РОДИНА
РОДИНА
Беше село като длан -
малко дъжд да ръсне,
знаех всяка капка там
на петте си пръста.
Два баира като гръд,
щръкнала в небето,
кратко детство - дълъг път…
Но това, което
ще ме върне у дома,
даже и умряла,
е на баба песента -
беше я посяла
на извивки, на цветя
измежду чемшира.
Цяла вечност до сега
чувам и разбирам:
оня дъжд ме чака там
и като запръска,
само да протегна длан -
помни ме на пръсти.
Знае той - съвсем не е
паднал от небето.
И вали на цветове,
а пък в мене свети…
ВЪЗРАСТ
Всичко светло оставих под двата баира.
Заприличах и аз на реката.
И заслизах надолу. Вървях, без да спирам
по надолнища - все непознати.
И така - по водата. Тя знаеше пътя.
Тя пред мен, аз след нея изтекох.
Но не просто старях - все по нещо си скътвах -
гладко камъче, сламчица, цвете.
Насъбрах си родина за чудо и приказ -
в двете шепи я нося. И в пазва.
Не в чужбина - на оня свят даже да питат
откъде съм - това им показвам -
малко камъче, цвете и няколко сламки -
бъркам в джоба - оттам се подават
всички тези неща, все по пътя събрани -
да тежат, да винят и прощават.
Цял роман да напиша - не някакви рими.
Но вървя. И следи ще остават.
В три дрънкулки - светулки, си скътвам родина,
пък дори и да нямам държава.
ТЮТЮН
Тютюнът, знам, отдавна е обран.
И цяла вечност мина оттогава.
Погребах детството, а Господ сам
се сети и прибра наесен баба.
Но в мислите ми пак тече катран -
отровата на третата реколта.
Кървеше изгревът като заклан,
петелът се дереше върху портата
и сякаш че проклинаше наред -
безкрайната му дрезгава истерия
се тръшкаше под нервното небе
като поличба и като поверие.
Невярна доба - като вход на Ад.
През нея мина старата каруца.
Отгоре Господ, май че на инат,
трошеше в колелата пръст на буци.
И сякаш моят свят остана там -
в катрана на разкаляното детство.
На баба от ръцете ме е срам -
дали научих хлябът как се меси?…
ПОЧИВЕН ДЕН ЗА АКРОПОЛА
Ръбата улица - изобщо път
в нозете на великия Акропол,
далече от клишето „бащин кът” -
аз него го опях - дори без попа.
От грайферите стържа родна кал
и питам се кой вятър тук ме гони.
Търкалям залез - тежък портокал,
сред кучета със ранг на фараони.
Препъвам се. А камъни дал Бог.
(Тук мрамор назовават всеки камък.)
Надгробно спи Акропола висок,
а аз го дебна с шампионски пламък -
да можех гратис, на един отскок
да цъфна върху бялото му чело,
поне в неделя да се чувствам бог,
да ми развее вятърът перчема.
Днес вятърът не е какъв да е -
промени носи: хоп - и нова страница.
Какво му е на мойто дередже -
че съм на вик от родната ми граница,
на девет дена път с камили. Сто
измислени набързо гледни точки
стопират и най-трудния въпрос,
сдобивам се с поредната отсрочка.
Така, отсрочена, и с нов кураж,
подритвам камъните под Акропола.
А боговете хукнаха на плаж -
в неделен ден на всеки нещо хлопа му.
НА МАМА
Аз съм детето ти, мамо, детето ти.
Знам, че воюваш по навик.
Знам, че отдавна е пусто небето ти -
няма ни знаме, ни празник.
Спирай атаките! - виж върховете си -
всичките тъжни Голготи.
Вече се питам - разпетите петъци
имат ли смисъл. И колко.
С теб не играхме на „дай, бабо, огънче”.
Още студувам. Но стига!
Бели кахъри съм имала - повече
стават. А дните се свиват
все в оня спомен за дъхава ябълка
или за първо кокиче.
Днес им се радват децата ми - някога
ти като тях ме обичаше.
Но остарях. Наследих и късмета ти -
нищо не ми се размина
и на челото ми свети ли свети
скреж от безкрайната зима.
Който каквото воюва - достатъчно.
Скрий в тез очи острието.
Как ми се иска сега да заплача
и да ми кажеш: Детето ми…
ЖЕНИ ВАРЯТ РАКИЯ НА КАЗАНА
Напечено, невярно време стана -
мъжете мрат инфарктни и инсултни.
Жени варят ракия на казана
с надежда някой ден да бъдат чути,
сам Господ или втори ранг светия
едно око да хвърли в битието,
през църкви, синагоги и джамии,
през времето, назаем сякаш взето -
да дойде и да седне на софрата,
където всъщност няма нищо ново.
Мъжете мрат със спомен за войната,
а уж е мирно, не дрънчат окови.
Вдовици и жени на гурбетчии -
едни за помен, други - да посрещат,
по тъмни доби майсторят ракии
и нощите припукват като пещи.
И все така - цедят се тънки капки,
последни новини, махленски клюки.
Жените чакат. Дъвчат сухи хапки.
Сами варят ракиите си люти.
Казанът ври. Като във ад. До дупка.
Изцежда им последната надежда.
Едва ли Господ ще припари тука -
нарочил ги е дяволът, изглежда.
Но те кладат казана под носа му,
осъмнали ни живи, ни умрели.
И после тръгват, метнали на рамо,
вината, че до тук са оцелели.
НОСТАЛГИЯ
Сега пред мен е цялото море,
а в спомените ми - дъждовна локва.
Сред локвата - дъга и къс небе,
набързо сгъната от вестник лодка.
Насреща магистралите делят
пространството и времето на части,
а мама вика в спомена назад,
че няма да се сетя да порасна.
През лудото препускане в света
по въздух, по вода и жадна суша
пилея се далече от дома,
но помня за дървото и за крушата.
Дали ми пяха песен колелетата
на старата разхлопана каруца -
не знам, но като чуя самолетите,
се връщам там. И жадна, и на буци -
земята ми ме помни - все съм същата
в далечното начало и пред края.
От стара керемида капе къщата.
Че всъщност плаче - само аз си зная.
ПОПЪТНО
„И викам твойто име в полусън -
уж идват птици, а се спрат бездомни…”
Ивайло Терзийски
Събирах дом. Трохи и суха слюнка -
каквото имах - скрих го под езика.
Прехапах недозрели полудуми.
Насън дочувах някой да ме вика.
И уж събирах, а пък всъщност пръсках
наляво и надясно като луда.
И все на двупосочен път се кръстех,
и допътувах тук като по чудо.
Забързана в галоп за към зората,
при залеза се върнах уморена.
А оня дом изникна от тревата,
останала от детството зелена.
Изникна зад гърба ми - сто прозорци
ме гледат днес накриво. Зад вратите
ме плашат ненаучени уроци,
написани на внуците в очите.
И уж събирах дом, а съм на пътя -
отново двупосочен. И пред зима.
Дали ще се намери праг навътре
за по-добрата моя половина…
