Съдбата на Яворов през погледа на Асен Златаров

Йордан Нанчев 

Почти век животът и смъртта на Пейо Яворов продължават да вълнуват неговите почитатели. Несамо близките му, но и  хора, които не са го виждали даже, се опитват да осветлят, макар и по своему, житейската участ на поета, сътвореното от него. Не е възможно тук да бъдат изредени имената на авторите, писали за Яворов, да бъдат изредени заглавията на многобройните статии, студии, монографии, спомени, интервюта и пр. Пък не това е целта на следващите редове, които, както личи от заглавието са просто опит да се проследи и анлизира отношението на проф.д-рАсен Златаров към драмата на твореца. И то въз основа на документи, на които досега не се е обръщало достатъчно внимание¹. А те представляват интерес за всеки бъдещ изследовател на Яворовото дело, защото пряко свидетелствуват за тази драма. Едва ли е необходимо да правя уговорки за авторитета на проф.Златаров и за значимостта на неговото участие в обществения и културния живот на времето, за да се подчертае стойността на писаното от него и смисълът то да се познава и научно да се интерепретира. Освен това известно е, че Златаров е един от близките на поета, един от малцината му приятели, които безусловно вярват в неговата невинност и не се боят открито да заявят и отстояват тази своя вяра. До края на живота си професорът смело се противопоставя на всички опити да се манипулира общественото мнение във вреда на Яворов, публично разобличава клеветите и инсинуациите по негов адрес. Завладян от искреното убеждение за общонационалната значимост на сътвореното от големия поет, Златаров неизменно е бил в подкрепа на всяка инициатива, целяща да се популяризира и обезсмърти неговото дело.

Да вземем дори само книгата му „Трагедията на Яворов”². С тази своя „малка по обем, но голяма по съдържание книга”, както я определя Михаил Кремен в спомените си³, той не само отбелязва десетгодишнината от смъртта на Яворов, но и за пореден път привлича вниманието на цялата общественост към трагичния му жребий с благородната цел най-после поетът да бъде реабилитиран докрай. Писаното от Златаров наистина предизвиква голяма част от нашата интелигенция да се взре още по-задълбочено във фактите около Яворовата трагедия, да ги види обективно и аргументирано в нова светлина. Особено показателни за това как е въздействало тогава словото на популярния професор са отново думите на Яворовия приятел М. Кремен, по-късно и негов биограф, който признава:

„В книжката на Асен Златаров особено ме поразяваха ония страници, дето той описваше срещите и разтоворите си с полуслепия  Яворов през последните му дни.  Това бяха точни предавания на достоверни, отговарящи на действителността данни. Думите на Яворов са били тъкмо такива, преживяванията му са разказани най-подробно - не са измислени, не са разкрасени и звучат досущ по яворовски. Честното сърце на Златаров не му е позволило да преиначава, ръководило го е чувството му за отговорност пред бъдещето, да даде верен образ на оня, който ще бъде превърнат някога в легенда”.

И по-нататък:

„Още същия час(след като прочита книгата - б.а.Й.Н.) отидох в Университета, за да изкажа на Асен възторга си. Заровен сред епруветки и стъкленици с химикали, той ме посрещна с вечната си усмивка и когато му казах, че брошурата му е същински реквием, писан от поет за друг поет, наведе свенливо глава и отпусна клепачи; скромно прошепна, че изпълнил приятелския си и граждански дълг. Но той веднага ме предупреди с укор, че и аз трябва да поднеса своята дан, за да се увековечи паметта на един от най-големите ни поети и общественици”⁴.

И наистина кои други, ако не приятелите биха могли най-точно да предадат терзанията на Яворов, най-вярно и безпристрастно да обяснят постъпките му, да ги проумеят и защитят. Още повече, когато всичко това се отнася за един човек затворен, самотен и недостъпен - така го определят съвременниците му. Дори и тези, с които най-много е общувал като например издателят му Александър Паскалев, Владимир Василев, д-р Кръстьо Кръстев,  Боян Пенев…

Ето какво пише и самият Златаров във връзка с това:

„Яворов бе наистина една затворена природа, неподатлив на изповед и непосредна откровеност. Той живееше в свой свят, ограждаше се от любопитния поглед на тия, които искаха да надникнат в по-интимните движения на душата му и често създаваше измислици за себе си и за други и като че ли сам почваше да им вярва: той имаше нужда от тая приумица, за да прави по-хубав света”⁵.

Трудно е при такъв характер да бъдеш обичан от мнозина. Трудно е при това да отстояваш крехкостта на душата си, таланта и независимостта си срещу злобата и дребнавата завист на нищите духом, с които отвсякъде си заобиколен. И съвсем естествено е  тогава, както свидетелствуват и редица мемоари, даже самото появяване на известния поет и македонски харамия в средите на столичното общество да се превръща в своеобразна порвокация към това общество, да предизвиква ответна реакция и то в повечето случаи негативна, особено след сближаването му с красивата и също толкова неподвластна на „добрия тон” дъщеря на Петко Каравелов.

С чувствителните струни на своята светла душа хуманистът Златаров сигурно многократно е долавял това, осъзнавал го е с тревога и може би с някакво неясно  усещане за собствена отговорност, което ще да е било и един от поводите да напише и издаде „Трагедията на Яворов”, да допринесе според възможностите си да бъде изкупен общия грях към поета, грехът на българската интелигенция, която „оклевети един невинен и изостави един мъченик”.

Още в първата глава от книгата си професорът изрично подчертава, че причина за гибелта на Яворов е не само подлата клевета, но и бездушието на онези, които са могли по един или друг начин да облекчат страданията му през последните месеци от неговия живот, а не са го направили. Не толкова клеветата, според него, а неизпълненият приятелски и колегиален дълг би трябвало да тежи на съвестта на мнозина като „проклятие и срам” за цялата българска култура.  Именно затова  час по-скоро „трябва да разчистим грамадата клевети, които понесе Пейо Яворов по своя мъченически път”, - пише Златаров - за идните поколения, за тия, които идат да ни заместят”.

И призовава:

„Нека тия, които знаят истината за неговия живот, я кажат високо. Това е дълг и е престъпление повече да се мълчи: десет години вече тегне не върху поета, а върху нас  бремето на една лъжа и ние трябва да я смъкнем, за да оставим да изгрее в своята истинска красота образът на Яворов и неговата Лора”.

