Усин Керим

ПРЕДИЗВИКАН ОТГОВОР

Не спастрих грош. Не вдигнах стряха.
А времето тече: дин-дан!
Годините се навъртяха
като кросно на селски стан.

Дали си дотъках платното –
един въпрос неразрешим.
Виж как очука те живота,
несретнико Усин Керим…

Докрай препълнени стакани
преди звъняха покрай мен,
И може би длъжник останах,
недоплатил за своя ден…

Присвивате очи скептично,
усмихвате се под мустак.
И мислите, че идилично
вървите с времето във крак.

На мойта съвест арбитража,
във цял състав кажи-речи,
съвет ми даде, да ви кажа
ей тъй, на четири очи:

Уж хора сте от чиста проба,
а как сърце не ви боли
да бъдете покорни роби
на вещи, вили и коли?

Простете, че най-точна рима
не идва ми във тоя час.
Но вашето е несравнимо
с това, което имам аз!

СИН

В ранно утро двама тръгнем ли с баща ми
към гората стара с брадви във ръце
и зората бяла, бял яшмак развяла,
маха ни за поздрав от върха Острец.

Вглеждам се в баща ми – черен и небръснат,
свил плещи корави от тегло и труд,
вглеждам се и мисля: “Ех, животе мръсен,
ех, животе тежък, като чворест бук!”

А той – с глас тъй весел, чудна песен пее:
“Циганин в полето, яхнал буен кон,
бяга като вятър, бяга – накъде ли?
Иде нощ, а няма хлебец и подслон.

Удряй коня буен, момко млад и мургав,
удряй – нека бяга през простора син!
Нека те не стряскат студ и глад, и бури –
върнеш ли се, момък ще е твоят син!…”

Пее той – баща ми, циганин разрошен,
пее той и крачи, а след него аз,
чувствам как кръвта му в мойта кръв клокочи,
как пораствам бързо, всеки миг и час.

Зная, след години мъртъв ще е, бабо,
зная, след години друг ще съм и аз.
Но не ще забравя циганския табор
и ще пея песни с бащиния глас!

ПЕСНИ ЗА АТА

Ато моя,
черноока,
мургава,
висока,
във живота ми –
звездица,
грей ти,
хубавице!
Пеят светлите машини,
с тях и Ата пее.
Ех, от старите години
мъката къде е!

Пей ми, Ато,
пей ми, мила,
пей ми песни
стари,
как в полята,
в дъжд
и вятър
скитат катунари.
Пръстите ти трепкат бързо,
звънкат колелата.
Нишка скъса ли се, връзвай
пак без възел, Ато!

Ато, Ато,
мое злато,
мургаво момиче,
цвете росно
от полята,
колко те обичам!

Пей и бързай, бързай, Ато,
идва трета смяна.
Нека тракат вретената
днес на девет стана!

Ато моя,
черноока,
мургава,
висока,
във живота ми –
звездица,
грей ти,
хубавице!

БУРЯ

Пуста да си, клета и проклета,
катунарска мрачна орисия!
Ой, ти, слънце, що червено светиш –
буря иде, буря ще завие.

Черен вятър ситен прах размята,
хрясна трясък, сова се изкиска.
Дъжд заплиска… С плясък над полята
облаците спуснаха се ниско.

И керванът в мрака се удави…
Звън и тропот вятърът понесе.
Някой викна: “Край върбата давай!”
Ала пътя там е толкоз тесен!

Като хищна кръвожадна птица
Вит, настръхнал, с бесен рев налита.
Запищяха дребните дечица,
със пробити чулове покрити.

Злите псета лаят в тъмнината,
едри мечки впримчени с вериги,
като луди под дъжда се мятат,
а реката гневна се надига.

В миг върбата огнен меч удари,
тя простена, засвистя и светна… –
Хей, по-бързо, бързо, катунари,
да се скрием, братя, сред полето!

И мъжете, досега втрещени,
псуват гневно, със юмруци свити.
Идва утро. В утрото студено,
пак запяват с тъжен глас жените.

НА МАРИЯ

По сините стъкла заплискал косо,
пороен дъжд в улуците прелива,
а ти стоиш край мене мълчалива…
Сърцето ми се нещо поизноси!

От вчера ли лежа по гръб в леглото,
спокоен сън очите ми не хваща.
Но няма как, по мяра се разплащам
за туй що взех без пристъп от живота.

Нелеко бе край мен и твойто бреме,
един ли път прикрито ти не плака?
И чудя се отде ли сила вземаш,
все тъй да бдиш и да не спиш във мрака!

