Красимира Кацарска

Има нещо симптоматично в излизането на двуезичната книга “Свободна воля” на младия италиански поет Марко Бадзато. В нея си дават среща изконни представи и нови търсения, екзистенциални проблеми и тривиални чувства, изпитани комуникативни техники на писане и непреднамерени влизания в света на словото.
Няколко са възможните пр?чити на стихосбирката “Свободна воля”. Текстът може да бъде отключен чрез темите, които издават едно интуитивно, а не рефлективно мислене, култивирано по пътя на опита и грешките. По всичко личи, че Марко Бадзато е от онези геймъри, които с удоволствие седят пред монитора на компютъра, но не за да се откъснат, а за да се приобщят към света, изпълнен с болки и разочарования. Затова и номинираните теми в стихосбирката са битово-житейски по внушенията си(любовта и приятелството, загубата и копнежа по пълнота и цялостност, хармонията като фикция и пътят като неизмината реалност). В този смисъл е необходимо да се надникне отвъд прага на познанието, за да се стигне до горчивото себепознание на търсещата идентичност със самата себе си личност.
Възможно е текстът на стихосбирката “Свободна воля” да се отключи и посредством символно-метафоричната библейска образност - още повече, че в Библията е написано всичко онова, което човек опознава постепенно и неравномерно, устремен към истината за времето и света. Без изкушенията на Адам и Ева светът и досега щеше да се намира в точката на свещената простота, на ситостта и доволството - без да положи усилия за позитивна промяна.
Но може да се постави акцент и върху чувствата, които провокират младия човек или са провокирани от неподозирано силни междутекстови внушения, белязали пътя на световната култура. Повторителността на мотивите през вековете е доказателство за силата на дарбата, която превръща творческата личност в своеобразен медиатор по вертикалното пространство към Пътя, Истината и Живота, за да бъде усетен свръхсмисълът на евангелските притчи за общуването в този изначално хаотичен, но устремен към хармонията, свят.
Жанровите предпочитания на Марко Бадзато са нееднородни, но подходът е определено лиро-епически. Елегичната песенна поема и ламентацията като изповеден плач или вопъл по изгубващата се човечност са достатъчни като базис за изграждане на нови субективни пространства, в които човекът да се изправи и срещу себе си, когато е недоволен от света наоколо.
Избраната цикличност на композиционните решения не зачертава смелия опит за стигане до отворения финал на стиховете послания. Размиването на границите между вчерашния неутешен ден и утрешните тревоги подсказва крехкото равновесие между интимно-нравствените и социалните визии на поета във времето на тотална алиенация. А това е гаранция за осъзнатата социализация на мисленето - дори когато Словото е преди всичко терапия за самотната душа (”Бездна”). Защото на комуникативно ниво докосването до читателската аудитория е само един от поредните опити за разкодиране на настоящето с поглед, отправен към бъдещето (”Пътуване”).
Лирическият говорител в стихосбирката на Марко Бадзато е експлицитен, натоварен с мисията да открие точките на напрежението в света на големите скорости и на малките чувства (”Нероден живот”). Трагичното изживяване се превръща в маркер и в коректив едновременно на емоционалната бездна за човека със сетива за доброто. Може би заради това и погледът към себе си е отправен отстрани - без да изисква повече, отколкото може да даде на хората, които го заобикалят (”Потисната душа”).
Макар и несъзнателно и непреднамерено търсени, в стихосбирката на Марко Бадзато могат да се открият междутекстови връзки със световни образци. Очевидни са случаите с “Бездна”, пораждаща асоциации у изкушения читател със “Сън” на Михаил Лермонтов и с “Хаджи Димитър” на Христо Ботев и “Смърт в равнините” на Теодор Траянов. Мотивът за палача и жертвата в симптоматичните за днешното време и за съвременната нравственост стихотворения “Нероден живот” и “Точка” напомня за класическите творби на Фьодор Достоевски “Братя Карамазови” и “Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков (книга, определена от световните капацитети като най-емблематичната и най-четената творба за ХХ век). В този смисъл не е без значение да се напомни на изкушената читателска публика, че познаването на чужди текстове е не само желателно, но и поучително - за да се осъществи приемствеността между културните епохи и литературните поколения в екзистенциалния смисъл на понятието.
Доминиращата тоналност в лириката на Марко Бадзато е минорно-елегична, носталгично-съзерцателна и драматично-трагична. Тази е причината творбите да намират една по-широка читателска аудитория - невинаги приобщена към най-високите естетически образци на днешното време. Близостта с песента и с класическата елегия е още една причина за тази ориентация към свободната като форма и отворена като съдържание поетическа реч.
Основните топоси в стихосбирката на Марко Бадзато са пътят (”Пътуване”) и сърцето (”Потисната душа”, “Бездна”). Метонимичните назовавания на този път в отключващата творба “Пътуване” са “пътуване”, “непознати улици”, “недокоснати кътчета”, “дълбоко в мен”, “сърцето”, “безкрайно далечен”, “към онзи свят - необятен и вечен”, “в душата ми”, “по пътя”. Тук се кръстосват посоките на трите времена (”към настояще, което ме води към бъдеще”, “смесват се минало с бъдеще”). Натрупването на негативни форми издава по-скоро познатото, отколкото неусвоеното все още културно пространство на лирическия субект, който чрез психоанализата (по примера на Зигмунд Фройд) чертае кривата на болката, усещана като подтик за преодоляването й.
Библейската символно-метафорична и алегорично-притчова образност показва школуването на поета при най-популярния текст с неговите вечни послания. Кръстът и пламъкът в “Желание за дете” надрастват автобиографичния момент и водят към собствената Голгота на всеки създател, опитващ се да съизмери ръст със Създателя Спасител - но след като премине през своята Гетсиманска градина на осъзнаването и прошката.
Детайлизацията на ситуацията афишира драмата на днешния човек и в “Нероден живот”, където се сблъскват с разноречието си “твойта интимност” на жената, отказала да стане майка, и “благословеното от Бога зачеване” на универсума; двете лица на тленния човек (”палач и жертва”). Затова сполучливо намереният оксиморон “безкрайна празнина” отразява дисонансите на този стон за отказания път към Доброто, който продължава към вътрешната агония (още повече, че символният образ на пътя предполага всички възможни посоки, които стоят пред човека и очакват да бъдат изминати в определен момент от тленното му битие):

