Георги Н. Николов

След политическия разлом в България през 1989 г. действителността у нас стана рязко негативна. Нови икономически отношения се сблъскаха със стар тип мислене. Появиха се финансови олигарси, едри собственици, кредитни милионери, многопартийна система от откровени кариеристи…И безлико човешко множество, което не можеше да повярва, че сега не всички са равни. Че общественият модел вече не предлага безплатни социални придобивки и не се интересува от потребите на отделната личност. А от гаранциите й доколко може да плаща, за да оцелява в хаоса на дните. На този фон все по-буйно се разгаряше алчност и безпардонен грабеж на материални ценности. Създавани десетки години от редица поколения доброволно, или не съвсем. А още - разгоря се надпреварата кой ще си “задели” повече, без значение от моралната цена. Рязко избуя едрата престъпност. Тя се превърна в организирана и си стисна ръцете с политическите герои на “новото” време. В което нови правила определиха критериите за мощ, обществена значимост и дължимо от сивата маса човеци уважение. Те са актуални и сега, прикрити с реториката за справедливост, законност и средна класа. Роди се, иначе казано, криминализирано общество. В което, за да просъществуваш, трябва да се бориш, или да вегетираш като непотребна вещ. Юмручното политиканство избра първата възможност, проливайки кръвта на непослушните, самостоятелните, наивните. Които вярваха, че все още са възможни някакви промени с тяхно участие. Сред тях беше и Андрей Луканов. Сполучливо увековечен всъщност в романа на Бойко Беленски “Двойникът на Сатаната”, 2008 г., София, ИК “Сатори Ко”. Едно от блестящите заглавия на Беленски в серията достоверни романи “Недосегаемите”, на чиято корица е написано: “Издателството предупреждава - тези книги водят до пристрастяване!”
Новите криминални теми в българската действителност отправиха предизвикателство към редица писатели. Независимо, че някои платиха с живота си за този свой интерес, написаните “мутренски” книги само се плъзнаха по повърхността на истинското зло. Те възпяха грубовати балкански варианти на Кръстника, без да достигнат убедителни внушения в разказите. Зад евтиното бандитско лустро и днес прозират човешки еднодневки, лишени от съдържание. Достойни повече за менажерия, отколкото за персонажи в съвременна литература. И ако бъдат удостоени с читателски поглед, не отговарят на неизменно раждащия се въпрос с каква цел са писани. Освен да донесат кратка слава на създателите си. И заедно с тях бързо да минат в забвение: единствената естетическа, познавателна и пр. награда, която по милост им се полага…
Днес автор на десетки романи, Бойко Беленски избра самостоятелен път на творческо развитие. В него съжителстват фактологическа достоверност, образи на реални лица и събития, исторически коментари и политически прогнози за много години напред. Всичко това - талантливо интерпретирано в плоскостта на повествованието. Споено от цветовете и на художествената измислица, без тя да пречи на наистина случилото се. С което оставя у нас впечатление, че също крачим в сюжетния друм на Беленски и търсим по него отредените ни скромни роли…
“Двойникът на Сатаната” разглежда един от особено мрачните епизоди в най-новата история на България: неразкритото убийство на експремиера Андрей Луканов. А то като факт е поднесено върху авторовите размишления за истинските причини, задействали механизмите на овластената смърт. Заедно с още много въпроси - кои са хората, взели подобно решение и защо… С какво Луканов сам несъзнателно го е ускорил и могъл ли е по някакъв начин да се спаси. А още - разбирал ли е въобще какво се случва и дали би се примирил да е никой след креслото на първа политическа фигура. С памет, криеща прекалено много тайни за банкови сметки, кодове, парични потоци, ходове с човешки пешки върху полето на властта. В книгата почти няма положителни герои. Бившите партийни другари на Сатаната, заедно с Химера Попова, Генерала, Лазаров, Димов, Горчев, всяващият ужас Прецако и пр., удивително приличат на отровни паяци в буркан. Всеки с мисията, която си е присвоил, за да направи от Луканов непотребен спомен. А едновременно - политически