Марин Ботунски

Острият вятър ни извърта, за да скрием лица от камшиковите му плясъци. През рехавата мъгла се очертават кубетата на църквицата във Вишняки. Голите клони на дърветата чернеят върху й като в графика. Само от време на време хвърляме поглед - не идва ли маршрутното такси. И тогава очите хващат пламтящото зарево над Москва с всичките разцветки на червеното.

Три километра са до общежитието, но е късно и студено - двадесет под нулата.

- Кокошка с кокошка, разкудкудякала се е някъде, дявол да я вземе! - тропайки в снега, каза човекът срещу мене. Няколко от съгласните - ш, ч, ц, т - той не изговаряше, въздухът излизаше свободно от гърлото и носа. Беше с едри и ниско надвесени над очите вежди, едър ръб на някогашна рана започваше от дясната страна на устата, през гърлото и краят му се губеше под ризата. Казаното беше адресирано към шофьора на маршрутното такси.

Дали от пропуснатите съгласни и розовия ръб на някогашната рана, или от зачервения нос и леко закривената ушанка, от едната страна на която се показваше едрото ухо на човека, останах с впечатление, че е пийнал.

Снегът скрипти под обувките, бръсне вятърът - здрава руска зима е.

Отдалеч различаваме идващото маршрутно такси, изчакваме да завърти пред църквата и побягваме да се скрием в топлата му пазва. Влезнах последен, свободно беше само мястото на седалката до пияния.

- Живее се в тази землянка. . .

- Още малко щяхме да замръзнем във Вишняки!

- Църквицата е близо, да са ни отпели, както подобава. . .

- Ти, млади човече - раздразнено се обади жената от първата седалка, - с водка ли се подгрява толкова време, момичето ли си люби!?

- Трябва да сте ми благодарни, че ви спасявам от студа, а то вместо благодарност - критика! - с усмивка отговори шофьорът.

- Я го виж, светеца наш!. . . Извини се на хората, не го усуквай - подхвана съседът ми. - За какво, драги, да ти благодарим? Че се явяваш на работа, че си заработваш заплатата? Такива самовлюбени не обичам. . .

Говореше, въздухът хъркаше в гърлото, нямаше ги пак половината съгласни, а юмрукът му чукаше по горния край на предната облегалка.

- Успокойте се - казах му, като бях убеден, че е пиян, - пийнали сте си - хубаво, а скандал да правим - не бива. . .

- Ти ме извини, млади човече, но аз алкохол не съм лизвал. А това - и той посочи гърлото си - ми е от Хитлер, от блокадата на Ленинград. . .

Шофьорът потегли, а моят спътник продължи:

- И аз съм шофьор. Тогава се получи заповед от командуването да се прекарат децата на Ленинград във вътрешността на страната. А фрицовете бяха заели всички пътища. И решихме - ще извозваме децата през Ладожкото езеро. Опасен беше ледът на езерото, отгоре на всичко и немската авиация ни нападаше, возехме нощем, а по Ладожкото - яма до яма от въздушните бомби. Не-е, това не мога да простя на фашистите. Осем пъти минах по този път. Очи, воля, нерви, ръце - всичко напрегнато до краен предел, особен товар карам - дечица; два камиона пред очите ми се обърнаха в езерото - и не можеш да помогнеш с нищо: нито да спреш и да се хвърлиш във водата, защото и твоят камион е пълен с деца, нито да извикаш някому, - стискаш зъби, очите ти изхвръкват от орбитите си от взиране и вървиш в тоя хем спасителен, хем адски път.

- Кучета, кучета - ругая на глас, а на себе си викам: «Мирон, дръж, дръж здраво волана!» - И се взирам в тъмницата. Вятърът е излизал снега, ледът е тъмносин, зачернее ли съвсем, значи е вода, а водата е смърт. . . С камион по ледена пързалка не бях пътувал, при това нощем, без никаква светлинка. Светлината също е смърт, защото немските изтребители само това чакат, да им покажеш на кой път си. . .

Плакал съм след всеки рейс - стоварвам децата, прегърна ги да ги сваля от каросерията и сълзите сами капят; а те, миличките, ни живи, ни умрели, особено по-големките - нали всичко разбират, - прежълтели и посинели от студ и страх, на някои им се пукнали устните, други се вцепенили и не могат да се съвземат от тоя ужас. Войната е война - мъка и зло за всички. Но възрастните, особено мъжете, колкото и да им е трудно, все пак ще съберат сили да се преборят, да я износят, както казват по нас, да я изживеят. А децата, какво са виновни децата; колко е детското сърчице и душица - да го вкараш в тоя невъобразим ад!