Ще изкорениш плода растящ
в утробата ти,
ще ампутираш част от себе си.
Просната в легло смъртоносно,
където загиват
бъдещи мислещи хора,
жертви като мен
на моментния страх.

Чрез амплификацията “изтръпнала,/ обругана, изтощена и празна” е представено вътрешното състояние на безприютност, което доказва, че душата се лекува най-бавно (или, както твърди чудесната Емили Дикинсън: “Казват, лекувало времето./ Времето не лекува./ Времето лекува само там,/ където болест няма.”).
Кръстопътната душа на лирическия изповедник в книгата на Марко Бадзато чертае нови зигзаги в пространството от “мига” и “тъмни моменти” до “безкрайните часове”; от “сърцето” до “онова твое далечно “Обичам те” в “Очакване”, за да се почувства цялостен и желан в обществото на постоянно девалвиращи ценности. В този свят само метафоричният “глас на сърцето” е важен, защото е единственият, а не един от многото - и дава усещането за покой и сигурност.
Най-силни са контрастите в “Бездна”, където се съединяват хтоничните представи за “гроба”, “пръст”, “отвъдното”, “в бездната”, “в тъмнината на дупката”, “в гроб самотен и чужд”,/ потъва в забвение” със земните визии “в прегръдката земна” и ураничният поглед към “небесата”. Богатата синонимика на слизането препраща към пътуването в Царството на мъртвите в Омировата “Одисея” от езическо време, напомня за “Енеида” на Вергилий от Средновековието и за Дантевия предренесансов “Ад”. Дезориентацията е внушена посредством глагола “броди” и визира едно битие небитие тук и там едновременно, тленно и духовно като в света на сенките, откъдето тракийският певец Орфей не успява да изведе своята Евридика - въпреки любовта и дарбата.
От съвсем друг ракурс е погледнато към световните катаклизми в “Деца и знамена”, където тишината на катастрофата улавя “викът/ на безконечния изгрев” и “плачът, който се смесва/ и грохотът от небето”, “лица на ридаещи майки”, “викащи яростно” срещу масовото унищожаване на човечеството. Тази социална творба показва, че младото поколение творци не е дистанцирано от сблъсъците в планетарен мащаб и е способно да съпреживее болката на света през очите на децата (така както някога големият турски поет Назъм Хикмет реагира на последствията от атомната бомба над Хирошима и Нагазаки: “че мъртвите нямат лице за света.”).
Времената се докосват в сърцето на лирическия герой чрез обичта в “Майя” (”След тъжното минало/ ражда се ново начало” - “и зачакам забрава напразна”; “а днес/ да е нещо различно от вчера”). Антитезни са представите за света в определено социалната творба “Неуязвими и ненаказани” (”Далеч от обикновените хора” - “малко по-ниско от Бога”; “Неуязвими и ненаказани - избраници” - и “нищите” или още по-лошо: “Избраници - лъжци и бандити,/ бивши алкохолици, продавачи на смърт;/ с ръце, изцапани в кръв”; “Бог е висшата сила” - “а Човекът е негов избраник”). Внушенията силно напомнят за наблюденията на българския сатирик Алеко Константинов, който в първия си пътепис “До Чикаго и назад”, а по-късно - и във фейлетоните си - показва по сходен начин света на неограничените възможности и двигателите на прогреса, подчинени на оръжията на Круп, даващи работа на едни хора, за да избиват други. И при младия италиански поет Марко Бадзато социалният разрез на обществото е верен, точен, екзистенциален с внушенията си (колкото и да са лаконични назоваванията му в тези бели стихове - нехармонични като действителността). Дори натрупаните негативни форми показват недоволството и гнева на лирическия говорител, търсещ опорни точки на чувствата си, за да съхрани своето достойнство.
