелектуален белег на Хасково в националното литературно пространство. Тъй като думата ми не е само за него, още в началото ще спомена, че в последните години, при жури, оглавявано от ексректора на Софийския университет проф. Боян Биолчев, „Южна пролет” не направи крачка напред, а тъкмо обратното. Неглижирайки всичко сторено до него, Б. Биолчев дамгоса празника с „гениална” квалификация:. „Южна пролет” - каза той, - е една весела кръчма”. Кметът на Хасково Георги Иванов усети, че в тази кръчма  има  хляб за неговия имидж. Като добър познавач на пиар технологиите, след като един мандат стоя далеч от този празник, той излезе на сцената и развърза общинската кесия. Около бившия  „културен министър” на Хасково Татяна Димитрова, се завъртяха всеизвестните местни „класици” като около наречена спецално за тях хранилка. Разполагайки с достатъчно средства, учителката по руски език се помисли за основополагащ фактор в културата и главен бонификатор на литературния живот на Хасково. Забележителните й  качества да смесва административните си задължения с литературно-творческите работи най-нагледно  бяха демонстрирани при определянето на носителя на наградата „Паскалев” за 2008 г. С помощта на своите „съветници” Никола Атанасов, неин предшественик в общината -   учител с полувисше образование, но постоянен член на Паскалевото жури, на културолога Денко Чаръков /лека му пръст/, сценарист на културно-обществени мероприятия, митинги и концерти, както и на „идеолога” на „новата” културна политика на Хасково Иван Маринов /педагог с ранга „Главен учител по руски език”, тя  разпали интригата и осъществи отстраняването от „Южна пролет” на израсналия в Хасково, един от най-големите живи наши поети, Никола Инджов, организирал и ръководил този празник в трудните годините на разруха. Обръчът около Т. Димитрова и директорката на регионалната библиотека Тонка Койчева държеше на голямо разстояние  литературния историк и критик Йордан Нанчев, автор на изследователски труд за първия модерен български книгоиздател, роден в Хаасково „Страници за Александър Паскалев”. Взели  в свои ръце делото на книгоиздателя, емблематична фигура за града ни и България,  те си присвоиха „задължението” да намерят  човека, когото да възвеличаят и да поставят до неговия пиедестал. Тази чест се падна на спечелилия по неведоми пътища симпатиите им Иван Енчев, самообявил се за „класик”! В една от своите „книги” той написа следните скромни и богуогодни  думи за себе си:  „Всеки от присъстващите започна да припомня качествата на по-старите произведения на Пелинов, когото понякога наричаха Класика. /Благой Пелинов - така се  е кръстил благият Иван Енчев в “Студено Кафе”, стр.35./.

 С помощта на плътно стоящите зад двете дами Иван Маринов, Никола Атанасов, Денко Чаръков и Никола Пилев /също бивш хасковски зам. кмет, лека му пръст/, журито ръководено от Татяна Димитрова взе най-парадоксалното и с нищо немотивирано  решение. След поетичния колос Валери Петров наградата бе дадена на плагиата Иван Енчев. Поради тази причина най-високото хасковско отличие  за постижения в литературата, носещо името на книгоиздателя Апександър Паскалев, беше скандално ОПОРОЧЕНО /шрифта мой/.