Като превозихме децата, отидох при началството, казах, че не искам да се докосна до волан вече - да ме изпратят на бойната линия. Трябваше да си разчистя сметките с фашистите за тия два камиона с деца, дето се преобърнаха в езерото пред очите ми. Та затова се и карам на колегата. Не, не съм взел грам алкохол, ама да уважава хората и да не смята, че са му длъжни с нещо. Човекът трябва да се уважава и като е казано - ще дойдеш на минутката.

Колата намали ход, светнаха пред нас светлините на общежитието - колко са ти три километра, извървели ги бяхме; ей тук, на сто - сто и петдесет метра, ще изскърцат спирачките и маршрутното такси ще спре. Стана ми неудобно, че хвърлих обидна дума срещу човека, сега ми се искаше да изтрия с нещо думата, ама как? Прибързани сме ние, хората, лесно казваме дума, а после иди, че лекувай нанесената рана. И с какво? Вием се, извиняваме се, ако усетим обидата,, а когато човекът не я издава, а когато я крие дълбоко в душата си? А не винаги и за извинение сбираме сила - отминаваме като дърваря, който кльцва с брадвата дървото, после му хареса друго, премества се, а това тук оставя с отворена рана, да сълзи и да заръбва разсеченото.

- Прости - рекох - за думата. . . Ей къде е общежитието ни, ела, ще пием по чаша български коняк, а ако си до крайната, ще те препратя после.

Човекът с белега ме погледна с добри очи, смотолеви нещо от рода на «не се сърдя, не, ти си млад човек, не се сърдя», после се надигна от седалката, кимна едно «добре», понамести ушанката си и слезе с мен.

Още по-настървено захапа вятърът. Заскърца под валенките снегът. Мълчим. Мисля с какво да започна разговор и нищо не ми идва на ума. Мълчи и човекът с белега.

В общежитието ни срещна топлата вълна на парното отопление, аз извадих бутилка «Плиска» и бутилка мастика. Имах буркан кисели краставички и сельодка, сложих всичко на масата, човекът с белега поиска мастика, налях две чаши и ги изпихме наведнъж, впили поглед един в друг.

- Аз съм Стоян.

- А аз Мирон.

- Извини ме, Мирон. . .

И пак пихме по чашка. След нея ли, след следващата ли, Мирон подхвана разказ, който ме смрази, обърка ме, още повече че търсех далечен намек за нанесената обида в маршрутното такси; косвено попадение ли, мислех, търси Мирон, душата си ли разголва, за да удари суров юмрук в моята младежка разпаленост и недомислие одеве? Може и да не беше така, може би човекът, както и всеки човек, има един особен случай, случай, който смята за главен в своя живот и когато го наранят или когато срещне сродна душа, или обида когато срещне, или когато пийне чаша-две, все към тоя случай върви, защото той обяснява нещо особено важно в живота му. Така стана и сега. Мирон говореше разпалено, цялото му същество с всички свои клетки участваше в разказа, ту забързваше задъхан и съгласните освобождаваха струите въздух в гърлената кухина, ту забавяше и погледът му се задълбаваше навътре в себе си, а паметта се разхождаше кой знае в кой кът на спомените, разглеждаше ги с увеличително стъкло, пресмяташе, ловко и хладно ги оглеждаше от всички страни, за да постави оценката на този къс от своя живот, а ако има как - да извлече и оценки въобще за живота и човека.

- Като капка в морето е човекът на тая земя. Само дето капката не можещ да различиш от другата капка, а човек с друг човек не можеш да оприличиш, особено ако не го гледаш отгоре, а отвътре. И в него като в капката се отразява целият свят - слънце, звезди, дървета, трева, животни, хора, прозрачният въздух, само че оставя трайна следа в душата му. Тръпката и полъхът, страхът, вярата, усмивката - следа оставят. Колко следа има в главата на човека, чет няма. . . И душата му хем горда и силна, хем крехка такава, чуплива. Ти мислиш, че ми е лесно ли, дето ти разказвах одеве, да нося в гърчавата си, излиняла сега снага толкова мъка и тревога, и тая мисъл, дето чука, чука в слепоочията - с юмручетата на всичките ленинградски деца, издавили се пред очите ми, и на ония, дето измряха от глад, и от студ дето измръзнаха; и на ония, от чиито очи взех ужаса на бомбените взривове и изригващите снаряди. . . Петгодишно момиченце съм гледал да тегли изстиналите вече ръце на майка си и да я моли «да не си играе», други бяха остарели не за годините си, деца стареници. Кокалестите им фигурки с посипели устни и изпъкнали скули шътат из умореното ми въображение и питат: Защо? Ти вина имаш ли, вие, всичките възрастни хора, вина имате ли? Това ли измисли човекът за двадесетвековното си съществуване? Питат и ровят в ония празни ъгли по ленинградските къщи, и в нашите мозъци ровят.