Към “Балада” на предренесансовия поет Франсоа Вийон води двустишието от “Полъх ефирен”: “Чувствам те, докосваш ме,/ а не мога да те стигна.”. Тленното и духовното тук си дават среща и чрез високата глаголна температура ( “всяваш”, “не затваряш”, “пренасяш, рушиш и създаваш”) се извисява представата за Спасителя ( “дух”, “Бог”), защото Той дава на човека онова, което може да върне на света. Изведени в предпозиция, глаголите внушават усещането за движение и отрицание на покоя, на примирението и на съзерцателното отношение към живота.
Човекът в поезията на Марко Бадзато е безкрайно голям (”вселена единствена”,/ необятна, сътворена, затворена”, “всемира”, “безкрая”, “над върха на планината”, “във мрака”), от една страна, а от друга - “атом един”, “частица”, “затваря я в цветето”, “в човека” (”Единствена вселена”). Умението да се видят и съпреживеят красивите мигове издава неизкушената поетическа представа на Марко Бадзато към света в моментите на вътрешен дискомфорт и на лична неудовлетвореност.
Оксиморонен е погледът на поета към проблема за течащото необратимо време в “Точка” (”безкрайната точка”, “миг съвършен от безвремието”, “точка безкрайна”). Така става възможно сливането на “моето минало” и “Поглед,/ отправен към бъдното,/ пътуване към осъществимото”; “сън” и “реалността”, “точка” и “граници”; “от Бога” - “във всеки от нас”, “Точка” - “Съвкупност от болки”, “върхове” и “пропасти черни”, “жертва и палач” (отново); “Точка” и “Безкрайност”; “духа ми” - “тленното тяло”; “страховете” и “радостта” . Това са част от параметрите на мотива за необозримото духовно пространство на търсещия човек в лириката на Марко Бадзато.
И представата за Бога на поета е оксиморонна - въпреки дълбоката убеденост, че в Него трябва да се вярва безрезервно. В “Потисната душа” Той е назован “липсващия Бог” и чрез тавтологиите (”пред вопли и оплакващи ридания”; “Смрад” и “зловонието”; “долината на Смъртта”, “пропастта” и “бездната на ада”; “да падна” и “рухвам”) се постига задълбочаване драмата на духа, лишен от светлина - но готов да я открие.
Времето на лирическия изповедник в “Изгрев” е ситуирано в “утрото”,/ което не знае за вчера”, защото “Днес съм пропит от мисли за утре.” - въпреки че все още стои в ничието пространство:

Остава сърцето,
и днешният ден,
          който трябва да сътворя.

Като ключови в поезията на Марко Бадзато се налагат думите за време (”минало”, “днес”, “сега”, “утре”, “бъдеще”). Но не по-малко значими са и синонимните гнезда на сърцето и чувствата, на земята и човека; на пространствата (особено на хтоничното, което отправя поглед към ураничното - на небето, слънцето и звездите). И между тях стои тленният човек с непобедим дух, който сродява поета с българските граждани в “Достоен народ”:

Достоен народ,
разделян, поробван, обругаван.
През бариерите на омразата,
изкуствено издигнати
през годините,
за да ни разделят,
се разпознавам във вас
като непозната моя далечна част -
жива и истинска.

Поезията на Марко Бадзато е интуитивно-интимна и социално дръзка. Но в нея звучат изконните интонтации на едно съзнание, което задъхано търси себе си - с риска да се опари от опита да надскочи ръста си, да сгреши, да се окаже пленен от поредната болка на илюзиите за постижимостта на щастието в един неподреден свят на жестокостта и омразата. И макар че е избран по-лекият за възприемане от масовата читателска аудитория бял стих - лирикът може да се чувства равноправен член на поетическото братство. А опитите да надникне в трансцендентните светове от гледната точка на екзистенциалната проблематика доказва устремеността на едно цяло поколение, искащо да открие духовния хоризонт на времето, което се създава само.