А след това сам дава пример, описвайки подробно и емоционално своите отношения с „най-големия лирик на България”, срещите и разговорите си с него. Началото разбира се е породено от поезията. „Калиопа”, „На нивата”, „Заточеници”, „Градушка”, „Арменци” са стихотворения, които юношата Златаров учи наизуст и им се възхищава. За него тогава поетът е все още личност необикновена, възвишена и непостижима. Като гимназист в София за пръв път успява да го зърне отдалече и е впечатлен от неговата унесеност, от странната му отчужденост от света, който го заобикаля. По-късно през 1905 година в Швейцария чува от Дора Габе ласкави думи за новата поезия на Яворов и с още по-голямо вълнение потъва в стиховете му.

„Това бе друго - то не прпиличаше на „Арменци”, „Заточеници”, но донесе такава тръпка за сърцето ми…” - признава Златаров. В този дух той пише и писмо на годеницата си Евдокия от Женева като й съобщава, че й изпраща Яворовата сбирка „Безсъници”⁶. А още по-голямо е вълнението му при първото пряко запознанство с поета година по-късно на ул.”Леге” в столицата, когато Михаил Герджиков⁷ ги представя един на друг.

Минават години след това. Яворов е забравил за този епизод и тогавашния разговор със своя ентусиазиран млад почитател, та се налага при следващата им среща, когато Златаров е вече асистент в Университета, този път Александър Паскалев⁸ отново да ги запознае.  След това двамата често са сред общи приятели, но познанството им все още има официален характер. Може би затова и подареният по това време екземпляр от Яворовата драма „В полите на Витоша” носи сравнително неутралното посвещение „Д-ру Ас. Златарову”⁹.

Бариерата на известна принуденост в отношенията им най-после е преодоляна по време на една литературна игра в приятелски кръг, когато Златаров декламира стихотворението „Маска”, от което Яворов остава „поласкан и видимо доволен”, приближава до него и дълго разговарят.  На другия ден следва покана за поредното представление на  „В полите на Витоша” от страна на поета, нов разговор по време на антракта…

Двамата видимо се сближават и автографът на втората Яворова драма „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, подарена на Златаров, вече гласи: „На моя добър приятел д-р Асен Златаров, София, 25 август 1912 г.”¹⁰.

Конкретен повод за този автограф може би е била рецензията, написата от „приятеля” във в.”Софийска вечерна поща”¹¹, където той пръв откликва в печата на появяването на новата книга.

„Нека се поздравим, защото България има своя истински драматург” - пише авторът на рецензията и преди да разкрие доста подробно и аналитично замисъла на творбата и съдбите на нейните герои подчертава развитието на драматурга Яворов след „В полите на Витоша”. Втората му пиеса, според Златаров, е „едно завършено художествено произведение, в което Яворов се проявява като силен драматургически темперамент, който обладава както тайната за разбиране човешката душа, така и сигурността на драматическия градеж”.

Приятелството между двамата се превръща и в семейна близост след брака на Яворов и Лора. Свидетелство за това са несамо известната снимка на поета и неговата съпруга с посвещение: „На Дуня (Евдокия-съпругата на Златаров - б.а. Й.Н.) и Асен Златарови от Пейо и Лора Яворови, София, 13 януарий 1913 година”¹², но и книгата на Михаил Кремен, писаното от съпругата му¹³, други документални свидетелства и спомени на съвременници.

Всичко това позволява на проф.Златаров не само отблизо да следи развоя на отношенията между Яворов и Лора, но и да се опита да ги обоснове психологически. Или поне да потърси ключа към загадката на техните стихийни души, сякаш обречени една на друга, но и болезнено отричащи се, раздирани от противоречия и недоизказана взаимност.

„Коя бе тя?” - се пита ученият още след първото си запознанство с Лора в кабинета на Яворов в Народния театър. И колчем я срещне след това, все тоя въпрос отеква в него.

„Когато я видях изправена до писалищната мака - си спомня Златаров, - стори ми се, че виждам възкръснала някоя от цариците на Византия, чиито портрети бях чел у Шарл Дил…Нещо дръзко и потайно, една смес от сила и сласт се чупеше в стройната й фигура и искреше в очите й в тоя полудевичи, полумомчешки профил. Коя бе тя? Суетница ли от салоните на нашия хай-лайф или пантера от някоя непозната Сахара, дошла да донесе боязън, интрига и обаяние?”

Ето такава жена е влюбена в Яворов, и то „до безпаметство влюбена”. Тя мисли само за него - да го направи свой, „само свой”. Но поетът също е страстна натура и едва ли е възможно да забрави останалия свят, изцяло да й принадлежи. Именно това като че ли Лора не е в състояние да разбере и приеме, това тя никога не му прощава и то предопределя по-нататъшната трагична развръзка.

„За да докажат един другиму, че се обичат - те трябваше да умрат” - заключава Златаров.

Тази тяхна метежна и в голяма степен егоистична любов става причина за гибелта им. И по-скоро любовта на Лора може би, защото „това бе тя, която по-силно обичаше” според него.

Асен Златаров посещава Яворов в болницата след трагичната нощ и свидетелствува за необичайното примирение, обхванало поета в онези дни, за неговия нравствен стоицизъм”.

„Не може тоя човек да е убил” - си мисли той и изразява увереност, че „ако слепотата не бе слетяла Яворова, ако мълвата, че той е убиец не го беше отровила, той щеше да влезе пак в живота и трагедията, която се разигра през нощта на 30 ноември 1913, щеше да отмине болката на душата му”.

Пет дни по-късно поетът е посетен и от общия им приятел Тодор Караваневски¹⁴, който си спомня:

„Хвърлих се, прегърнах го и започнах да плача с глас. Цялата му глава беше бинтована, очите също. Прегърна ме и той, погали ме по лицето и каза:

-Ех, Тодоре, било ми писано да изживея и това! Да знаеш невинен съм! Сама се уби, от дива ревност! Не съм убиец, кълна ти се!

-В твоята невинност не съм се съмнявал нито за миг - отговорих му. - Ти не бива да обръщаш внимание на змийските съскания на софийската хайлайфна среда и на некадърниците завистници, които не могат да ти простят голямата слава и обичта на народа към твоята безсмъртна поезия.

