БЪЛГАРИЯ

Анастас Стоянов

БЪЛГАРИЯ

Можем просто
от кон да я видим,
колко път е -
ще го минем пешком:
две денонощия
от Девин
       до Видин
и толкова
от Емине
        до Ком.

България -
просната кърпа,
шарена кърпа
         с дъх на рози и пот.
Морето я мокри,
рилски вятър я дърпа
и тя се ветрее
под синия свод.

Везана кърпа
с градове-мъниста,
знаме,
        издигано не един път,
завързано здраво
при Видин и Силистра
на Дунава
         за синия прът.

Малко взела,
много дала,
оръфана
         от алчни ръце -
тя е такава,
че цяла,
         цяла
се побира
         в едно сърце.


***
Оттук съм аз, от този край,
над който късен сняг сияй,
от този разпилян балкан,
насечен като с ятаган.

От този край с бърда ронливи,
настръхнал със гори бодливи,
озъбил се със голи чуки,
където и медът горчи.

Където пещерите кухи
сълзят с избодени очи,

където дъбове клонати
стърчат - от мълнии сакати.

Където още от зори
пътеките върха ти сочат.
И върху остри канари
реките сабите си точат.

Оттук съм аз. И знам добре
как тук се жъне и оре.
И знам добре сред пек и жажда
какво на тази пръст се ражда:

с лице от жегата изпито,
земята не налива жито -

орачи кърми, що умеят
със кръв и пот да я полеят,
да я засеят със куршуми,
със песни и бунтовни думи.

От тази пръст съм аз замесен,
полепнал някъде в калта -
от септемвриец съм донесен
като зърно върху пета.


ВРАЧАНСКИ КАМЪК

В онези години аз нямах
тъй неразгадани чудеса:
наричаха го Врачански камък,
а толкоз приличаше на сълза,

изтекла от окото на Балкана,
в други, отколешни времена,
вечер светла - от залез огряна,
заран тъмна -от светлина;

земя и небо разполовила,
по България тя пропълзя,
сълза-възмездие, сълза-закрила,
Ботьова страшна сълза;

сълза, стаила и лед, и пламък,
свят неразбулен - и гневен, и мил.
Врачански камък, Врачански камък,
от какво си се вкаменил?


ПРИСПИВНА ПЕСЕН

               На Калин

Сине мой,
мое листо зелено,
ти се радваш на слънцето,
ти трептиш.

А аз гледам -
ручеи тътнат под мене,
и те питам: здраво ли
за мен се държиш?

Сине мой,
моя вейка честита,
ти се полюшваш,
с птиците си дружиш.

А аз тръпна -
далечен вятър налита,
и те питам: здраво ли
за мен се държиш?

И сам забивам корени
дълбоко-дълбоко,
държа се за камъните
и за пръстта.

Сине мой,
мое листо тъмнооко,
продължение мое
на света!


ДЛАН

Ах, пътищата, пътищата стари!
И нищо, че сега е тихо вън,
ти чуваш в тишината звън на гари
и влакове кръстосват моя сън.

Ах, спомените, спомените стари!
И нищо, че си неразделна с тях,
все по-далеч остават дни, другари
и весела тъга,
и тъжен смях.

Отиват си, не чакат и не спират…
И аз не знам в един и същи час
как на дланта ти малка се побират
и пътища,
и спомени,
и аз?


***
Научих се да минавам
през думи, очи и стени -
душата си да спасявам
при други хора и дни.

Задъхан дълго да крача
сред други рамена -
от ранната ранина,
докато падне здрача.

Под друго небе голямо,
пълно със зной и мраз.
Оставям ви усмивка само -
да мислите,
че съм при вас.


ИЗКУСТВО

Мастилото на мъката е гъсто,
от сълзата по-гъсто,
от кръвта.
Със него се пише
                 късо
                      и кръстом,
както светкавицата -
по нощта.

Но трижди по-гъсто е,
отразило
две надвесени,
              гневни очи.
Написаното
с такова мастило
и огън
        не може
               да заличи.


СОФРА

Голяма е софрата ни. Но мама
я тъй отрупа, тъй я нареди,
че както и да иска, вече няма
место за нищо. Ала пак стои,

ръце отрупала със плодове,
награбила къде каквото хване,
донесла и една искряща кана
и с поглед по софрата пак снове.

Пред мен нарежда мама плодовете,
родени от земя и дъждове.
И аз си мисля мълком за ръцете,
понечили да пишат стихове.


РИСУНКА

Нарисувай ми голяма птица
със крила от облак
и очи от слънце.

Нарисувай ми дърво високо
с корени от мъка
и листа от смях.

Нарисувай ми стогласа песен
с музика от скръб
и думи от цветя.

Чак тогава ти ще нарисуваш
моята България
в цял ръст!


***
Моят път
нагоре
е обратен на посоката
на падаща звезда…

Остава ми
да вярвам,
че за разлика от нея

ще съумея
да се върна пак
на моето небе -

Земята.


***
Когато мечтаеш
с изсъхнало гърло и устни изпръхнали
за глътка горски поток -

това
не е още
никаква жажда;

когато мечтаеш
с изсъхнало гърло и устни изпръхнали
за целия горски поток -

това
може би
е някаква жажда;

когато мечтаеш
с изсъхнало гърло и устни изпръхнали
да бъдеш горски поток -

това
е вече
истинска жажда.


ДЪЖД

Весел-весел,
весел дъжд вали -
над тревата зелена,
над белите камъни,
над рохката пръст.

Тъжно е само,
че весело пак ще вали -
над тревата корава,
над студените камъни,
над безмълвната пръст -

под които
аз ще лежа.


ПЧЕЛИ

Цял ден
по цъфналите слънчогледи -

забързани, угрижени,
улисани пчели;

цял ден
от цъфналите слънчогледи

прилежно те се учат как
да правят златни къщички.


***
Кокошката кудкудяка
и изкудкудяква
всеки ден по едно яйце;

бисерната мида мълчи
и измълчава
за цял живот
една вкаменена сълза!


НОЩ

Такава тишина -
че птиците заспиваха дълбоко

и падаха от клоните
върху заспалата трева.

И все не се събуждаха,
и продължаваха да спят -

защото мислеха,
че е насън.