. . . Затова и тогава в командуването рекох - няма да се докосна до волан, искам на бойната линия - да си разчистя сметките с хитлеристите. Полковникът, човек побелял и препатил, сам роден на село и умеещ да усети селския човек, ме изгледа с подпухналите си от безсъние и напрежение очи и ме разбра. «Трудно е, синко, да изживеем всичко, но трябва да го изживеем. Трябва да бием фашистите, и то така да ги бием, че после на децата и внуците ни да не се налага отново да се хващат за винтовките и да водят войни. . . Разбирам те. . . Иди бий фашистите!»

Ще излезе, че се хваля, по аз действително се бих добре. Нашият взвод заставаше на най-опасните места, пръв се вдигаше в атака и там се «разгорещяваше» така, че фрицовете дълго да го помнят, завинаги да го помнят. . . Пък бяха студове, виелици. Немецът се беше окопал в земята и там си създал войнишки удобства. Трябваше да се разучи точно бойното му разположение, да се набележат местата, удобни за удар, да се подготви мощно нападение. Тогава по желание тръгнах с разузнавателната група. Аз съм живял до гората, свикнал съм с нея, и тя е свикнала с мен. Научил съм се в нашето Подмосковие да бродя по дивеча, да пълзя с километри, за да се върна с богат улов. Хайде сега, Мироне, виках си, покажи на фрицовете на какво си способен. Защото и те са особен дивеч, и нюх развит имат, и са опасни тези зверове. Пропълзявал съм до бойните им окопи, и заспали войници в окопите съм сварвал - така ми се е искало да изпразня автомата в тия хъркащи диваци, тръгнали по света да избиват хората и да им носят нещастие. И в такива мигове все ония два камиона с малките деца са ми в ума, и техните обезумели от ужас лица, и потъващите бели панделки в тъмните води на Ладожкото езеро са ми в очите. . . Мамка ви, дяволи ниедни - злорадо псувам наум, - антихристи ли сте, майка не ви ли е раждала, вие самите деца нямате ли, сърца нямате ли, кучета. . . Но задачата е по-важна от моето озлобление, вървя. Вървя по окопа, гледам ги: един увил главата си с шал, друг наврял чорап на голото си теме, трети лежи, а брадата му замръзнала, превърнала се на широка триъгълна ледунка. И мустаци заледенели… Затова ли, мислех си, поуспокоил се, сте тръгнали чак от германската земя, сигурно и селяни има между вас, оставили ралото и нивите, та да лежите на ледената земя и да ви обвиват февруарските вихри и виелици. Господари искате да ни ставате, «нов ред» ли беше, ще въвеждате. Ха ти, и се насочвам към офицера в ъгъла и с длан прилепвам устата и носа му и го грабвам на гърдите си. Ха да ти дам един нов ред, фръцльо такъв. А той, измръзнал и измършавял, но усеща какво му се е случило, рита с крака, мърда в желязната прегръдка с тяло. Не бързай, мой човек, мисля си наум, в тая прегръдка и мечка е примирала, та ти ли, . . «Език» - викат на това военните. . . Девет пощи излизах, осем «езици» пренесох. На десетата нощ нашата авиация стовари сума «багаж» над немските окопи, после дойде ред на пехотата. . .

Няма човек, който на война да не мисли за смъртта, но особено остра и глождеща е тая мисъл по време на атаката, когато пролаят вражеските картечници, а е още далече неприятелският окоп. Прибягваш, а смъртта свири около теб, безумна и жестока; и трябва да си много опитен, трябва много ум да си взел от самата война, за да намираш точно мига, кога да залегнеш и скриеш глава в земята, кога да прибягаш разстоянието между теб и окопа. А там, там страшно няма, там е свръхнапрежение на воля, сетива, нерви. Съобразителност, сила и бързина се иска, за да повалиш врага стотна от секундата, преди да е натиснал спусъка, преди да е забил нож или щик в гърдите ти. . .

В равни места с вражеският окоп. В началото, явно не бяха се оправили от тежкия удар от въздуха, допуснаха ни съвсем близо и чак тогава затракаха картечниците, пропяха автоматите, осколочни снаряди се запръскаха пред нас. . . Сврял съм глава в една ровенина от мина, лепнал съм тяло о майчицата земя, а около мен ад, истински ад, оглушава те и, а-ха, ще пръсне гръдния ти кош. Никога не съм имал такова желание да се задържа повече на ледената земя, ама е атака, ето, бягащите пред нас залегнаха, време е да се вдигнем ние. Като пружина се е натегнало тялото, отскачам и бягам зигзагообразно, двайсетина метра ни делят от немеца, вдигнаха се и залегналите преди нас и прозвуча онова «ура», което няма как да се извика на никакво учение - толкова страх, мъка, злоба, мъст има в него. Немецът се уплаши - някои побягнаха от окопа и паднаха от първите ни изстрели, но повечето от тях, изпечени и закоравели от боевете, стреляха точно в редиците ни, пречупваха нашите бойци и ги оставяха да лежат завинаги па свидната ленинградска земя.

