Елена Алекова

БЪДИ

Минават неусетно дни и нощи.
Догарят залези, мечти, съдби.
А аз живея. Аз съм жива още.
И чувам ­ някой казва ми: “Бъди!

Бъди напук на хората, които
не те обичат и не те ценят,
че няма победен и победител
пред прага на единствената смърт.

Бъди напук на себе си, защото
дори и в бездните от самота
човекът е обречен на живота,
тъй както е обречен на пръстта.

Какво небе над нивите сияе!
Внезапна птица в залеза лети.
И краят е начало на безкрая,
където ще се прибереш и ти.

Недей тъгува, че си още тука.
До земните неща се докосни.
И мрака запали като светулка.
И в себе си светулката спаси

от ужаса да бъде още жива,
от ужаса, че трябва да умре,
от ужаса, че всичко си отива
и тя не може с нищо да го спре.

Недей тъгува. Приседни на прага
и дълго се прощавай със света.
Смъртта е твоя. Няма да избяга.
И тя ще те роди за вечността.”

МИНУТИ НА ТЪГА И САМОТА

Минути на тъга и самота.
Далече и от хора, и от страсти.
Към дълбини неведоми летя
на светове сияйни и прекрасни.

Трептят и се преливат светлини,
предчувствия, безмълвия и багри.
И тази тръпна красота звъни.
И мълнии магически пробягват.

И се отварят всичките неща,
които някога съм наранила ­
погалени от моята душа,
от моята добра и нежна сила.

А улицата ­ просяци и смрад.
Пазарче. Църква. Грейнали дечица.
И аз пресичам този прашен град
покрай почти опитомени птици.

И аз пресичам този страшен свят,
където вече всичко ми е чуждо,
като попарен от сланата цвят,
от който кръговратът няма нужда.

А тръпните сияйни светове ­
съвсем наблизо ­ ме привличат властно.
И аз не знам ­ смъртта ли ме зове,
че вече на земята ми е тясно.

И кой от тях е истински, не знам.
Те всички са еднакво нереални ­
и тези, дето ме зоват на там;
и този, който тук не ме пожали.

САМОПРИЗНАНИЕ

Аз не питам нищо. Аз мълча.
Аз съм облак, който се стопява,
неизригнала в небето лава,
блян и сбъдване в неведом час.

Аз не искам нищо. Аз съм сън,
вихър, който в миг се разпилява,
звън, от който нищо не остава.
Аз съм тук, в света, но и отвън.

Цялост съм. Но и отделна част.
Всичко съм и нищо. Миг и вечност.
Зов от близо, но и от далече.
Аз съм път, но и крайпътен храст.

Аз не търся нищо. В този свят,
пренаселен, болен, необичан,
е напразно в нещо да се вричаш
и с каквото и да е да си богат.

Аз не чакам нищо. Страхове
само най-внезапно ме спохождат.
Но в безсъниците ми среднощни
някой заклинания кове:

“Закачи страха си, че си жив,
на гърдите си като медал за храброст!
В страх се превърни, ако потрябва
или твърде много ти тежи!”

Аз не нося нищо от нощта
и нощта без нищо ще прегърна.
В пръст и светлина ще се превърна.
И на всички всичко ще простя.

* * *
Ти си някъде там, докъдето ­ за жалост ­
мойте тръпнещи пръсти и дни не достигат.
Тлее в обич и горест душата ми бяла.
И избухва синчец. И се стрелкат авлиги.

Ти си някъде там, докъдето не мога
мойте тръпнещи думи и нощи да пратя.
Телеграми до теб в луннократерен огън
се разсипват, преди да изгрее зората.

И додето те чакам, додето те тръпна,
излинява синчецът и авлигите падат,
покосени от време, пространства и стъпки
всред невинните мои, звездноземни балади.

Не разбираш ли? Всичко върви, отминава.
И безценна е всяка минута. Безценна!
Остави любовта… Няма обич такава,
по която едничко сърце да не стене.

Но реките си тръгват. И ръцете изтичат.
И очите угасват. И умира сърцето.
И превръща се в сенки и в пясъци всичко,
за което до вчера сме били под небето.

И тогава “обичам те!” как ще ти кажа ­
нито пръсти ще имам, нито думи и рими,
нито нежна душа, нито обич… И даже
нито мен ще ме има, нито теб ще те има…