Пейо ми хвана и двете ръце и дълго ги стиска:

-Благодаря ти, братко, благодаря ти!

На тръгване ми каза:

-Пак идвай! Поздрави на Златарчето и всички, които са ми останали приятели.

Думите „останали приятели” той произнесе натъртено. Защото тогава наистина малцина му бяха останали верни приятели”¹⁵.

След като излиза от болницата Пейо Яворов прекарва няколко седмици в дома на Михаил Кремен. Там със своя фотоапарат Златаров му прави може би последните снимки¹⁶. Редом с поета на две от тях са още неговият домакин и Тодор Александров¹⁷ - живата връзка с любимата Македония и борците за нейното освобождение, които и в тези най-тежки мигове не го забравят.

В книгата си по-нататък професорът си спомня две срещи¹⁸ с Яворов. Първата е пред Народното събрание, след което двамата продължават към Борисовата градина, водейки дълъг и откровен разговор, провокиран най-напред от нови стихове на Димчо Дебелянов. По молба на своя събеседник Златаров ги чете на глас.

„Да, Димчо е  поет, истински поет - завършено и безукорно е това, което ми прочете” - съвсем спонтанно реагира Яворов след кратко мълчание и тази непресторена радост от успеха на по-младия събрат по перо трогва другаря му. Но умилението на Асен Златаров внезапно секва, когато край тях гузно минава общ познат, правейки се, че не ги забелязва. Това му дава повод да си спомни и за една сцена в кафене „България”, където събраните „все довчерашни близки Яворову” се надпреварват да го клеветят и да издевателствуват над неговата беззащитност. Слушайки ги тогава, професорът за пръв път бива ужасен от силата на завистта, от това „колко много им е пречило името на поета”.

Още по-възмутен при този спомен, забравяйки даже, че така много повече би наранил Яворов, той му разказва случката, разпалено убеждавайки го след това, че „тия, които чрез неговото дело си създадоха име и поприще, са повечето дребни души, които всички вкупом не струват колкото само един ред от неговите песни”.

Безсилен да промени ужаса на настоящето, Златаров говори дълго и искрено след това. Неговото вълнение и негодуванието му сякаш преливат у поета, който става изведнъж, улавя го за ръка, повежда го надолу по алеята и заговорва нервно, отчаяно и с прекъсване:

„Аз знам колко враждебни и зли сили са настръхнали срещу мене, биха ме пребили да им се паднеше…И защо да не го сторят? Колко струвам аз? Поезия! Цена за племето ни! Измама е всичко това, братко! Никакъв поет не съм аз, подиграх се с глупаците и те се хванаха на въдицата. Ти мислиш, че си ценя работите, които съм писал досега, че ги скъпя? Вятър”…

И по-нататък:

„Па и струва ли си това племе да се грижи човек за него? Кой ме скъпи? Кой ме обича? Само пет-шест души приятели срещу цяла армия от хора, които ме гонят и мразят. Не, не! Целият ни род е такъв! Аз наистина мислех някога да дам истинските стихове, които зрееха в душата ми, но все оставях - кому ще бъде нужно! Сега ще направя друго - ще оставя завещание - всичко, което съм писал, трябва да го изгорят на гроба ми. И тоя гроб няма да бъде у нашенско. Ще замина с трена, на Цариброд ще си избърша обувките от праха на българската земя и там, в Сърбия, ще си тегля куршума…Нека там ме заровят - това ще ми е отплатата за всичко, което понесох. Това е най-хубавото, което мога да сторя. Не искам окалян и гладен да загина като просяк из софийските улици”…

Разтърсват тези слова на наранения поет, тази изповед, бликаща из глъбините на изстрадалата му душа, е покъртителна. И макар да имаме основания да се съмняваме в точността на Яворовите думи, предадени по памет от неговия събеседник, не смеем да го сторим, защото те звучат удивително истински и достоверно.

Можем да си представим и състоянието на Асен Златаров пред тази лавина от болка и страдания, които като „огнен дъжд” се сипят върху него. И тогава го спасява един спомен, едно име, което се оказва по-силно от мъката.

„Лора от тия ти настроения най-много страдаше!”… - едва успява да промълви той, прекъсвайки за миг трагичната изповед, но това се оказва достатъчно.

„Слушай, ти спомена името й - с тих глас и смайваща кротост го поглежда изведнъж Яворов - защо така се боите да ми го казвате? Всички, всички приятели избягват да ми говорят за нея. Те ме забавляват със своя принуден смях и мислят, че ме тешат с вниманието си…А мълчат, мълчат за нея и се боят да споменат нейното име…А само тя, единствено тя стои в душата ми и пред ослепените ми очи”…

И двамата приятели вече са по-спокойни, говорят за Лора, за онова, което тя е казала или е поискала да направи. Говори по-често Златаров разбира се, а Яворов го слуша - „кротък  и ням”.

„Ти днес ми донесе цял мир от изживелици. Благодаря ти!” - продумва той на раздяла.

Втората среща е на другия ден в лабораторията на Университета. Поетът носи на своя другар екземпляр от „Подир сенките на облаците”, защото той преди време му е казал, че бил загубил своя и някак неловко започва пръв:

“Ти, брат, прощавай. Аз вчера прекалих. Това за Сърбия, за стиховете ми, за племето ни - не го вярвай. Бях много разстроен и озлобен”.