Иван Енчев е не само автор с елементарни литературно-художествени възможности, той си позволи и недопустимото, осъдително по морал и закон литературно престъпление и грях - плагиатството. Най-открито и безцеремонно „класикът” е преписвал от книгата на Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година”.  От нея може да се намерят цели абзаци, взети  от „Тракийската библия”, както наричат книгата на  Милетич. Ето ви един пример на очебийната  кражба: „…След това царският чиляк каза: „ Ха сега, извадете каквото сте ограбили от тия хора! Изтърсете ги, а пък вие - обърна се той към….”… Войниците изваждат работи - ризи, гривни, сребро...”/Милетич-фототипното издание, 267стр /. … А ето и  преписаното от „класика:„Изправете се и вие при чаушина!” - каза Адем ефенди. Всеки от войниците започна да вади от торбата си златни и сребърни гривни, лири, венчални халки,  везани ризи, бели халища /как ли са се събирали в торбите им тези халища?!/, и всякакви женски накити и домашни вещи… /Иван Енчев, “Кървав пелин”, 2004 г., стр. 48 ,49/ В своите романизирани варианти на събитията от 1913 г. плагиатът си служи с документалистика, преписана едно към едно от Л. Милетич. /Писмото на кмета на с. Сачанли до кмета на с. Доганхисар. Милетич, стр. 186, Фототипното издание. Иван Енчев,  „Тракийско разпятие” стр. 29/. За „твореца” Енчев фабулата и хронологията на събитията са размити и историческият момент на уж историческия роман е замъглен. Авторът с нищо не подсказва, че познава събитията, за които пише.Това се вижда от непознаването на този диалект и език, с който си служи, когато преписва Милетич. Подобно е и положението с имената. В различните му творби има две Яни, Яници, Янислави, Андреевци и Андрейчовци - все имена, нехарактерни за тракийците от Беломорието. Той няма авторски текст за динамиката на драмата,  нейната кулминация при преминаването на р. Арда край днешния град Маджарово и печалните й  резултати за българската нация. 

Иван Енчевото „цялостно” белетристично творчество, за което получи Паскалевата награда, се състои от един роман, преиздаван в три версии с три продължения. Укорна хитрост и авторска нечистоплътност е  преиздаването на „Кървав пелин” под различни заглавия и все като първо издание. Първият  „Кървав пелин” излиза през 1988 г. - 128 стр., вторият,  „Чедата на Тракия”- 1992 г., съдържа същия „Кървав пелин” и допълненията „Тройно разпятие” и „Свирепа любов”. През 2004 г. излиза „Тракийско разпятие”, уж като нов роман, който отново съдържа „Кървав пелин” и  вече не двойно, а „Тройно разпятие”. Най-накрая всички тези заглавия и подзаглавия, пелини и разпятия са събрани в нов „Кървав пелин” през 2008 г., отново обявен за …първо издание! Това е  едно от „достойнствата” му, които го сродяват с българската комбинаторка в Италия  Мишел Бонев, забъркала в международен скандал двама културни министри и пипнала филмова награда с финансови и други манипулации. В нашата каша са забъркани една зам. председателка на общината, една директорка на библиотека и още няколко техни „съветници”. За същата хитрост през тази година той получи и наградата на името на Герги Караславов - гр. Първомай, но за това по-късно. Всички те  със сигурност не познават написаното от Енчев, затова ще хвърля малко светлина на неговото творчество.

В трите издания на творението „Кървав Пелин” главни герои са Яна, Адем ефенди -  турски офицер, влюбен в Яна, и нейната изгора Андрей. По време на бягството на българите от Беломорска Тракия през 1913 г. Яна е изнасилена от Адем ефенди - турски офицер,  Андрей е скопен, майка й и братчето й убити, баща й полудява и още много други зверства се случват, докато от фамилията остават живи баба Яна и внучката й Яна- главната героиня на кървавите му пелини. Изнасилването е описано по начин, издаващ очевидната литературно-художествена недостатъчност и посредствеността на съчинителя. „Събличайте се, искаме да ни покажете как се прави меден месец! - заповяда Адем ефенди на Андрей и Яна. - Съблечете ги, щом сами не могат!”  Събличат ги, Андрю лежи вцепенен до Яна и няма сили да проумее какво му казва тя.  Май и авторът  няма сили да проумее каква каша е забъркал, та съчинява следващата глупост в три последователни книги и техните продължения: Когато Андрей разбира, че Адем ефенди ще го скопи, на него му идват сили и той  с к о к в а, хваща се за слабините и казва на насилника: „Режи, но Яна не закачай!” „Ха сега подир мен!” - казва ефендито на Яна след като обезмъжават Андрей. А тя, гордата и красива тракийка, грабва разкъсаните си дрешки и /сега внимавай, читателю!/ тръгва покорно след Адем ефенди. Андрей е забравен, нея я водят в друга стая, където има корито с топла вода. Тя се изкъпва и за миг й става леко и сама намира Адем в другата стая. / Кървав пелин” - 2004 г.  стр. 69, „Кървав Пелин”- 2008 г. стр. 77, 78,79/.

