Тодор Коларов

Животът ни премина между небето и земята, изрече с въздишка жената, в думите й като че ли се прокрадна копнеж по миналото. Тя се разхождаше върху въже от стомана десетина етажа над градската улица и ловко балансираше с перша в ръце. Обичаше разходките на ранина, когато денят се събужда - зората златее над хоризонта, атлазът на небето засиява в синева, из покривите наоколо птичият свят подхваща глъч при съседски свади. Дъхаво на акации утро предразполагаше с надеждата за промяна, подтикна жената да споделя на глас. Все си мечтаехме за къщичка с дворче, Стефане, спомняш ли си? Дворче с цветя, с ласкаво слънце като в рая и славей да ни пее в нощите през май.
Живота дотук го извървяхме по въже, вметна мъжът. Беше се заел да приготвя гозба върху газов котлон в далечния край на въжето и не му се ровеше в спомени. По пътя си между небето и земята двамата с Венчето прекосиха Европа от Ламанша до Босфора. Пътят, дълъг двайсет години, прекосяваше през младостта им - рекорд на дуо Стевен, с подобаващо място в онази там книга на Гинес. Един ден, викаха си, и синът ни ще поеме по отъпканото след нас. Защото баща му, дядо му, дядото на дядо му, до един са ипджамбази, въжеходци са били… Един ден гласяха да имат син.
Градската улица се купчеше пред закусъчната на ъгъла, откъдето минувачите заинтригувано се взираха в небето. Сутрин рано би трябвало да бързат за работата си, а улицата, ето на, скупчила се и гледа. Слънцето и то - едва-що подало лик иззад панелките отсреща и се кокори в пейзажа: върху въжето над улицата се ветрееше транспарант. “Справедливост! Искаме си нашия дом!” - гневливо тръбеше транспарантът, буквите му бълваха огън. Утринникът, който замиташе шляещите се по небосвода опърпани облачета, бунтарски захвана да развява транспаранта вместо пряпорец. Дивяха се недоумяващо зяпачите, абе онези двамата горе откогато са засновали по въжето, дали ще намерят каквото търсят?
В любопитството на хората би могло да се открие лекомислие, тревога някаква да се долови и повод да разменят дума, да похапнат поне хотдог преди да ги е погълнала работата. Продавачът на хотдог се чувстваше донякъде вътре в събитията и а-ха да подхвърли нещичко по въпроса, ама откъде време за приказки. Аз си въртя бизнеса, вдигаше рамене продавачът. Нямал възможност да се пули в небесата. Но откак двамата горе се мотат по въжето, седмица ли, две ли, алъш-веришът му потръгнал. Замислял бил да хлопне кепенеца, какъв ти бизнес с хотдог днеска, пък късметът пусти му ги докарал от незнайно къде. Горе пладнували двамата, там изглежда и нощували, на въжето, а онова, което търсят, дано го намерят. Вечерята им, виж, била от него, заработвали са си я, Господ да ги поживи!
Властта не споделяше любопитството на сеирджиите. От седмица ли, две ли, въжеходците й ходеха по нервите. Транспарантът с огнените букви се ветрееше в сънищата й. Пред ведомството на реда кметът показа непреклонност: правете, струвайте, двамата горе да ги смъкнете от въжето. Глождеше го злост, върху портрета му бе изрисувано, аман от бунтари. Само нечии своеволия му липсваха, да си разиграват цирк за негова сметка! Макар и градоначалник, нямаше нерви от въжета. В прокуратурата пък твърдо отстояваха проблемът да се изведе по законов път. Ще грабнат иначе тези въжеиграчи да се жалват къде ли не, ще юрнат по Брюксел за гражданските си права и от ядове градът бял ден няма да види.
Само че къде го между небето и земята, дяволският му законов път?