После го моли да идва понякога у него, да чете на глас стиховете му, да нанася поправки, където е нужно, да записва един нов цикъл сонети - „Некролог”, който би искал да му диктува…А след това, повярвал сякаш на думите на Златаров, че и сам може да напише своите нови стихове, взема късче хартия и записва: „Асене, има да се утегчаваш час-два с мене. 21 май 1914. Твоя Яворов”¹⁹. Двамата излизат и пак поемат към Борисовата градина. Отново си спомнят за Лора и професорът е свидетел на следната изповед:

„Снощи ти говори за Лора. Много ти благодаря! И недей ми се смя! Аз не съм човек на науката и вярвам на чудесата - ние поетите, нали знаеш…Ето, аз живея с неотстъпната мисъл за Лора. Не, нещо повече - тя е всякога при мене. И колко пъти, струва ми се, като изходя още сто крачки, тя ще забърза със стъпки, ще ме настигне, ще сложи ръцете си на раменете ми и когато аз се извърна, ще я видя, ще прогледна и ще я видя…Не, не, Лора е с мене, тя е всякога с мене и затова, видиш ли, аз не бих могъл да напиша некролога, за който ти говорих. Нека други напишат за нас некролози… Най-многото, което мога да сторя е да ида за всякога при нея. Тя ме вика. Без нея аз не мога. Аз вече прекрачих в царството на сенките - поезията, която написах, стана за мене действителност…Това чудо не зная дали можеш го разбра”…

Едва ли Златаров е можел тогава да разбере „това чудо”, но след едно такова откровение той ясно си дава сметка колко  „от друг свят” е вече любимият му поет и приятел и осъзнава, че „нашият живот за него не беше вече примамка”, че овъглен от жаравата на неистовите си страдания, Яворов вече не принадлежи на своето време, а на вечността, която с мъката си е заслужил.

Разбира се професорът не пропуска да предаде и разказа на поета за фаталната нощ, в която Лора слага край на живота си. В контекста на неговата книга и чут от устата на самия Яворов, този разказ придобива още по-голяма убедителност и достоверност, вълнува като свята изповед, родена от безкрая на една мъчителна безизходност. Изречени пред лицето на близкия приятел, думите на поета сякаш добиват и сакрален смисъл, звучат и като завет, като послание към бъдещето.

Най-напред Яворов описва вечерта у д-р Тихов, разговорите на връщане, напрежението в отношенията им с Лора, което се изостря след като се прибират поради зле прикритата й ревност.

„Казах й, че ако продължава все така, ще се махна…И за да й докажа, че това ме засяга,  отидох в малкото салонче, съблякох се и легнах на канапето” - припомня си той след това.

Но тя идва при него, приближава до закачалката с дрехите му и взема револвера от джоба на панталона. Започва да говори нервно, сърдито. Заявява, че ще се убие, което и друг път е казвала, но сега е някак по-различно. Гласът й започва да трепери. Разтревожен, Яворов се опитва да прецени как най-безопасно би могъл да й отнеме оръжието.

„А револвера тя бе опряла на гърдите си - разказва той. - И изведнъж чух тъп изстрел…Скочих и я подхванах падаща…Лора, защо направи това!  З а щ о т о  м н о г о  т е  о б и ч а м - бяха думите й. Оставих я. Затичах по стълбите към хазяите като виках, че Лора се застреля, да бързат за лекар. Върнах се и приведен над нея, сложих глава на сърцето й: то бе спряло да бие. Тогава всичко притъмня около мене…взех револвера и го насочих към слепите си очи…Останалото го знаеш. Кълна ти се във всичко най-свято, което може да има в душата ми, че това е абсолютната, цялата истина!”…

Това е краят на изповедта, а после следва мълчание. И двамата сякаш отново преживяват всичко случило се. Поетът пръв нарушава тишината:

„Мислят си хората, че ръката ми е свикнала да замеря с куршум човек. Нали съм хъш, четник, македонствуващ…А не знаят те, че  н и к о г а  н а  ч о в е к  н е  с ъ м  п р и ц е л в а л. Аз обичам Македония, нейното дело ми е било по-близко до сърцето от всичко, но дори и когато отивах там, аз не тръгвах с мисълта да убивам…Не се убива, братко, лесно човек, какъвто и да е той”…

И все пак мисълта за смъртта, за отвъдното е едно обичайно състояние за Яворов в онези месеци преди края. Той вече е решил своя жребий и само въпрос на време и на начина как да сложи край на живота си е забавянето на този желан край. Известни са опитите му да се снабди с оръжие, което приятелите един след друг му отказват. При последното си посещение в лабораторията иска отрова от проф. Златаров, обещавайки да я използва само в краен случай, само ако се увери, че наистина ще ослепее. Златаров е притеснен да му откаже изведнъж и той отчаяно настоява, мъчи се всячески да го убеди да изпълни този, според него, сетен приятелски дълг, който уви, е извън мярата на обичайната човешка и приятелска взаимопомощ. И отново ставаме свидетели на сърдечна изповед, на един трогателен поплак, който поразява с дълбочината на скръбта, с болката и страданията на един могъщ, необикновен дух, на един неповторим човешки характер.

„Мога ли да понеса аз пълната мизерия, ужаса на униженията, нима трябва да почна да прося с номер на гърдите…И нима вие, приятелите, ще имате сърце да ме гледате такъв?” - отчаяно пита Яворов своя приятел. И продължава след това:

„Ти знаеш живота ми. Аз бях горд. Ти дори ми каза наскоро, че аз никому не съм бил приятел, че това е бедата на затворените души като моята. Те нямат изповедник, нямат обятия, дето би се стопила болката и би цъфнало успокоението. Ти бе прав. Аз цял живот живях сам. Не за друго, не че в сърцето ми нямаше подтик за дружба и приятелско излияние, но защото се боях да не ме уязвят, да не се издам в слабост, в нещо, което би ме унизило. И затова в живота си аз се борих за недосегаемост и успявах. Никой не можеше да надникне в скритото на сърцето ми и да почерпи коз срещу мене. Твои думи са пак, че такива хора са страдалци. Да, това е мъка да живееш сам и да не можеш да се приближиш непосредно и просто до тия, които те обичат и скъпят, но какво да се прави, аз имах тоя жребий. Но с тая гордост аз така съм сраснал, че без нея ще бъда повече труп от трупа на мъртвец”…

Златаров се старае някак да го успокои, да му вдъхне надежди, но не успявя.

„Колко жесток човек си бил”…-промълвя поетът на сбогуване. И десетина дни по-късно той вече е мъртъв.

А ето и един спомен, който дава отговор на въпроса как все пак Яворов се е снабдил с оръжието на самоубийството. Той е на Милан Матов, който научава от брат си за трагичното състояние на Яворов, докато двамата са в сладкарница «Охрид». В този момент влиза самият поет, воден от проф.Златаров. Двамата приятели се прегръщат и сядат заедно на една маса. Започват труден разговор, в който между другото поетът отчаяно промълвява:

«-Никога не ще оздравея. Тъмна нощ ме чака. Свършено е с мен, Милане!