В петата книга от продълженията на тракийската сага - „Бавен огън”, 2006 г., авторът, след като е дъвчел и смукал сюжета от пръстите си,  достига  до „дълбочината” на „сложния” психологически момент в душата на Яна  при нейното изнасилване:  „Нещо ме блъскаше към неговите ръце. Пък те, пустите, бяха тъй яки и немирни. Т о п л и. С л а д к и /ръце/. Как ли не се борих със снагата си. Тя все ме надвиваше. А д е м   н и к о г а  н е  м е е  н а с и л в а л,   а з   с а м а  м у  се  д а д о х   п ъ р в и я   п ъ т.” /- „Бавен огън”, стр. 140/.

До такава характеристика на българката,  при това по време на бягството от Беломорска Тракия, нито един друг автор не се е домогвал. В един от библиотечните екземпляри,  които ползвах, намерих  приписка със следното читателско недоумение: „На ошашавения читател му се налага да гадае насилник ли е въпросният Адем ефенди или желан сексуален партньор на въпросната Яна, победена от своята снага?!…” Това ми подсказва, че  Татяна Димитрова, Тонка Койчева или Енчевият най-голям застъпник и член на журито - Никола Атанасов, както журито на гр. Първомай не са и помирисвали  нито един от Ивановите романи,  още по-малко всичките заедно.

Скудоумието Иваново не свършва дотук. В същата тази книга  „Бавен огън” главната героиня Яна, вече баба  на пределна  възраст, като се изповядва пред своята внучка Яница, я моли да я погребат…!… в гроба на Адем ефенди /!?/, за когото десет години след първия „Кървав пелин” авторът казва, че тя сама му се е отдала. В потвърждение на тази Иванова  идея  баба Яна, като  признава на внучката си, че баща й Андрей е син на турския офицер Адем, заръчва:   „Кажи на баща си да ме погребете в стария гроб, дето е под бора с двата върха. Дай му онез пари за паметника. От бял мрамор го искам. Н е  м у   с л а г а й т е   н и к а к ъ в   к р ъ с т” … „Н е   м и   т р я б в а   н а   м е н е  н и   п о п,   н и   в л а д и к а.“… „Тъй ще е, щом аз ти го казвам! Ще ме погребете в гроба на Адем…”

Към този образ на българката Иван е плиснал още една шепа родна  кал. Когато Яна ражда, особено сантиментално са описани грижите на Адем ефенди за своя син и паласките със злато, които получават бабата и майката. „Айде и таз жълтица при онази …” „Баба Яна онемя от радостна изненада…..”/стр.100 К.П. 2008 г./ „Яна сложи поредната кесия с пари в малката ниша…Тъй правеше винаги когато преспиваше тука”. /стр.112 К.П.- 2008 г./

По-позорно отцеотстъпничество от род и родина не ще открием в нито един български роман. Боя се да допусна и че наградата „Паскалев”  е дадена на Иван Енчев за отричането му от поп и владика, сиреч и от вярата. Има и едно друго обяснение. Според някои хасковски литератори, това е било намигване към ДПС за спонсорство.

Измислената драма на любовния триъгълник Яна, Андрей и Адем ефенди авторът замесва още в първата повест, написана по поръчение на тракийското дружество в Хасково. Първият ръкопис на „Кървав пелин” е отхвърлен от Слав Хр. Караславов, директор на издателство „Отечествен Фронт” по онова време. Повестта е отпечатана доста по-късно, както свидетелства  обзорната статия на Живко Тенев: „Романът „Кървав пелин” видя бял свят след двадесет години”. Не е ясно спрямо кое събитие. Тук съм длъжен да спомена и за още една хитрост Енчева: Според библиографията му, тази статия е отпечатана във вестник „Тракия труд” на 30 септември 2008 г. В същия брой обаче не съществува подобен материал. Очевидно е, че Иван Енчев не е допускал някой да се поинтересува от манипулациите  му.