Скочих в окопа и с първия автоматен ред надупчих няколкото свити сиви шинели вляво, с два скока се озовах над чупката па окопа и изпразних там целия пълнител.

По снежното поле бягаха оцелелите фашисти, едни залягаха в големия сняг, други ги застигаха нашите куршуми. Адският тътен понамаля, приглуши се и след двадесетина минути настъпи тишина. . . Това беше началото на нашето настъпление, първият тежък удар над фашистката групировка край Ленинград.

Привечер старшината раздаде по сто грама спирт, глътнах няколко глътки, свих се в окопа и мисълта ме пренесе в моето Берьозино.

Нашата дървена къщичка е близо до брезовата гора, на гърба на малко баирче, което ни варди от острите северозападни ветрове. Сега там е Андрониха, жената, и синът Андрей.

Мислили са дедите ни, когато са се поселили на това място. Като от приказка е пренесена тук брезовата гора, която е дала и името на селото. Пролет черно-бялата кора на дърветата искри на слънцето и листата в ненаситено зелено потръпват на всеки полъх. Гледал съм картини, но брезовата гора в моето село никой не може да я нарисува - толкова красота и в най-добрите рисунки не може да се побере. Бреза може би значи точно черно-бяло.

(Да, да, някак си бързо се съгласих в себе си аз - нали така се казва и на бивол, ако има бяло на главата или по тялото. И на други животни, че и на човек, като му се появи бял или рус кичур в косата - тоя е брез, му викат. Не съм сигурен, така е в нашия език, а тук. . .)

Особено е красиво Берьозино напролет. . .

. . . На Андрониха е легнал голям товар - да събира жените и старците за оран, за сеитба, за прибиране на житото, царевицата, картофите, да гледа кравата, къщата да стопанисва, че и да отделя хора да копаят отбранителните окопи. И сега си мисля, че бригадирството в колхоза не е работа за жена. А то и хора не останаха - жени и деца са сега в селото, всичко годно да държи оръжие е по фронтовете. Е, в последното си писмо преди три седмици писа, че нашите са тревожни, нервни, говорят открито, че се готви тежък удар точно в това направление срещу Москва и че ходят нашите берьозчани да копаят… А и Андрей, синът, шестнайсетгодишен, висок и тънък, цигуляв такъв и с нежно личице като на момиче, й говорел, че ще отива доброволец на фронта. Мамо, викал й той, след две години ще имам право на глас, на равен глас с всички - с министри, с военачалници, учени, с първите хора на труда. Велико нещо, а ми се дава даром. . . Трябва да живея така, че да съм достоен за това право.

Трудно й е, много й е трудно на Андрониха, а тя е една слабинка и плаха жена, досущ брезичка от нашата гора — да й се неначудиш отгде сбира сили да се оправя. И за това не трябва да се прощава на фашистите - началствата все говорят, пък и вестникът все пише какви герои са нашите в тила. А да те питам аз това ли е животът - да изправиш такъв крехък и добър човек като Андрониха, да го заставиш всичко да напрегне в себе си, да спи по два-три часа, да върши работа, дето и за мъжа е трудна, да му убиеш всичката красота и радост, не мъж, а желязна машина да направиш от него.

Да свърши веднъж войната, мислех си, да смачкаме фашистката усойница и да си отида в Берьозино, на ръце ще нося Андрониха, цял живот на ръце ще я нося.

А моят Андрейка, живото късче от нас с Андрониха, на тати червеноармеецът, и той тръгнал да бие чумата. Хем се радвах, че се е метнал на мене, че не е баба, която ще се скрие в сприята, хем тайно се молех, дано не постъпи доброволец. Какъв боец ще с той с тая момичешка плахост и нежност, та да се изправи срещу изпечените кръвопийци.

Ледени вихри играеха в равното поле, вдигаха облаци ситен сняг, после ги разпиляваха надолу към морето. Утихнеше ли вятърът, горе на небето примигваха със син блясък звездите. Студ. Съседът в окопа, синеокият Серьога Залигин, сви две цигари, подаде ми едната и запушихме. Не съм пушач, палвал съм понякога, но не обичам тая никотинена отрова, а сега с такава драгост вдъхвах ароматния тютюн, дори ми беше приятно лекото завиване на свят, което ме отдалечаваше от чудовищната реалност - да лежа на два метра от прострените възнак немски войници с изцъклени към небето очи.

- Да ги изхвърлим в снега! - улови погледа ми Серъога Залигин.

- Почивай, сигурно ще дойде заповед!