После Пейо ме хвана за ръката и започна да ми шепне на ухото:

-Моля те, Милане, дай ми един пистолет! Страхувам се върховистите да не посегнат на мен. Трябва да имам с какво да се защитавам, ако бъда нападнат…

Право да си кажа, аз не се сетих коя е истинската причина Пейо да бъде така настойчив и бях готов да му дам моя револвер. Казах му, че ще подиря от някой другар, а в краен случай ще му дам моя. Когато Пейо и Асен Златаров си отидоха, брат ми ме запита какво иска Пейо от мен. Казах му, че ме моли да му дам револвер.

-Да не си посмял да му дадеш! Не разбираш ли, че иска да се самоубива?..

Изтръпнах от това, което чух»…

При всяка нова среща поетът  продължава да настоява за обещаното и накрая Матов открито му заявява, че знае защо му е пистолетът и отсича:

«Моля те, повече не настоявай да ставам автор на едно чудовищно престъпление!..

При един разговор (след самоубийството - б.а. Й.Н.) Данаил Крапчев ми съобщи, че Тодор Александров дал на Пейо револвера, с който се самоуби. Отговорих му, че това не е истина, понеже аз зная кой му го даде. Данаил обаче вярваше, че е Тодор.

Изправен съм пред гроба, наближава да навърша 87 години…Истината - кой даде на Яворов револвера е следната:

При една среща след Пейовото самоубийство , четникът, охрана на Тодор Александров - Никола Гулев (син на известния македонски революционер Питу Гули), ми довери:

-Аз, бай Милане, съм много виновен и не мога да си простя как направих тая грешка. Тежи ми и искам да ти се изповядам, за да ми олекне.  Една вечер бай Тодор ме изпрати да занеса пакет с цигари на Яворов. Намерих го сам. Покани ме да седна. Заговорихме за организацията. После той ме помоли, ако имам някой излишен револвер да му услужа за късо време, след което ще ми го върне. Млад човек, излъгах се и веднага му дадох малкия си пистолет. Той се много зарадва и ми благодари. Доволен бях  и аз, че можах да услужа на големия поет, най-близкия приятел на бай Тодора. Можех ли аз да помисля, че съм извършил тогава фатална грешка! Като се върнах при бай Тодор, похвалих му се, че съм дал на Яворов пистолета си. Той настръхна и така ме наруга, че аз замръзнах на мястото си. Така ядосан не бях го виждал никога…

Не дочаках бай Тодор да ми говори повече. Изтичах към дома на Яворов да си искам обратно пистолета, но хазяйката му ми каза, че излязъл с брат си. Върнах се при бай Тодор…Той обеща на сутринта да отиде при Яворов и се опита да вземе пистолета. На другия ден към 10 часа сутринта отиде. Върна се на обед много замислен и угрижен. Аз стоях на двора, той мина край мен, но не ми каза нито дума. Явно не беше успял да го вземе. Вечерта Яворов се самоуби» ²⁰…

Книгата на проф.д-рАсен Златаров е несамо първият значим паметник на неговото дело, но тя е и своеобразна психография на човека и твореца Яворов. Тя е била и ще си остане богат първоизточник на преки сведения за неговия характер, за хода на драматичната му връзка с Лора Каравелова, за отношението му към творчеството, за политическите му възгледи, за голяма част от мотивите, довели го до самоубийството, за отзвука от отношението на другите към него и за неговото отношение към съвременниците.

Респектиран от тази книга, зетят на поета Никола Найденов, който е решил да публикува редица документи по следственото дело и да ги коментира, предоставя на Златаров своя ръкопис за мнение и с молба да напише предговор. В писмото²¹, с което му отговаря, професорът деликатно го съветва да отстрани някои от внушенията по адрес на Дора Кремен като му пояснява, че нейните показания са дадени малко „пресилено” и с единствената цел  „да се помогне на Яворов тогава, когато цял свят беше против него”. Загатва му и за други неизвестни факти с уговорката, че би могъл да ги обоснове още по-подробно при евентуална бъдеща среща. Подсказва му също, че някои от цитираните имена би могъл да даде и само с инициали. А накрая доброжелателно препоръчва: „Запазете спокоен тон при оценките: така е по-достойно: нека документите говорят сами”.

Книгата на Никола Найденов, озаглавена „Истината по трагичната случка с Лора и П.К.Яворов” излиза в Стара Загора през 1925 година с предговор от Асен Златаров, който започва така:

„Името на Яворов трябва да е скъпо за всеки българин. Защото тоя мургав, приведен, затворен в себе си тракиец даде ключ за разкриване потайното, което стои в глъбините на нашата душа и което чертае нашата орис. Неговите песни, колкото и лични да са, носят общи елементи, защото Яворов бе голям поет. А истинските поети са прорицатели на племето си”²².

А накрая авторът на този предговор за кой ли път вече призовава ония, които са познавали Яворов и които го обичат, да разкрият цялата истина  за неговия нелеп край, да направят всичко, което е по силите им, за да се докаже невинността му.

Десет години по-късно излиза още една книга за Яворов с предговор от Асен Златаров. Това е студията на Иван Мешеков „Яворов-поет богоборец”²³. В своите мемоари след време авторът й разказва как предложил на Яворовия приятел да прочете ръкописа и макар че това била всъщност тяхната първа среща, той с радост приел. Нещо повече - само три-четири дни по-късно му върнал студията заедно с нарочно писмо²⁴, в което спонтанно изразявал задоволството си от написаното. Прочел го „без прекъсване” и с изненада открил сякаш „свои мисли, свои разбирания за основните черти на Яворовата лирика”. Проф.Златаров „сърадва” успеха на Мешеков и му пожелава това негово критическо изследване да бъде включено в някой от томовете на едно ново издание на Яворов или пък „отпечатано като отделна книжка”.

„Благодарение на неговия предговор - пише критикът в спомените си²⁵ - тя, (книгата му за Яворов - б.а. Й.Н.) получи в печата най-много отзиви и рецензии от другите ми книги - над 40″.

Според едно кратко съобщение в сп.”Златорог”²⁶, озаглавено „Въпросът за издигане паметник на Яворов”, скоро след смъртта на поета негови приятели и почитатели поемат инициативата да се създаде фонд, със средствата от който „да се загради и украси гробът на поета, а сетне да се издигне паметник или постави бюстът му на видно място”.