Да тръгнеш на бунт за едната справедливост криеше риск. За мъжа и жената на въжето, впрочем, рискът беше професия. Съпътстваше ги, привикнаха да го гледат в очи, с риска увенчаваха коронния си номер. Конферансието - във фрак, цилиндър, бели ръкавици - излизаше достолепен на манежа да обяви пред цирковата публика: „Дуооо…Стевееен!…Баланс…върху въжеее!…”. В тембъра на гласа му се вплитаха възторг, екот на камбани, куп още неща, от които сърцето замира, и обещание за невиждано зрелище. “Сал-тооо…морталеее!…” - гръмко възвестяваше конферансието. Гръмваха и барабаните в поривист речитатив. Зрителите затаяваха дъх, безброй погледи се събираха в очакване под купола на шапитото. Тогава по въжето тръгваше мъжът, стискаше в длани перша за опора и с усмивка озаряваше пътя си. Венчето с усмивка го посрещаше изящна и крехка, скланяше глава в красив кликсен и… Колко ли взора биха издържали на гледката? Въжеходецът смайващо ще прелети над партньорката си, а тя си се усмихва, притворила очи. Всичко ще бъде наред, изричаше наум, Бог няма да позволи, Бог е милостив, смили се, Боже! Молитвата я пазеше от страха до взрива на аплодисменти при поредния им триумф. Венчето с облекчение ще въздъхне и ще прогледне - блясва искрица слава, миг на признание и глътка въздух…до следващия път! Животът продължаваше…
Някъде по късна пролет съдия-изпълнителят изненада двамата вкъщи, дворчето им грееше от цветя и слънце. Много съжалявам, произнесе със служебен тон човекът на закона, станали сте жертва на мошеници, продали са ви чужда собственост. Семейството се намери на улицата преди да се нарадва на току-що закупения дом с градинка - законът си е закон, в алинеите му чувствата липсваха сред правните категории. Имало надеждица в гражданския иск срещу измама с фалшиви документи, съдия-изпълнителят им го подсказа като на свои, стига полицията да спипа измамниците. Съчувствието му бе всичко, което можеше да направи за излъганите хорица - даром, колкото да изплакне съвестта си. Накрая човекът на закона надникна из дворчето, примамен от аромата на чайните рози, многозначимо поклати глава, после заключи къщата, опечата я и изостави двамата на улицата при изхвърлената им покъщнина.
Във фирмата за недвижими имоти преди време ги посрещна вежливо момче с искрени очи. Навън прехвърчаше мартенски снежец, хаплив вятър блъскаше по прозорците. Момчето им се зарадва от сърце, провървя ви, мили хора, възкликна, като за вас да сме го пазили, райско местенце на улица “Правда” номер девет. В погледа му семейството съзря стремеж да служи, предполага се, на клиента. Държеше да е откровен, дворът на имота бил запуснат наистина и градинката плачела за грижовна ръка, само да им е по душа да редят градинка. Утре, когато се затопли и земята поизпръхне от влагата…
Въжеходците довериха спестяванията си на агента от фирмата. На какво още би могло да се разчита, когато животът ти преминава между небето и земята? Сделката пред нотариуса я изживяха като личен празник - беше церемониал, свещенодействие, тайнство. В края на пътя си мъжът и жената най-после се сдобиваха с лелеяната къщичка. Агентът разчувстван им стисна ръка, съпреживяваше чуждото щастие, в крайчеца на очите му се бе появила влага. Развълнуваните собственици на райското местенце на улица “Правда” номер девет бяха благодарни на момчето. На сбогуване дълго не можеха да се разделят с него, сякаш предчувстваха, че никога повече нямаше да го видят. Агентът изчезна, потънал вдън земя според полицията, и отвори главоболие на Интерпол да търчи по изтърваните му следи.
Седмица-две властта се лута в търсене на дяволския законов път до проблема над градската улица. На третата улучи приятно юнско време, докара пожарникарска стълба да смъкне на земята циркаджиите от въжето. Хуманно, без да нагазва в тресавището на гражданските права. Огнеборците пъргаво разтегнаха стълбата към висините на бърза ръка да се справят със случая, а той, мамицата му и случай, се оказа недостижим - съоръжението излезе с някой и друг етаж по-късо. Закучи ли се една работа, иди я оправяй, ако си нямаш друга!
При огнеборците работа да искаш и те, така или иначе, преглътнаха поражението си. Градът се беше изсипал на улицата да гледа двубой без правила - хората се забавляваха на зрелището, впрягаха се в облози кой-кого. Резилът вървеше в ущърб на градоначалника, той не можеше да си го позволи и привика спец един по бедствията, ерудиран човек, с опит. Спецът на място проучи бедствието, захмъка в опит да намери решение, докато пожарникарската стълба сконфузено я изнасяха от бойното поле. И го намери, ерудитът си е ерудит. Само хеликоптер можел да се справи с проблема. Човекът беше прям: и да умувал, и да не умувал, другояче не вижда как.
В кметството оклюмаха гребена, нямало откъде пари за глезотия с хеликоптер. Градоначалникът отрезвял осъзна колко скъпо удоволствие е хуманността. Той заскърца със зъби в безпомощност, наложи си да остави засега циркаджиите на въжето до транспаранта, който издевателски висеше над кметските неволи. Презрялата круша пада сама, струваше ли си да се коси отнапред!