и физически труп. Щом внушенията да напусне страната не го разколебават да следва пътя си, той е вече жив покойник. Други искат неговите позиции и не ще се спрат пред нищо, за да ги поемат. Едно убийство в повече е само добър опит за следващо убийство. Целта оправдава средствата, защото: “Отровата на парите бе лудо биле. Парите се превръщаха в особен вид стока, която също можеше да бъде продавана за проценти и други благодарности. Създаване и финансиране на задгранични дружества, сключване на договори, уреждане на кредити… Докато беше министър-председател, пък и сега, Луканов превръщаше числата в магия, а магията в числа. Механизмите на подкупите и комисионните не бяха негово откритие. Дългото му пребиваване зад граница бе подплатило приятелските подаръци с пачки в зелено. Сумите получаваше чрез втори и трети подставени лица или направо се трупаха в неконтролируеми банкови преводи. Правило №1 гласеше: никога пари на ръка! Купюрите шумоляха само в чуждите представи, защото се източваха чрез траншове през невидимите паяжини на компютърната мрежа към чуждестранни банки и влогове. Затова беше спокоен - никой директно не можеше да го уличи. Това е хубавото на демокрацията - трябва да те хванат “на калъп”, иначе всичко можеше да се приеме като дружеска беседа и жест, наричани взаимопомощ или самарянски акт”.
Върху фона на държавния калейдоскоп, преливащ в корупция и стремеж за трескаво забогатяване, Беленски разглежда ролята на личността в историята. Като неин строител, или неин добросъвестен слуга… Бившият министър-председател е сложна личност, преливаща житието си в разни държави. И в тъмната пластика на разни политически доктрини по силата на родови връзки и партийна принадлежност. Но на финала става жертва на собствено авторитарно мислене. На подсъзнателната убеденост, че преклонението, фетишизирането на това, което си, е факт а приори, а не бързодействаща отрова. Тя отваря бездна между реалност и предпочитани химери. В които водачът съзира масите като сиво, размазано множество без физиономичност и индивидуални потреби. В този смисъл не долавя вярно индикациите и на висшата опозиция срещу него. Която не го допуска в средата си, не го желае, но още може да го пощади. Уви, всички постъпки на Луканов отричат реинкарнацията, към която се стреми в новата политическа картина. Молбата за защита, отправена към Димо Янков, е наивна вяра във възможното спасение. Която частният детектив също ще плати с живота си. Контактите с клошари и несретници, в книгата епизодични, но запомнящи се, също разглеждат Луканов като представител на друг свят. Прекрачил Рубикон, но поел след бреговете й в невярната посока. Любовта към Химера и опитите му чрез нея с медии да противодейства на Илия Павлов, на Топенерджи, на приятелския кръг “Орион” и въобще силните на деня, граничи със самоубийство. “Вече десетки години Андрей Карлович се мъчеше да не забелязва противоположните сили, които действаха върху него и упорито не търсеше идеалния компромис. Ето, че сега му се налагаше да бъде консенсусен, да се пречупи. Девизът: “Победа на всяка цена!”, трябваше да бъде заменен с: “Оцеляване на всяка цена!” Закъсняло прозрение, дарено с куршуми за него и двойника му. За края на една личност, дръзнала да не осмисли овластената самота като избор за “осанна”, или “разпни го”. Между които разстоянието е кратко - като изстиващ последен човешки дъх…
Изведена донякъде в ролята на второстепенен персонаж, съпругата Лилия е делничен човешки разум, осъзнал необходимостта от компромиси. Дори с цената на бягство от страната, но експремиерът гледа на нея с очите на разумен собственик. И на нещо, чието присъствие в делника му се подразбира. Не го отрезвява и сблъсъкът с пропадналия инженер, който открито го обвинява: “- Значи ти си онзи гадняр, хищника, дето… - не се доизказа. Извърна се и се изплю. Добродушните очи вече не бяха очите на дете. Кръвясаха и полудяха. В тях се четеше отвращение и желание за мъст. После с въздишка додаде: - Нашите професии си приличат, защото се занимаваме с тъжни работи. Ти създаваш боклук, а аз се ровя в него!” И си тръгва, олицетворявайки човешкото презрение, с което се даряват бившите кумири.