Тази инициатива обаче, за жалост, остава неосъществена поради избухването на Първата световна война и едва по-късно, по повод десетгодишнината от смъртта на поета, приятелите отново я подемат. Във възобновения комитет заедно с Боян Пенев, Николай Лилиев, Васил Пундев и други интелектуалци, участва и Асен Златаров. Може би това е и една от причините, поради които в книгата си „Трагедията на П.К.Яворов” споменава за „жалкият тухлен с олющена мазилка кръст” на гроба на поета, наричайки го „символ на бездушието и безценицата на нашето време”.

Но трябва да минат още няколко години докато първият паметник бъде изработен и поставен.  Както съобщава в.”Македония”²⁷, откриването на скулптурната фигура, дело на Иван Лазаров, и на барелефа, изработен от М.Иванов, е станало тържествено на гроба на поета в софийските гробища на 20 октомври 1929 година по случай 15 години от смъртта му. Слово от името на приятелите на Яворов произнася Асен Златаров, а от името на комитета за издигане на паметника и от името на македонската емиграция говорят съответно Николай Лилиев и Димитър Талев.

Проф.Златаров по-късно е бил поканен да говори и на тържеството по случай откриването на бюста-паметник на поета в родния му град Чирпан²⁸, но е бил болен и не успява да отиде. Той обаче изпраща писмо до комитета, уреждащ откриването, в което изразява искрено съжаление за това, благодари с дълбоко преклонение пред делото на Яворов и с уважение към благородната инициатива на неговите съграждани  да увековечат паметта му.

«Скъпа и свята ми е паметта на Яворов. Неговата изключителна съдба на гений и страдание го правят още повече един от редките избраници на племето ни. А наследието, което ни завеща, бележи, след Ботйова, втория връх на поетичните и художествени домогвания, до които е стигало българското слово. Затова в легендите за живота на Яворов и в неговата поезия ще се кръщават поколенията, които идват: много шумни имена на нашето време ще заглъхнат, но името на тоя, който даде «Прозрения», «Хайдушки песни» и «Царици на нощта» - ще остане вечно живо и озарено с блясък.

Много съжалявам, че разклатеното здраве не ми позволява да дойда на траурното тържество, което градът на Яворов урежда, и се поклоня пред паметника и дома на поета, с когото ме свързват толкова спомени.

Комитетът и цялото гражданство на Чирпан заслужават искрена похвала за благородното дело, което подеха и осъществиха: паметникът на Яворов ще бъде най-скъпият намек за приноса в нашата поезия и духовен живот, който чирпанци са дали за България.

Приемете моите най-горещи чувства на уважение и благодарност.

Д-р Асен Златаров»²⁹.

Двадесетгодишнината от смъртта на Яворов, отбелязана през 1934 година, става повод отново да се публикуват редица статии, даващи висока оценка за творческото му присъствие в българската литература. Заедно с това на преден план излиза и въпросът за неговата пълна съдебна реабилитация. Особено категоричен по това е писателят Димо Сяров³⁰, който печата³¹ един „позив към обществената съвест”, озаглавен „Да се установи истината!”. В него той припомня началото и хода на дело № 205/1913, издевателствата, на които е бил подложен Яворов и призовава:

„Една официална реабилитация не би ли била най-хубавото честване на неговата памет? Нека се образува един комитет от видни юристи, който завинаги да каже своята тежка дума. Дълбоко съм убеден, че разсейването на една заблуда ще стане само извор на примирение и утеха”.

Позивът на Димо Сяров е подкрепен напълно от професорите Асен Златаров и Михаил Арнаудов, както и от Владимир Василев и по лично негова молба е подписан и от тях. Коментирайки своето отношение към тази инициатива, Златаров заявява:

„Сърдечният и благороден жест на писателя Димо Сяров не може да не намери  отклик и той трябва да даде исканата последица: с ъ д е б н а  р е а б и л и т а ц и я  н а  Я в о р о в. Това трябва да стане за честта на българската книга и като нравствен урок за тия, които винаги мерят нещата с мярката на злоезичието и пристрастието…Ние, приятелите на поета, и всички честни хора в тая страна няма защо да се боим от заключението на един съд, който ще каже своята тежка дума. Това трябва да стане!”³².

Това обаче настървява още повече враговете на поета, сред които с най-много омраза към него и паметта му звучи гласът на Екатерина Каравелова³³. В разгорещената полемика на страната на Яворов се включват още Михаил Кремен, Димо Сяров с нова статия, Мара Белчева, съдебният следовател Иван Божилов, Петър Лунгов, сестрата на Яворов Екатерина Найденова, които съвсем аргументирано защитават тезата за неговата невинност³⁴. Единствен д-р Борис Вазов се опитва да защити позицията на Каравелова, позовавайки се обаче само на нейните майчини чувства и преживявания.

Приятелите на поета подготвят и протестни събрания срещу оклеветяването на неговата памет в София и Чирпан, но властта своевременно ги забранява, вероятно пак не без участието на вездесъщата съпруга на Петко Каравелов. В архива на Асен Златаров е запазен ръкописен вариант на резолюцията, която той е имал намерение да предложи на събранието в Чирпан, където е бил поканен да говори. Тексът на резолюцията гласи:

„Ценейки делото, което Пейо Яворов даде на българския народ като му завеща своите песни, дето българската реч - праосновата на нашето народностно съзнание, гордост и упование - достига блясък, музика и образност, достойни да съперничат с най-хубавото, постигнато в световната книжнина, ценейки неговия доблестен характер на гражданин и родолюбец, познавайки го като човек, другар и приятел, който смело даде на живота, без да ограби ничие благо, и който остави в сърцата ни незаличимия спомен на един честен и прям характер, неподкупна мисъл и сърце и дейна воля за служба и добротворство, спомняйки си с болка за неговия мъченически край, в който се преплитат страдание и любов, ние, неговите съграждани сме дълбоко огорчени, че и днес, двадесет години от неговата смърт, за която немалко още живи съвременници носят отговорност, има съвести, които дръзват да похулят името на поета и човека Яворов, служейки си със същата оная лъжа, която уби самия Яворов.