ОРИС

Ой, ти орис моя, пуста-опустяла!
Кой къде ме срещне, шепне: “Как е бледен!”
Мойта младост сякаш посред път е спряла –
в гърлото ми, братко, чер кълбук заседна.

Пак дошла е пролет – бяла хубавица –
във зелен косичник зрее пъстро цвете.
Рано вретенили сините пшеници…
Калайдисан медник от небето свети.

Ала аз съм сякаш змийска кост настъпил,
седна, стана – гледам: все по-лих и тъжен!
Кой ли и насъне все на път ме дърпа?
Всичко ми е черно, вкъщи ме не сдържа.

КОН ЖАДУВАМ

Кон жадувам аждраханин –
дето стъпи – трап да дъни.
Гривата му щом прихвана –
в облаците да потъна.

И над тебе, стар бащице,
град обичан, град мой свиден,
да извия като птица,
та лицето ти да видя.

Сън сънувах, че се връщам,
ала кой ще ме посрещне.
Пуста беше нашта къща,
както къщата отсреща.

Мъртва ми е баба Джина,
Ата с другия отиде:
не за туй ли аз заминах
в път да крея, град мой свиден?

Плува облак начумерен,
где ще спре, това не питай!
Ой, сърце, защо трепериш,
чуло тропот на копита?

Кон жадувам аждраханин –
дето стъпи – трап да дъни.
Гривата му щом прихвана –
в облаците да потъна.

* * *

Горят ми петите,
очите горят.
Аз искам да скитам
по път и без път.
Да срещам и псета
по чужди места –
накривил каскета,
да свиря с уста.
Да спя на открито
в поля и гори,
да гледам звездите,
да ставам в зори.
Нозете си боси
да мия с роса
и сламки да нося
във свойта коса.
И тъй да премина
по път и без път
през мойта родина
до своята смърт.

ТРЕВОГА

В тая нощ липите са пияни
от ласкавия блясък на луната.
След много дни, след много скръб събрани,
един до друг стоим под тях със Ата.
Един до друг. Сънувам ли, о, Боже?
Луната се закри зад облак. Тъмно.
Целувам я и тръпна разтревожен –
ще мине миг и виж, че се разсъмне.

ДЪЖД В ГОРАТА

Повя тревожна хладина –
космат ли змей припадна ниско?
Пропука клон и ето на
проливен дъжд във миг заплиска.

От жал по живите лъчи
шептят и тръпнат дървесата
и в старата гора звучи
до днес нечувана соната.

Клавиши са и стрък, и лист,
обвили стръмните баири.
Като изкусен пианист
по тях дъждът неспирно свири.

Край теб ридае контрабас,
разплакана цигулка стене.
И идва ми във тоя час
от скръб да падна на колене.

ЛЮБИМА

Откакто свят светува, на земята
любимата с луна сравняват вечно.
Но нима прилича на луната,
нима е тъй студена и далечна?

Да я зова луна и цвят не искам,
по дявола божествените феи!
Без нейните очи, тревожно близки,
и ден не бих могъл да преживея.

Не плуват ли в косите ми небрежни
ръцете и – със кожа млечнобяла?
Какво че са тъй мънички и нежни –
съдбата ми във тях се е побрала.

И ако в миг се разделим със нея
като дърво – с листата си на есен,
светът като гнездо ще запустее,
в сърцето ми ще секне всяка песен.

СОЗОПОЛ

Като копче от калкан грамаден
над Созопол ясно слънце свети.
Морски видри сушата нападат,
морски видри хапят бреговете.

Рошав гларус – птица кавгаджия
като искра от далечен кораб
над морето с писъци се вие,
над морето с вятъра се бори.

В тоя град съм сякаш у дома си,
как да тръгна, как да си замина?
Вятърът над къщите разнася
дъх на риба и на старо вино.

СЪНУВАХ ПРОЛЕТ

Сънувах пролет в есенния орех –
по клоните в зори звънят ресници.
Надигнах се, прозореца разтворих
и доловил обичан глас на птица

излязох вън. А ти вървиш такава,
каквато бе във оня миг последен.
Как страдах аз, как молех се тогава
поне за миг да спреш, да те погледам.

Незабравими призрачни картини
на младостта – безхитростно щастлива!
Но времето отдавна състари ни –
като в разбой кросното се навива.

Събудих се. Във стаята ми есен.
Навън в нощта пълзи мъгла ръждива.
И в миг запях през сълзи тая песен
за онова, което си отива!…