- Този отсам е млад човек, юноша. Очите му са светлосини като звездите - святкаше с кибрита си над трупа Серьога.

- Ще изпищят баща му и майка му след седмица, като получат известието, жена ако има, или момиче ако има. . . Ще изпищят и ще ни проклетисват нас, руските. . . А кой го е викал да идва по земята ни, сам да носи нещастие и смърт? Какво съм имал да деля аз, руският селянин Мирон Андреевич, с него? А ей го, и на мен грях ми записа, може от моя куршум да се е обърнал към небето и да моли за прошка. Дете, кажи-речи, вместо да люби момичето си и да чете книгите си, вместо да коси сено или да преподава уроци, да сее жито или да кара машина, наблъскали му главата с дивотии и го подкарали пред собствените си дивотии «нов ред» да създава. Ето ти нов ред, ще броиш звездите в чуждото поле, а майка ти ще скимти като куче, и гроба ти няма да открие къде е. . .

- Война - замислено изрече Серьога.

Самотно прекоси въздуха пред нас и описа дъга зелена ракета. Смълчахме се. Нашите ли, немците ли се подготвяха за нещо? И пак настъпи тишина. Страхливо примижаваха в мрачното небе измръзналите сини звезди. По окопа се раздвижиха и един лейтенант с превръзка на лакътя на лявата ръка тихо извика: «Мирон Андреевич!» Грабнах автомата и тръгнах към лейтенанта. «При командира на батальона!»

Още същата нощ пет души запълзяхме напред, към второто укрепление на противника… Сипи мастика. Ха така, хубава е вашата мастика, стегнато, мъжко питие. . .

Мирон изпи чашата на един дъх, взе кисела краставичка, направи извинителна гримаса и продължи:

- Разбъбрах се май… То цялата война не може да се разкаже. Ама аз заради друго ти заразказвах, та да си обясниш защо съм такава острилка… Разкъсахме обръча около Ленинград, фашистката групировка беше разбита, с джип бързах към командира на батальона в местността Тихият лъг и минавахме през една гора, разбираш ли, брезова гора, ама досущ като тая в Берьозино, в моето Берьозино. . . «Осип, викам на шофьора, спри!» Слязох, разтворих гърди и тръгнах навътре в гората. Вървя, а мисълта ми е в моето Берьозино, в пътеките на моето детство и юношество, на моя живот. Да не е тая пуста война, да съм свършил селската работа през седмицата, а в неделния ден да взема Андрей, кучето Вовка, моята умна и разбираща спътница, ловната пушка, и да вървим из гората, да вървим. Ей това, моето момче, е пелин, а това комунига, мащерка. . . Я погледни пред нас как е разцъфтял червеният и жълтият кантарион. Момина сълза е това, Андрейка, бяла и чиста като младостта, а гледай напред как пламти с огъня си калината. . . А това в нивата, момчето ми, е пиреят. Той трябва да се скубе, защото унищожава живота. Нищо освен себе си не признава, всичко живо подяжда. Ще закрее растението до него, ще прежълтее и ще клюмне глава над земята… Я, сезоните толкова ли бързо се менят, че пред нас, Андрейка, цъфна с лилавия си есенен цвят кърпикожухът! Това са последните сокове на земята, преди да повеят острите и студени ветрове, които теглят с невидимите си конци шейната на бялата зима.

Двадесетина крачки съм извървял навътре в гората и автоматен откос ме повали. Потъмня небето над мен, снегът ми се видя тъмночервен и всичко изчезна. Осип скочил от джипа, открил огън по мястото, откъдето се чули изстрелите, успял да ме прибере и закара в болница… Оттам ми е белегът…

В болницата престоях пет месеца, после ме пуснаха да си отида на село. С войнишки камион стигнах до Тула, оттам трябваше да извървя четиринадесет километра пещ до Берьозино. Стоя на едно кръстовище, дано имам късмет, а то, братле, късмет ли; ох, майко мила, никому да не дава бог; гледам, върви срещу мен Пьотър Афанасиевич, другар от детинство. В един полк бяхме служили на младини, а той стана полковник, в комендатурата в Тула служеше; тръгнах зарадван и аз, разтворил ръце да го прегърна, а Пъотър Афанасиевич, пребелял като платно, с нож да го намушиш, кръв няма да пусне, не мръдна повече, от очите му се търкулнаха две сълзи, а гласът му ме пресече: «Няма го Андрейка, Мирон… Седмица измина, а не посмях да съобщя на Андрониха.» Причерня ми, гореща вълна запълзя по гърдите, към главата; въздухът не достигаше, нещо замъти съзнанието, черен облак го закриваше все повече и повече. «Ще откача» - блесна една мисъл, но и тя избяга, само очите и небръснатите момичешки бузи на Андрюша и тънката му, цигулява фигурка се чупеше на парчета пред помътняващия поглед. И още: Андрониха бягаше като бясна през брезовата гора, боса и раздърпана, и някакъв пороен дъжд, и вода, много вода… водата носеше надолу из дола Андрей, той се извърташе към Андрониха, викаше за помощ, протягаше ръце към нея, но водата го носеше стремително надолу, отдалечаваше го, отдалечаваше…