Ние знаем, че славата на поета расте всяка година, че блясъкът на неговата творба е чист и непомрачен за векове, но ние не по-малко скъпим и истината  за живота и смъртта на поета, защото един голям наставник на народа ни за възпитанието му в поезия и красота като Яворова, името на когото е кумир за младежта, трябва да бъде чист и неопетнен с греховете в съзнанието на тия, които го следват и обичат и чрез когото приобщават сърцата си към делото на художествената правда. Нравствените категории са за нас, които сме загрижени за участта на нашата родина, отправна точка за възход и завоевания в доброчестина. И затова ние не можем да гледаме равнодушно как злата воля, предубеждението и дребнавите чувства вземат надмощие у някои, намират публично изявяване и правят нравствената ни атмосфера душна, също като оная, която уби Яворова преди двадесет години.

Ние високо протестираме срещу тоя чудовищен поход срещу паметта на Яворов и дълбоко убедени в неговата невинност, настояваме да се изнесе от хора на общественото доверие и правното съзнание цялата истина по трагичната кончина на П. К. Яворов. С това и неговата светла памет не ще бъде повече смущавана, а и ще се даде нравствен урок, в който вярваме, че ще се запази доброто начало, на което трябва да се служи всякога.

Истината за смъртта на Яворов е порив на нашите сърца и съвести, които жадуват истина и справедливост.

Ние вярваме, че ще бъдем чути!” ³⁵

Архивът на Асен Златаров съдържа и един друг негов текст³⁶, посветен на Яворов. Това е речта му, произнесена на възпоменателната вечер, устроена от Арменския комитет за въздигане паметник на поета. За пореден път в нея Златаров изтъква изключителните му заслуги за обогатяване на българското поетично слово, както и трагичната му житейска орис, която го обрича на самота и страдания. Точно затова, може би прозрял толкова добре скиталческата участ на арменския народ, Яворов успява така майсторски да я възпее във великолепните си стихове от „Арменци”.

След това ораторът е направил уместен паралел между историческата съдба на Армения и Македония, за да я свърже с преклонението на поета към техните чеда. Той поздравява инициативата на живеещите в нашата страна арменци да издигнат паметник за вечна прослава на оня, който обезсмърти страданията им, съпреживявайки ги, и не пропуска накрая случая да изкаже съжалението си, че така те даже изпреварват сънародниците на Яворов, чийто дълг към неговата памет е много по-голям при това.

Не успях да открия кога проф. Златаров е произнесъл тази своя реч, но вероятно пак е било през 1934 година или в самото начало на 1935, защото паметникът-бюст на поета, изваян от скулптора Григор Агаронян е открит на 18 август 1935 година в Борисовата градина. За съжаление оказва се, че точно тогава Златаров не е бил в България и не присъства на тържеството.

През последните месеци от живота си - в август следващата година - той отново пише очерк за живота и делото на Пейо Яворов, поканен от двамата редактори на новосъздадената библиотека „Велики българи” Никола Никитов и Теодосий Атанасов. Като № 32 от тази библиотека, издание на книгоиздателство „Ново училище” на Иван Площаков, се появява брошурата му  „П. К. Яворов”, озаглавена най-напред „Жребий на слава и страдание”³⁷.

В нея Асен Златаров дава предимно биографични сведения за поета и подробно разказва за рода му, за детските и ученически години, за странстванията из Македония. Разбира се проследява и творческия му път, връзката с Лора и трагичния край.

Може би този животописен разказ е последната творба на Златаров. Стаил дълбоко в себе си трагичното предчувствие за фаталната болест и за края на собствения си живот, той пак се е потрудил да добави още към своята дан за обезсмъртяването на големия поет и приятел. Защото отдавна вече е приел благородната мисия, приятелския и граждански дълг да отстоява невинността на Яворов, да воюва с клеветата и омразата, със злобата и завистта, покосили неговия живот и вдъхновението му.

Едва ли проф. Златаров е вярвал, че ще доживее ония бъдни дни, които „ще поемат имената на Яворов и Лора, за да ги сплетат в една легенда” - „най-хубавата легенда, откърмена под жестокото небе при полите на Витоша”, но е знаел, че те непременно ще дойдат и сигурно ги е виждал в своите представи за бъдещето. Това му е давало сили, окуражавало го е да се бори, да не се примирява с бездушието. Тази негова вяра и усилията му може би най-напред са били оценени от съгражданите на поета, които се отнасят с голямо уважение и обич към него. Неслучайно те организират траурно утро в Чирпан след смъртта му, на което събират средства за основаване на фонд „Паметник на Асен Златаров” в София³⁸.

Бележки:

¹Длъжен съм да отбележа обаче, че всъщност пръв журналистът Петър Лунгов (8.04.1909-04.06.1981) несамо е обърнал внимание на тези документи, но ги е събрал, коментирал ги е и ги е подготвил за печат. За съжаление някогашното пловдивско издателство „Хр.Г.Данов”, на което той предлага да издаде книгата му по случай 100-годишнината от рождението на Яворов в лицето на тогавашния си директор П.Анастасов и гл.редактор Ив.Николов, му връща ръкописа, отклонявайки предложението с писмо № 1046 от 25.10.1977 година. В началото на 90-те години на миналия век, когато посетих дома на Лунгов в София, ръкописът, заедно с приложените към него 28 фотографии и факсимилета, се съхраняваше от дъщеря му, която любезно ми разреши да го разгледам за кратко време там. Използвам случая да й благодаря отново - б.а.Й.Н. 

²ЗЛАТАРОВ, Асен. Трагедията на Яворов. София, 1925    

³КРЕМЕН, Михаил. Романът на Яворов. Т. 1, София, 1985, с.9

⁴Пак там, с.13 

⁵Този и следващите цитати, на които не е посочен източникът, са от книгата на проф.Златаров

 ⁶Виж ЦДИА, ф.865, опис 1, а.ед.76  

⁷Известен деец на македоно-одринското революционно движение, анархист, братовчед на Асен Златаров 

⁸Видният български книгоиздател Александър Паскалев, един от най-близките приятели на Яворов е родом от Хасково, откъдето е и Асен Златаров 

⁹„Спомням си, че в тоя ден, когато получих тоя екземпляр, той(Яворов - б.а. Й.Н.) беше надписал такъв и за Пенча Славейков и отидохме заедно с него и Паскалев в Народната библиотека да му го занесем” - пише Златаров 

¹⁰Виждал съм лично тази книга в дома на проф.Златаров, където се съхраняваше от неговия син д-р Светозар Златаров. Там беше запазен и екземплярът от „В полите на Витоша”- б.а.Й.Н.

