Христина Панджаридис 

ЖИВА ЛИ СЪМ

Когато не съм вятър -
умора ли съм,
непроветрена стая…
Когато огледалото подминавам -
означава ли,
че не ме търсиш вече в очите си…
Употребено е чувството за пенливост
и нетърпението да издърпаш по-бързо деня,
за да постелеш на нощта, е изсъхнало.
Когато не ми се прибира,
защото домът ми е пренаселено гробище
от измислени спомени
и стоя навън - правейки се на горяща цигара…
Някой жив ще ме забележи ли?
Когато не мисля за любовта
мисля ли, или съм умряла…

***
Има дни, в които не ми стига солта и хляба
и искам да вляза в един куфар,
и да замина нанякъде.
Къде? Не зная. Няма значение.
Далеч. Само далеч оттук.
Друг път си казвам,
че търпението ми не е пораснало -
има още много хляб да яде
и чифтове обувки да износи.
Още е крехко…
Давам му шанс да расте…
Заспивам на рамото на тъгата.
Сънувам, че купувам куфар
и я заключвам вътре,
а после я оставям на гарата.
Куфарът е красив, нов, ненадраскан.
Някой ще му хвърли око…
И ще го осинови.