Паднал съм, Пьотър Афанасиевич извикал «Бърза помощ», едва след инжекциите дойдох на себе си, сестрата ми даваше чаша разреден с вода калциев бромат. «Вземи, каза, това е конска доза, ама вземи, ще те успокои и ще си идеш по живо, по здраво…» Завиха ми и десетина хапчета в една хартишка и казаха, че мога да си вървя спокойно. Глупости говорят понякога и умните хора, помислих тогава, как така ще вървиш спокойно, кой е този, дето може да върви спокойно?… Бях като пребит, главата ми тежеше, но тръгнах и… действително се улових, че съм по-спокоен - мисълта е мудна и уморена, бавно се придвижва, няма я онази прибързаност и напрегнатост. Само от дланите ми течеше вода, точно така, не се изпотяваха, а течеше вода от тях. И вратът ме стягаше, та от време на време ръката ми отиваше инстинктивно към него, разтривах го, той продължаваше да ме стяга, и вървях.

Тоя път няма да го забравя, той е цяло изпитание, преосмисляне на живота, преценка, вик …

Кой и защо прави войните, мислех из път, и дали по същия начин щеше да го боли, ако неговият момчурляк с небръснати още страни и неживяна младост беше убит? И защо хората не могат да спрат войната, завинаги да я изгонят, нали всичките, или повечето, са изпитали горчилката и глупостта й? И какво е това чудо: хиляда карат милиони да се бият, да мрат и проклинат, и тия действително се бият, мрат и проклинат, а не могат да се обърнат към хилядите и да ги сложат на мястото им. Още ли е слаб и несъвършен човекът? Виж, друго е, ако нападнат родния ти край, селото, родината… Тогава никой да не те кара - ще вземеш пушката и ще тръгнеш. Както тръгна Андрюша. Но може ли моят Андрюша да тръгне така по чуждите земи, да коли и стреля, да се радва на мъката на хората и да се храни от тяхната пот? Не, не може!

Нещо се е объркал тоя свят, хората са станали злобни и коравосърдечни. А каква по-голяма добрина - да тръгнеш в зори по земята, да гледаш как се развиделява над света, как светлината разрежда н прогонва тъмницата, как слънцето целува земята и обира росата от нея; до косиш трева и да сееш жито, да гледаш как расте живинка и как се налива плод. Има ли нещо по-велико от това, да създаваш живот, и по-гнусно и подло от убийството на живота!

Как сега да се оправдая аз, селският човек Мирон Андреевич, че по успях да запазя рожбата си, че не съм направил всичко, за да няма коравосърдечие и огън по земята, които да го изгорят. И кой ще изличи неговите думи от паметта ми, за да мога после спокойно да легна в земята… Беше шестгодишен, развеждах го из гората, показвах му билки, треви и цветя, а като видя кърпикожуха, той ме погледна с бистри очи и попита: «Тате, защо есента си кърпи кожуха с лилав конец?»… Ей, хора, може аз да съм луд, ама разберете моята болка и помръкналост. Дайте да научим децата си да садят цветя и жито да сеят, да гледат гълъби и агънца, да раждат деца и красота - бомбите и куршумите са дяволска измислица, те не са в природата на човека, и на света в природата не са…

Помрачнял и разровен е целият път: опепеливена трева и сивота. И небето е сиво. Глоговите храсти са отрупани с дебел слой пепел и пушек на коли. Необработена земя, източени шии на тревни изсушени стебла. Пущинак… Ей такова нещо е и животът, кога не се грижиш да го очистиш от плевелите, да му подредиш градинката и нивите, да полееш поникналите стръкчета.

Един врабец скача от трън на трън. «И-иии! И-иии!» Няма при кого да спре. «И-нии И-иии!» Самотник. След групата тръни се показа дънерът на горска слива джанка. Снаряд го е ударил, обрулил е всичките му клони и го е оставил да стои на пътя като старец самотник… Счупени клони, разорана от мини и бомби земя и желязо, желязо, с години трябва да се чисти земята - сълзи не могат да я измият, и дъжд не може да я измие. Хала е войната, невиждана хала.

И друго в тоя път си мислех, че сглупих пред живота, дето останах с едно дете. Десет деца да имах, болката по Андрюша нямаше да намалее, но сега останах като окастрено дърво, без нито един клон, без нито една клончица.

Ей я нашата брезова гора. Бяло и черно. Радост и мъка. Не е ли целият живот една брезова гора!