¹¹Рецензията е отпечатана в брой 237 на в.”Софийска вечерна поща” от 21 август 1912 година и е подписана с инициалите А.Z. На следващия ден Яворов пише на своя издател Александър Паскалев писмо, в което между другото съобщава: „Досега съм слушал само благоприятни отзиви(за книгата-б.а.Й.Н.) - дори възхитителни. Един, на А.Зл. се появи и в печата. Това вече е знак, че ще се явят и други - крайно отрицателни”. 

¹²Оригиналът на тази снимка, надписана от ръката на Лора  ми беше показан от сина на Асен Златаров  

¹³Спомените на Дора Конова-Кремен, малка част от които беше публикувана от Г. Цанков във в.”Труд” през 1977 година, се пазят в архива на Института за литература при БАН. В музея на Яворов в София тя е предала и една бележка от съпругата на проф.Златаров, която гласи:”Мила Дора, ще бъдеш така добра да дойдеш в неделя у дома - ще бъдат Яворови и Олга. Целува те - Дуня, София, 2 май 1913 г.”

¹⁴Тодор Н. Караваневски(1877-1964), дългогодишен учител, автор на статии и книги по синдикални и културни въпроси 

¹⁵Споменът се печата по Яворов сборник.Изследвания и материали.Изд.Абагар,[Велико Търново, 1992]

¹⁶Оригинални екземпляри от тези снимки, публикувани от Никола Гайдаров в „Трагедията на Яворов” се съхраняваха в дома на Златаров от неговия син д-рСветозар Златаров

¹⁷Тодор Александров(4 март 1881 -31 август 1924), виден деец на македоно-одринското революционно движение, воевода на Скопския революционен окръг, член на централното ръководство на ВМРО, а от 1920 година неин лидер. „Знаеш ли, че съществувам благодарение помощта, която ми се даде оттам, отдето най-малко очаквах - от македонската организация” - признава Яворов пред проф.Златаров   

¹⁸Тази глава в книгата на проф.Златаров е озаглавена „Отново при живота”, а в сп.”Златорог”(№ 8, 1924, с.386-392), където е публикувана преди това има заглавието „Две срещи”. Налице са известни несъществени различия в двете публикации. Според Петър Лунгов основният текст е този от книгата, макар и печатан по-късно, а промените в „Златорог” са правени от Владимир Василев, комуто Златаров е предоставил ръкописа си.   

¹⁹Това листче с автографа на Яворов проф.Златаров съхранява като „скъпа реликва” до края на живота си, а след това се пазеше от сина му д-р Светозар Златаров.

²⁰МАТОВ, Милан. Яворов беше рядко ценен деец на македонското революционно движение. - В:Спомени за П.К.Яворов.УИ”Климент Охридски”, София, 1989,125-126

²¹То е от 11 август 1925 година и се пази в ЦДИА, фонд 865, опис 1, а.ед.138

²²Ръкописната чернова на този предговор се пази в ЦДИА, фонд 865, опис 1, а.ед. 375, лист 3-4 и има дата 10 август 1925 година 

²³Книгата излиза в София през 1934 година като собствено издание на автора 

²⁴Това писмо е с дата 10 февруари 1934 г. и то всъщност представлява въпросния предговор.

²⁵Те са отпечатани в „Литературен фронт”, № 11 от 16 март 1968 година и в книгата на Иван Мешеков „Из един живот”(1968) 

²⁶Списание „Златорог”, № 8, 1924 година   

²⁷В броевете си от 19 и 21 октомври 1929 година. Немалка част от средствата за паметника вероятно са отпуснати от ВМРО, тъй като Яворовите приятели в по-голямата си част са все хора на духа с неособено високи доходи 

²⁸Това тържество се е състояло на 29 октомври 1933 година 

²⁹Текстът на писмото, което има дата 27 октомври 1933 година е публикуван от  Мария Илиева, бивш уредник в Чирпанския музей на Яворов в книгата й «Две души.Спомени за Яворов».Пловдив, 1993, 164-165.

 ³⁰Димо Сяров(1 октомври 1888 - 4 август 1965), автор на пиесата „Трагедията на Боров”(1932), в която главен герой е самият Яворов(Боров) и на други романи, драми, разкази, пътеписи 

 ³¹Виж в.”Зора”, № 4629 от 2 декември 1934 година  

³²Виж в.”Дъга”, № 52 от 3 декември 1934 година 

³³Тя печата две статии - във в.”Слово”, № 3707 от 3 ноември 1934 година и в.”Нови дни”, № 67 от 10 ноември 1934 година, където категорично и злобно повтаря обвиненията си  срещу Яворов, наричайки го „убиец”, а тези, които го защитават високомерно определя като „разни професори, писатели и сказчици” 

³⁴Виж повече подробности за тази полемика в АРНАУДОВ, Михаил. Яворов - личност, творчество, съдба.С., 1961, 399-423 

³⁵ЦДИА, фонд 865, опис 1, а.ед.375, л.1-2 

³⁶Текстът е в ЦДИА, фонд 865, опис 1, а.ед.365, л.5-11. Той е писан на машина и поправян тук-там на ръка лично от Асен Златаров, който изрично е отбелязал, че го възпроизвежда от „стенограмата” на вечерта  

³⁷Ръкописът на така озаглавения Златаров текст е останал в личния архив на Теодосий Атанасов, а ксероксно копие от него имах възможност да видя в дома на Петър Лунгов. Там се пази и един печатан спомен на самия Т.Атанасов, който разказва как е била издадена брошурата и какви поправки са нанесли редакторите върху оригинала. Срещу това, според автора на спомена,  Златаров не възразил, а напротив -неловко му е било, че сам не е имал достатъчно време да редактира текста си, написан „на един дъх”.

³⁸В архива на Асен Златаров в дома му се пази една снимка оттогава с надпис на гърба „Снимка от 12-те венци, поднесени на траурното утро на Асен Златаров в Чирпан и поставени пред паметника на П. К. Яворов, чийто бюст се използва при тържеството като илюзорен(символичен) гроб на Асен