Георги Михалков

Книгата на Ангелина Дичева “Джобна енциклопедия на обичта” завършва с думите: “Обичта не тежи, както тежи омразата, тя не разяжда, не трови сърцето и ума, тя просто си е част от човека и който я няма тази енциклопедия на обичта в джоба си, което значи в сърцето си, просто не е живял.” Читателят затваря книгата, но тези думи продължават да звучат в съзнанието му. Пита се какво е обичта, защо обичаме и защо без обич не можем да живеем? На тези въпроси, които вълнуват всеки един от нас, Ангелина Дичева дава отговор в своите разкази и повести.
Още в първия разказ “Череша на дълга тънка дръжка” авторката ни показва какво значи да обичаш и да си лишен от майчината обич и грижи. Главният герой Борислав трябва да изживее трагедията на разделените си родители. Майка му и баща му се развеждат и съдът присъжда майката да се грижи за двамата си синове, но бащата няколко пъти открадва Борислав и той остава да живее при него. Пестеливо, но вълнуващо Ангелина Дичева описва тази голяма трагедия и опустошението в сърцето на момчето. Борислав остава като самотно дърво на границата между баща си и майка си. Не може да намери общ език с баща си и не може да усети голямата обич и мъка на майка си.
В разказа “Мис Кармела Лопес” авторката насочва погледа ни към друга страна на живота. Животът като шумен пъстър панаир, в който човек се движи с широко отворени очи и не може да се насити на чудесата и вълшебствата, които ни предлага. Животът на Добра е изпълнен с приключения и преживявания, бракове с чужденци, различни привлекателни страни, но нейните последни думи са: “Наживях се. Повече не ми трябва. Случи ми се всичко, което може да се случи на един човек не за един, ами за два живота.” Тези думи ни карат да се замислим. Как трябва човек да изживее живота си? Може би е по-добре да се радва, да е щастлив, че живее, да е с щедро сърце, така както животът е щедър към всеки един от нас. Това иска да ни внуши авторката в този богат на идеи, чувства и размисли разказ.
В “Офицерският плаж” е разкрита мъката по загубата на бащата. Бащата на Филип се удавя, но Филип е сигурен, че това не е нещастен случай и цял живот търси истината за трагедията, докато накрая не я открива при една случайна среща, а може би не случайна, защото в живота няма нищо случайно. Непознатият мъж разкрива на Филип страшната истина. “Да кажа, че изпълнявах задача и тази задача беше да отнема човешки живот. Тогава това се възприемаше като дълг. За такава заповед не се искаше съгласие. Това беше присъда. После се оказа, че било грешка. Поболях се.”
Това е голямата трагедия на двама души. Единият, останал без баща, а другият, който цял живот е носил тежкия кръст след изпълнението на една заповед, на една присъда, която после се е оказала грешка. Този разказ е кратък, но е изпълнен с напрежение и болка. Писателката използва контраста, за да внуши основната идея. Един живот с радост, мечти и планове, може да бъде внезапно прекършен и да останат незарастващи рани в сърцата на две момчета, синовете на треньора Петър Стамболиев, опитал се да спаси човек, който се дави.
Трагичен е животът на Анна, известната актриса, от едноименния разказ. Анна преминава през много изпитания, през слава, радости и разочарования, за да стигне до мига, в който решава сама да сложи край на живота си. Ангелина Дичева проследява мислите, съмненията, радостите, вълненията на своята героиня и рисува плътен и ярък образ. Анна е човек с широко сърце, свикнала да приема както победите, така и пораженията, вярва на хората, но когато остава сама, разбира, че вече е изпълнила мисията си. Няма за кого повече да се грижи в живота си, да отдава своята обич и спокойно прави последната крачка. Без емоции и трезво тя казва на мъжа, с когото е живяла: “Репетицията вече я направихте, Ники, остана само премиерата.” И поема към последната си премиера, края.
В повестта “Обеците” Ангелина Дичева поставя един от вечните житейски проблеми. Как трябва да постъпим към някои, чиито деди са извършили престъпление и наследниците им носят генетичния грях в себе си? Този въпрос предизвиква тревога и напрежение. Сюжетът на повестта не е сложен. Случайно при едно пътуване с влак, героинята Кристина забелязва, че непознатата млада жена, която седи срещу нея в купето, има медальон, който е също като пръстена й. “Изобразяваше две преплетени змийчета. Едното - с бляскаво зелено око, другото… окото на другото бе затворено от припой. Златното езиче на това с окото беше отчупено, сякаш никога не го е имало.” Кристина решава да разгадае тайната и се сближава с младата жена, която носи медальона, който е същият като пръстена. Постепенно читателят разбира каква е истината. В основата на историята е тежко престъпление, за което може би и наследниците на Бутрака не знаят. Те предполагат, че богатството му се дължи на щастлива случайност; под прага на къщата, на кьошка намерил казан със златни пари, но златните му пари са кървави, трупани от грабежи и убийства.
Кристина не само търси истината и се опитва да я свърже с разказите на своите близки, но и отговор на изгарящия я въпрос как трябва да постъпи. Годините са минали, времето е променило всичко - и хората, и живота им и Кристина стига до извода, че не трябва да се носи омразата в сърцето и да се търси разплата. Тя казва, че човек не може да съди родителите си, а само трябва да избягва грешките им. Но все пак стореният грях остава и той продължава да тежи и на поколенията, които идват след този, който го е сторил.
Повестта “Джобна енциклопедия на обичта” е посветена на обичта. Човек, където и да се роди е свързан с обичта, носи обичта. Наум, героят от повестта, намира новородено момченце в контейнера за боклук. Момченцето е нежелано и затова е изхвърлено, но Наум го спасява и му дава обич. В тази повест има голям метафоричен смисъл: човек може да започне живота си от контейнера за боклук, но да намери обичта и да се радва на обич, а който получава обич, отвръща с обич. Такъв е Наум. Той обича хората и ги дарява с обич. Повестта звучи оптимистично и зарежда читателя с надежда и светлина. Истинският човек обича и е обичан.
Разказите и повестите на Ангелина Дичева ни завладяват не само с необикновените човешки истории, които тя разказва увлекателно и леко, но и с писателското си майсторство. Авторката рисува образи, които се запомнят, тя деликатно прониква в душевността и размислите на своите герои, показва техните разсъждения, колебания, съмнения, техните слабости и силата на характерите им. Нейните герои са истински и реални, в тях няма нищо изкуствено, нищо преувеличено. Атмосферата в творбите се обогатява от природните картини, нарисувани пестеливо, но наситени с багри и светлина.
Напоследък голяма част от съвременните български писатели търсят своите теми и герои в ежедневието, изпълнено с престъпления, убийства, отвличания, наркомания. Много днешни български разкази сякаш си приличат. За Ангелина Дичева е характерно, че творбите й също отразяват съвременния ни живота, но в центъра им не стоят мафиотските сюжети, а съдбата на обикновените, незабележими на пръв поглед хора, и затова прозата й е изпълнена с човешка топлота. В нейните разкази и повести има надежда, светлина и оптимизъм. Книгата наистина е една джобна енциклопедия на обичта, която всеки трябва да носи в сърцето си.

София, 8. 05. 2011 г.