Бавна и неподатлива е паметта ми. Тежи главата - от инжекциите ли, от хаповете ли, от живота ли. Сега ще изпищи Андрониха и цялото село ще изтръпне. Ще мокри възглавниците дни и нощи, години, докато пресъхнат очите й. Ще прегръща дрехите и ще целува снимките на Андрей. Животът занапред ще бъде непрестанно усилие, в което ще се връщат спомените за Андрей, неговият кратък шестнадесетгодишен живот.

Пред очите ми се белна родната, вечната, бъбривата Ясенка. В нея са най-ранните ми детски спомени, в нея е детството на Андрей. Ей горе, над завоя, дето има малък вир и се събира повечко вода, държах на ръце тригодишния Андрюша и го хвърлих в топлата юлска вода. Ръчичките и крачетата му се разцапаха из водата, на лицето се изписа страх, но се задържа малкият отгоре, над водата. Първият урок по плуване… В паметта ми е останал изписаният страх на детското му личице и светлите водни пръски по настръхналото малко телце.

Вървя по моста над Ясенка, гледам бърборещия бързей, той удължава, криви отражението ми, малките вълнички хвърлят сянка върху него, трепери, мъчи се да се сглоби разбърканата и неправилна като в сънното въображение фигура. Отражението ми ли е това, или е истината за мен, истината, в която е отразен новият Мирон, разкривен и разбъркан, разглобен на хиляди частички от тая мръсна и тежка война.

С реката сме на «ти», хиляди пъти съм заставал пред нея, до нея, в нея, разговаряли сме, питали сме се един друг, отговаряли сме си. Задълбавали сме се в размисъл, тя е снемала товара от здравото ми тяло след тежкия труд на полето. Сега няма и помен от ония някогашни разговори. И аз, и реката сме други. И тя е изсъхнала, премъчена, и в нейното разбъркано и разнебитено корито има тежки ями от бомбардировките, и е излиняла, съсухрена като старица. Само един пасаж малки рибки играят горе пред бързея, стигат до него и пак бягат обратно, където спокойните води се топлят на заякналите, наситени лъчи на слънцето.

Хайде, викам си, върви, Мироне, колкото и да е тежко, извърви пътя до дома, ще те срещне изсушената, но мила Андрониха и тъжните, мълчаливи стени на родната къща. Какво можеш да им кажеш ти, какво?… Вместо успокоение и радост ще доведеш безкрила мъка в твоето гнездо и тя никога няма да отлети от него. . .

Нещо избоботи зад гърба ми, отстраних се и край мен мина военна опепеливена джипка, шофирана от млад къдрокос войник с широка усмивка. Джипката вдигна облак прах, горе-долу такъв прах вдигаха нашите селски коли есен, когато прекарвахме кърнената шума за добитъка. На двадесетина крачки пред мен шофьорът натисна изведнъж спирачките и те изсвириха, джипката спря, помислих, че за мен спря. Я, рекох си, дали не познах близък човек, но върнах широката войнишка усмивка и пак нищо не ми идваше в ума. Едва ли, едва ли е познат, просто и аз съм във военни дрехи, затова сигурно спря младият шофьор. Той скочи от джипа, изпсува, затюхка се. От съседния двор излезе Петруха, на Камила дългата мъжът й, размахваше юмруци и солеше с острия си зъл език: «Чакай ти, слепецо, мишко такава; кокоша слепота ли те е налегнала, къдрокос дяволе! Заслужаваш да ти свети човек маслото, та да ти дойде умът в празната глава!» Наведе се под джипа и извади една ярка. Държеше я за двата крака, а отдолу висеше сплескана премазаната от гумата глава и шия на ярката. «Ще платиш или няма да мръднеш оттука, викаше Петруха, трябва с нещо да се отплатиш. Труд съм хвърлил, храна съм давал - животинка е, не е слънчогледова пита, та ей така да ти я призная.»

Войничето се смути, отупваше само избелялото кепе и подмяташе автомата на гърба: «Извини, чичо. . . Извини мене, спрял, а ярка беля търсила, хоп - под гумата. Какво да плати - пари няма, нищо няма, война. . .”»