В “Двойникът на Сатаната” ясно съзираме три водещи тематични кръга, родени от автора в антагонистична хармония: Андрей Карлович срещу бандитско-полицейско-политическата върхушка. Те пък концентрично се разтварят в общата човешка маса, щрихирана привидно бегло, ала с дълбоко познаване на народопсихологията. Важно достойнство за книгата на Беленски е пластичното присъствие на отделни люде в екстремални ситуации. Като безгрешни съдници, или съдии и палачи. И като жертви, защото в последните страници Луканов изживява бързо сменящи се философски прозрения. Бих казал: за живота-миг и за цената на спомена след прекрачването във вечността. Защото всеки човек би искал да остави нещо след себе си, а експремиерът е също тленен. Независимо от сменящите се вълни на болка, страх, отчаяние, примирение и гордост преди полета на куршумите към тленната му плът. Тук идва основното прозрение, че и гордата личност, творила история по разните прищевки на характера, остава извън нейния коловоз. Биологично, отчасти незаслужено, ала потребно. Защото човекът има отреден финал, историята пък - задължителна безкрайност. От досега с плътта й, както в древността Антей, мнозина черпят сила. Не оправдаят ли обаче доверието, което тя им дава, извисявайки ги над множеството, получават главно отрицание. Луканов не прави изключение, твърди авторът в този си роман. Който според мен не е писан само за съвременните читатели, а за поколенията, които предстои да ги сменят. “Двойникът на Сатаната” не е литературен регистратор, поднесен увлекателно за нещо случило се и отминало. Това е книга-поука за кипежа на едно общество, което не оправда появата си в мътните години на неприключилия преход у нас. И което изчерпа ролята си с площадност и домашно недоволство. В очакване сили отвън да подобрят битуването му и да го изведат от летаргията на безкрайното търпение. Това прозрение на Бойко Беленски е също сред мащабните достойнства на произведението. Защо съществува обществото, когато чрез водачите си не определя канавата на сполетяващите го катаклизми и на изхода от тях? Не е ли това загърбване на страната-родина? И не е ли вярна илюстрация от Евангелието на Матея, че “вкупом съгрешихме и вкупом непотребни станахме”?
Подсилващо и допълнително въздействие за съвременника имат и финалните редове на книгата, именувани “Вместо послеслов”. Те са привидно освободени от авторовата намеса и приличат повече на вестникарска хроника. Преливаща от факти за доразчистване на сметки. Замитане на следи и свидетели и боксуване на следствието по самото убийство. С още много трупове, куршумни изстрели и кръв. От която, сякаш в забавен каданс, изплуват гнили лица на бивши хора и пак се скриват в нищото. Всяко от тях е щрих за завършеното демонизиране на Луканов като човек и политик с много лица, повечето скрити за обикновения наблюдател. Но имам чувството, четейки роман за истината на “нова” България, че част от тези лица ни гледат и днес, а Сатаната ни се подсмива иронично.
Романът на Беленски не е книга, която може да се прочете и да се остави забравена сред други заглавия. Тя е роман-поука така, както всеки от персонажите му носи зрънце от нея в литературната си орис по страниците. Политически лукава, военно категорична, носеща смърт или женска обич, тя е вярно разбрана и картинно осмислена. “Двойникът на Сатаната” обаче е само стъпка в общото развитие на Бойко Беленски като водещ представител на криминалния жанр в българската литература. С книги, богато напоени с познания от политическата история, криминалния озъбен свят, човешки падения, възход и трагедии и поуки с необратим финал. Романът може само да се чете, той не би трябвало да се опорочава с преразказ. А самият автор с цялото си творчество показва какво е да си трибун в смътни времена. Да открехваш заспалото обществено съзнание за проблемите, без да се страхуваш за себе си. Всеки танц върху острието на политическия бръснач крие явни рискове. Ала награждава с читателско признание и литературно-историческа дълговечност. Какво по-хубаво от тази награда?…