В тракийската историческа тема Енчев няма нито ред собствени изследвания на случилите  се събития, каквито са книгите на хасковския доктор на науките,  ветеринарят  Кирил Бакържиев и неговата дъщеря Мария, на Мара Михайлова от Кържали, - видна изследователка на тракийския бит и култура. „Кръвта е топла” на Златко Попчев, филмовата епопея на Николай Хайтов „Капитан Петко войвода”, романа на Никола Инджов „Възречени от Манастър” и др. Както стана дума, г-н Енчев безцеремонно и  изцяло изгражда своя сюжет от документалната книга на академик Любомир Милетич. При Л. Милетич няма хронология на събитията, а само факти, ето защо при Енчев няма фабула. Бягството на българите  от  родните им   места е траяло около осем дни, а според  Иван, вероятно от неговите „проучвания”, то е  толкова протяжно, че главната героиня се глави пътьом за Андрей, отдава се на Адем ефенди  и ражда през това време. Новопоявилият се тракийски литературен „историк”, както вече казахме, не се е докоснал до апогея на Тракийската драма - сраженията при река Арда край днешния град Маджарово, където са избити около две хиляди българи и има все още живи спомени,  но това събитие не е описано от Милетич и Енчев го отминава. В тогавашните събития участват  двама воеводи - Димитър Маджаров и Руси Славов, неотразени в литературнохудожествени произведения и до днес, но Иван Енчев не е Николай Хайтов, че да си даде зор да научи нещо повече за тях от това, което е казал Милетич. Той си измисля Яна, Адем и Андрей и ето докъде я докарва със своите си фантасмагории! Опитът на злополучния автор да създаде исторически роман явно не е по силите му. Не случайно той преписва от Милетич десетки събития, документи и писма. Интересно е как журито  наградило автора, не е забелязало творческото му безсилие -  да изгради  характерния образ на прокудените. Чрез образа на инфантили като скопения Андрей и податливите на съблазън и пари, като Яна и нейната баба Яна, той изкривява представата за българите въобще. Далече е и от историческата оценката на конфликтите    в тази гореща точка на Балканите от началото на миналия век. Съчинителят  изгражда образа на Адем ефенди като щедър, героичен, лиричен и понякога жесток, друг път милостив. В същото време Андрей е обречен, безжизнен и беззащитен като жените, сред които се движи. Още в началото на бягството към България  Адем го кастрира. През целия поход той е самичък или около жените. Стига до брега на Арда, но се връща. След време, когато пресича реката, той пак е сам. Около него няма събития, във водата плуват човешки трупове и нито един жив човек. „Когато нагази /кастрираният Андрей/ в дълбоките води, между плуващите като м а з н и н а червени петна /навярно човешка кръв, но гъста като мазнина/ и човешки трупове /може би тела/, студени талази го рязнаха в слабините, после болката се вдигна до под лъжичката”. /душата и сърцето се намират по-горе, но Енчев не може да стигне до тях/. С една дума, Адем е предопределеният победител. Яна е описана е като шавлива жена, подвластна на тялото си и парите. Веднъж е изнасилена, в друга книга се казва, че се е предала на снагата си, в друга книга „класикът” върти и суче пред  нелепата си измислица, че героинята му е искала „геройски” да спаси Андрей, като удовлетвори сексуалното желание на ефендито, сиреч на господина. В турския разговорен език Адем ще е наричан Адем бей. 

Момчето от Еленския балкан, заживяло в град Любимец на пет километра от Извора на Белоногата, с един замах  зачерква Балканжи Йово от народния ни епос, дето глава си дава, Яна не дава на турска вяра, и горката Славейкова Гергана, дето отказва турските сараи заради бащиния си дом.

Какво да кажем на жителите на град Първомай за техния Юрталан? Ако авторът на „Снаха” и „Татул” можеше да научи, че за такова творение ще се раздават награди с името му, сигурно щеше да  се обърне в гроба.

Когато невежа си играе с историята и националното ни достойнство, това  не е просто гаф. С подобни пасквили се  предначертава разпад на българската  идентичност и перспектива. Но както е казано, не е луд който изяжда баницата, а този, който му я дава. Да се похарчи националният интелектуален и духовен капитал, който ни прави нация, трупан с десетилетия, от временно пребиваващи в литературата и властта  личности - от суета,  и невежество, е, меко казано, престъпление.