Бунтът на въжеходците вдигна шумотевица, медиите печелившо харчеха новината. Заран градът изгладняло се нахвърляше на вестниците, с настървение ровеше из страниците им и дявол знае какво очакваше да открие там. Хищни по нрав, и кабеларките заоглозгваха скандала до кокал, продавачът на хотдог осъмна телезвезда. Аз какво, оправдаваше се човечецът пред изтезаващите го микрофони, аз си въртя бизнеса, всеки с дертовете си! Още не съмнало, улицата проточвала опашка пред закусъчната, да се чудиш как отведнъж народът проял хотдог. А, онези горе ли? Изгорели са, горките! Днеска, речеш да плюнеш, на шарлатанин ще попаднеш. Да си изживеят живота между небето и земята, парица по парица да заделят за керемидка над главата по старини и хайдуци да ги ограбят посред пладне. Насред града! Накъде отива държавата, окахърен се питаше продавачът, справедливостта къде се е запиляла, защо се спотайва законът. По градската улица дни наред щъкаха демонстранти с плакати “Върнете ни справедливостта! Законът спи ли?” - ограбваните, както биеше на очи, се бяха престрашили да събудят закона.
Хора много, умозрения разни. Какъв закон бе, каква справедливост, чудеше им се случаен минувач от синия екран, на хорския ум се чудеше. Ония горе на въжето да са си отваряли очите, кьорав карти не играе, на коя земя живеят! Състраданието в сегашно време губеше цена. Телекамерите измъкнаха отнякъде Добрил някой си да разкаже туй-онуй за въжеходците-бунтари. Световна атракция са дуо Стевен, охотно заразправя въпросният Добрил, безработен, момче за всичко в неотдавна фалиралия цирк. Високо под купола със златните звезди жената изпълнявала на цигулка “Заспала е малка мома” пред разкикотената публика. Мъжът й карал велосипед и жонглирал с горящи факли, изкатервал и двукрака зидарска стълба, стъпила на въжето. По чужбина ги имали на почит, канили ги на гастрол - в цирк “Умберто”, в парижкия “Жан Ришар”, в прочутия “Бърнам” също, циркът оттатък Атлантика. Един ден и аз ще хвана пътя по въжето, уверяваше момчето, дума са ми дали, и аз ще правя салтомортале.
Мъжът и жената с внимание следяха отвисоко хода на битката. И днеска полицията разгонваше плакатаджиите от боязън бунтарската зараза да не докара епидемия. Суматохата на градската улица приключи едва по залез. След забавлението улицата обезлюдя, сенките налягаха изнемощели по тротоарите и умираха примирено. Задуха беломорец, щедър на топлота, носеше лято. Двамата на въжето останаха насаме с чувствата си. Казвал ли съм ти, че те обичам, попита мъжът. Венчето му се усмихна, погледът й излъчваше нежност, понякога думите биваха излишни. Край тях се стрелкаха отрудени лястовици, строяха си гнезда под первазите и стрехите, чакаше ги люпило и бързаха да спретнат дом. Свой дом! Въжеходците останаха без дом, ала двамата заедно досега надмогваха не една беда. Първите бледи звездици по притъмняващия изток им намигваха за кураж.
В настъпващата вечер луната разстели кротката си светлина, покри площадите, улиците, къщите, и възцари спокойствие. Пияни от мъзга, тополите щуро ръсеха белоснеж пух над смълчания град. Жената се остави на преумората си. Струва ми се, Стефане, промълви, застояхме се ние с тебе. Мъжът прибираше от въжето нехитрия им артистичен реквизит. С гастрола тука, мисля, приключихме, каза, чака ни работа и другаде, дойде час да си ходим.
Къде да си ходят? На улица “Правда” с райското местенце на номер девет безчинстваше кривдата.
Застигналата го безизходица връщаше семейството на пътя му между небето и земята. Оставихме забравен там един само Добрилко, напомни Венчето. Доброто момче живееше с мечтата да гали с ръка облаците и небето. Наумил си беше да показва салтомортале върху въже над Ниагарския водопад. Ти как мислиш, Стефане, дали би го постигнал? За месец или два не можеше да се случи, защо да се лъжат. Но ако ние с тебе, подхвърли Стефан, ако се запретнем по съвест… Кой знае, бъдещето винаги ни е радвало и с изненади…
Утрото, по-мъдро от вечерта, още по тъмно събуди града с креслив мегафон. Ей, вие там, на въжето, дереше се мегафонът, прекратете хулиганщините, не кощунствайте със закона! Слънцето по привичка надникна иззад покривите, потърси докъде е стигнал развоят на събитията и не откри въжеходците. Върху въжето висеше сам транспаранта с гневливия си повик и събираше на улицата без мяра нароилите се недоволници. Бунтарската зараза застрашаващо се разрастваше. Несъвършенство на демокрацията - плебсът все ще намери за какво да навири рога.