ЗАРЪКА
ЗАРЪКА
На жена ми Мария
Сам не зная рано или късно,
ала в някой най-нечакан час
нещо вътре в мен ще се откъсне
и така ще си отида аз.
Сестро моя, не скърби тогава,
дребни сълзи не проливай ти,
че животът пак ще продължава
и земята пак ще се върти.
Нека дойдат звани и незвани,
весела трапеза нареди.
И приятел песен да подхване,
та да бъде както бе преди.
Всичко идва, всичко си отива.
Свършва и желязото дори.
Но дали ми бе и миг щастлива,
моля те, мълчи, не говори…
СПОМЕН
Дрехите му – дрехи стари,
тук – със кръпка, там – разпрани.
А по порти, с крак ударил,
разиграва коня хранен.
Кон пръхти, земята рие,
и люлее черна сянка.
Ой, Мария! Ой, Мария –
благоока родопчанка!…
В миг излязла стара майка
и очи с миндил закрила,
клетви сипе и се вайка:
- Де отиваш, дъще мила?
Спри се, луда! Опомни се –
малко бита си с ръжена!
Как сърцето ти айдиса
за агуптин да се жениш?…
Стрелне с длан, прехапе устни
и додава: – Слушай, дъще,
ако селото напуснеш,
никога не се завръщай!
Тръпне и мълчи Мария,
поглед във земята впила.
Как ли обич да разкрие,
дето е и сън таила?
Па се спусна и примряла
с вик на майчиното рамо,
във сълзи обляна цяла,
тихо шъпне: – Мамо, мамо!…
Майчин плач – горчива срета!
Пуст мерак какво не прави?
Стихват псета и дървета –
щерка с майка се прощава…
Но не чака лудер черен –
скочи, метна я на коня
и под облак начумерен
хукна, Тетевен да гони…
Дъха бор и цвят омаен –
сглъхнат конските копита.
Младост ли е, праг не знае
и сърцето ум не пита!…
* * *
Със писък птиците отлитат,
зове ги слънцето на юг
и безвъзвратно над горите
замира всеки шум и звук.
Мълчат полята, дъх стаили,
удави се в мъгли денят.
И само клонките унили
от студ потръпват и сълзят.
ТЕФТИКОВИ СТАДА
Тефтикови стада – мъглите,
нощес под боровете спали,
едреят и в безреда скитат,
обгръщат рамото на Чала.
А беше злак! А беше лято!…
Сега вежди денят чумери.
А като разтопено злато
не гря ли слънцето до вчера?
То силите си май изхарчи
в бездънната небесна синка.
И въздухът от студ нагарча,
като зелена боровинка.
БЕЗСЪНИЕ
В зори опънал тънки жици,
звъни денят със звън челичен.
Кукува нейде кукувица –
добро ли, зло ли ми предрича?
Шуми гора зеленогрива –
гнездо на бунтове и песни.
Пред мен грамади се разкриват,
мрачнеят пропасти отвесни.
Ту трепне клон и кос се совне,
ту катеричка скочи живо.
Нима и те са ми виновни,
под своя дом да не заспивам?