Петруха ме видя, че приближавам, тръгна към мен, не ми рече добре дошъл, нищо, че две години и половина воювам и за пръв път се връщах в село, а започна да ме уговаря, да ръкомаха и да хвърля слюнки наоколо: «Добре, че си тук и видя, добре, че беше тук, да видиш, Мироне, а то инак ще си палне мотора и дим да го няма - ни свидетел, ни чудо. А пък я го виж какъв е черен, чернокос и къдрав дявол, това е напаст божия. Кажи, че трябва да плати, или ако няма пари - нещо да даде: сухар да даде, консерва да даде, захарчица може да има в раницата. Кажи, Мироне, че трябва да плати. Ей от такова съм го отгледал, трошички съм му хвърлял, кукурузец, житце. Много ли съм имал, нали от залъка съм делил, та да го очувам, и то е гърло, иска с нещо да напълни гушката… И всяка вечер съм го къткал да го притворя, че лисицата нощем не спи, само чака Петруха да го забрави незатворено, и е за нея празник с угощение, а пък за мене - великденски пости. Труд е хвърлян, и храна е хвърляна. Без пари кой ти ги дава!… «Ами вземи си ярката, виж, главата й е премазана, тялото й - здраво. Вземи и си я сготви!» — отсякох с яд. Противно ми беше да слушам думите на тая скръндза Петруха. Целият беше противен - с опадалите предни зъби и голямата черна хралупа на устата, със зачервените като на момиче бузи, тлъстата шия и едрото за фигурата му шкембе, със зализаните, ката че намазани с мас коси.

Гледах това подвижно, зачервено шкембе, а мисълта ми бродеше по гладните улици па Ленинград, в изстиващите погледи на децата, които нямахме с какво да нахраним, не, с какво да съживим от гладна смърт. И още - как налиташе угоеното туловище Петруха, как ръкомахаше пред лицето на къдрокосия шофьор, на чиято гръд висеше заредения автомат и който беше преминал със своята опепеливена джипка какви ли не смъртни опасности, беше стрелян с право мерене, и бомби му бяха хвърляни по пътя, и мини са свирели в шеметния му бяг, авиобомби са мятали върху му… А тук, пред това късо туловище, пред нашата измет Петруха, той стоеше като ученик, комуто са намалили поведението, и не знаеше как да се оправи.

Петруха водеше за жена Камила дългата. Камила беше близо двуметрова жена, със зелени очи, здраво кокалесто тяло и силни мъжки ръце. Баща й, старшина в бялата армия някога, беше им оставил крадено имане, те го скътваха и криеха и новият живот им беше противен. Петруховата Камила дългата беше същата скръндза, като да ги е събирал господ с мъжа й през девет земи в десета. И за какво им беше тая стиснатост, като природата не им даде деца, закъде скътваха тия хора, в гроба ли щяха да носят имане? Ни един човек в селото не беше близък е Петруха и Камила дългата. Бяха за присмех на всички. «Не ставай като Петруха и Камила дългата!» - ще чуеш да викат хората, ако някой откаже да даде нещо. . .

Петруха някак си се размина със службата - извади медицинско, че единият крак му е по-къс с един сантиметър. Походката му е малко патрава, та ако се загледа внимателно човек, може да открие някаква слаба късота в единия крак, ама какви старци, че и деца воюваха, а Петруха остана на село… Лекарят в болницата разказваше, че имало дни, в окопите пред Москва идвали еднокраки бойци с патерици, жени и старци; до интернационалния полк се срещнал с над пет-шест едноръки бойци, но останали на бойните си места. А Петруха, здрав и от нищо не боледувал човек, не се помръдна - войната мина и замина покрай тяхната къща с Камила дългата…

Сега тази ярка… «Да ми плати, не е без пари!» -продължаваше да ръкомаха Петруха.

Гледах в него, а мисълта ми бягаше нататък, към незнайния фронтови участък, където остана моят единствен Андрюха, към местата на гигантските битки, където хиляди и милиони синове и дъщери на моя народ учудваха света с героизма и саможертвата си. И към защитниците на гордия Ленинград ме връщаше, и към потъващите бели панделки в Ладога… В трескавото ми съзнание се мяркаше писмото ла Андрониха и накъсаните думи на Андрей: «След две години ще имам право на глас, на равен глас с всички… Трябва така да живея, че да съм достоен за това право.» Сините очи на Андрей изпод светлите златисти букли гледаха право в моите с радостна, искряща усмивка. «Тати, говореха очите му, радвам се, радвай се и ти - мен ме приеха доброволец! Значи не си сам - тръгвам и аз да бием фашистите. Тати…»

- Вземи - извиках с всичка сила на Петруха и му подадох петрубльовка, - вземи, твар такава! Вярно, загуба е това, трохи си давал, кукуруз, житце… А сме равни - право по на едни глас имаме с теб!… Вземи и се махай, дървояд, къклица такава! И без това остана с един сантиметър по-къс от хората…

Мирон вдигна чашката и отпи последната глътка мастика. Този случай обясняваше нещо много важно в неговия живот. Той беше целият в пот, но напрегнатостта изчезна от лицето и тялото му. В бялото като платно лице започна да нахлува кръв. Погледна ме с детски уморени, но успокоени вече очи и без да каже дума, стана… Тръгнах да го препратя до последната спирка на маршрутното, да вървя по скърцащия сняг, да гледам хилядите светлинки и пламтящото зарево над Москва.